Култура / Брой 3 (3016), Март 2025

„Българският драматургичен канон. Формиране. Пренареждане. Препрочитане“, Николай Йорданов, Институт за изследване на изкуствата към БАН, Фондация „Хомо Луденс“, 2024 г.

В самия край на миналата година излезе от печат новата книга на Николай Йорданов „Българският драматургичен канон. Формиране. Пренареждане. Препрочитане“. Тя е важен акцент както в собствените дългогодишни занимания на автора с изследване на българския театър, така и в българското театрознание и литературознание. Изданието е първото цялостно проучване на въпроса за формирането, протеклите динамики и съвременните трансформации на канона на българската драматургия от появата ѝ през втората половина на XIX в. до днес.

Книгата се състои от две основни части. Първата от тях изследва формирането и развитието на българския драматургичен канон от историко-теоретична гледна точка, а втората предлага нови прочити на автора на седем емблематични български пиеси, откроени като доказани „жалони“ в българското наследство – „Вампир“ на Антон Страшимиров, „Змейова сватба“ на Петко Тодоров, „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ на П. К. Яворов, „Майстори“ на Рачо Стоянов, „Албена“ на Йордан Йовков, „Януари“ на Йордан Радичков и „Нирвана“ на Константин Илиев.

Първата част обхваща четири глави и предлага своя хипотеза върху поставения проблем чрез разглеждане на определящите посоки за изясняването му. В нея се търси отговор на въпросите как и кога е бил формиран българският драматургичен канон; кой го е подреждал, пренареждал, прочиствал, допълвал; как го употребяваме, разпадаме и препрочитаме днес? За да отговори на тези въпроси, Николай Йорданов започва с изясняване на понятието „канон“ в драматургията и какви са неговите употреби, достигайки до извода, че канонът започва като правила за драматургично писане, минава през създаване на списъци с ценни заглавия и завършва като архив(и) на текстове и автори. Особено важно тук е и подчертаването на определящата роля на постановъчната практика за формирането на драматургичния канон, доколкото критерии за попадането на една пиеса в него са както литературните ѝ качества, така и потенциала ѝ за сценичен прочит.

След тази написана вещо и ерудирано въвеждаща глава Николай Йорданов се фокусира върху двете ключови за изследването му тематични полета – критическите дебати, историческите обзори и образователните програми, които отсяват, подреждат и пренареждат през годините „ценните“ заглавия и автори и така полагат, развиват или прекъсват и трансформират канона, и постановъчните практики, чиито избори осигуряват трайното присъствие на един драматичен текст във времето. Изследването на тези естетически и социокултурни филтри на признание на определени творби авторът прави чрез детайлно проследяване на формирането и развитието на драматургичния канон през основните исторически периоди. Особено задълбочен и понякога неочакван в откритията и изводите си е анализът на полагането на българския драматургичен канон в десетилетията до края на Втората световна война, както и на някои малко известни или неизследвани досега факти от времето на комунизма. Безспорен изследователски принос е посочването на публикуваната през 1950 г. на руски език история на българския театър „Болгарский театр“ от Константин Державин като начало и зададен модел за следване при пренареждането на дотогава формирания канон на българската драма спрямо наложената идеологическа доктрина.

Книгата на Николай Йорданов е третият поред опит у нас на един изследовател или група от изследователи да предложат свой списък с емблематични заглавия от българската драматургия (канон), като го подкрепят и аргументират със свой нов прочит на избраните заглавия. Първият такъв опит е книгата „Разкъсани мрежи“ на Любомир Тенев, появила се през 1984 г., а вторият е колективното издание на няколко млади тогава театроведи „Българското драматургично наследство: нови прочити“, излязло през 2006 г., на което имах удоволствието да бъда сред авторите и съставител. Книгата на Николай Йорданов не само убедително продължава тази поредица, но и респектиращо я допълва с историко-теоретично изследване на проблема за канонизиращите и деканонизиращите практики в българската драматургия.