Култура / Брой 3 (2956), Март 2019

„Фаворитката“, САЩ, Великобритания, Ирландия, 2018 г., режисьор Йоргос Лантимос, сценаристи Дебора Дейвис, Тони Макнамара, оператор Роби Райън, в ролите: Оливия Колман, Рейчъл Уайз, Ема Стоун, Джеймс Смит, Никълъс Холт

След като „привикна“ зрителите на шокиращи странности, брутална безчувственост и екстравагантен сюжет, Йоргос Лантимос като че ли не се е постарал достатъчно с най-новия си филм „Фаворитката“ (нека десетте номинации за Оскар не ви заблуждават). Или просто сме се „разглезили“. Твърдението, че тази по същество биографична драма има комичен аспект, е преувеличено, но безспорно иронията в нея е съвсем осезаема (като се започне с прекрасния плакат, визията със стола), за разлика от предишните две произведения на гръцкия режисьор. Проблем възниква, когато (и ако) усетите, че на фабулно ниво сте изправени пред déjà vu, но не по отношение филмографията на Лантимос, а с оглед познанията по история и различните художествени интерпретации в изкуството на „любопитни факти“ из живота на владетелите.

Да, обикновено кралете и кралиците са имали фаворити. Да, често тези любимци са ги манипулирали с оглед на собствените си интереси или на политическите каузи, които са обслужвали. Да, в правото си сме да очакваме, че ако режисьорът на „Омарът“ (2015) и „Убийството на свещения елен“ (2017) се захване с подобен исторически материал, то резултатът няма да е костюмна фреска със сатирични „накити“, а нещо много по-язвително и безпардонно. Защото в кралските дворове жестокостта и безпощадната конкуренция са били съвсем в реда на нещата и следователно това не е достатъчен катализатор по отношение на разказа, както е в предишните филми на Йоргос Лантимос, които функционират в друг тип среда.

В началото на XVIII век Англия и Франция са във война. Тя се случва някъде другаде, докато в британския двор придворните се развличат с надбягвания на гъски и дегустация на ананас. Кралица Ана има крехко здраве и променлив характер, а приятелката ѝ, лейди Сара Чърчил, управлява държавата вместо нея. После една обедняла аристократка (и роднина на лейди Чърчил) пристига в двореца с надеждата да са намери работа, пък било то и като прислужница. Докато конфликтът между вигите и торите и предизвикателствата на властта поглъщат цялото внимание на Сара, новопристигналата Абигейл Хил постепенно успява да „влезе под кожата“ на кралицата и се превръща в новата ѝ довереница... Сюжетната основа на „Фаворитката“ е биографично достоверна, въпреки че отглеждането на зайци, забавленията с гъски и омари или замерянето с плодове „на голо“ може би са плод на „шантавото“ въображение на Лантимос (или поне звучат съвсем в негов стил и навяват далечен отзвук от киното на Питър Гринауей и Стенли Кубрик).

В качеството си на историческа хроника „Фаворитката“ е подчертано изобретателен филм, но като за творба на Йоргос Лантимос – недостатъчно. Определено по-добър от „Омарът“ с неговата налудничавост, „ангажираност“ и вземане на сериозно, но далеч от мистичната неизбежност и метафизичната справедливост на „Убийството на свещения елен“. Изглежда смяната на регистъра – преминаването от условност в конкретна историчност, „връзва ръцете“ на режисьора, що се отнася до фабулата (филмът печели в достъпност онова, което губи в абсурдност).

От тук нататък на драматургично ниво остава само ефективността на персонажите. Във „Фаворитката“ това е сложна задача по две причини: 1) протагонистите не еволюират, а само разгръщат аспектите, заложени в характера им, и 2) поведението на тези аристократи е предвидимо (с изключение може би на невъзмутимостта на лейди Сара след отравянето), докато образите, създавани от Лантимос, винаги са били непредсказуеми. На помощ се притича трио актриси, които удържат същинското предизвикателство на един безцелен сюжет и подпечатват „височайше“ оправдание за съществуването на този кинопроект. Оливия Колман (абсолютно заслужен Златен глобус) е тръпчива и обезпокоителна като депресивната тиранична кралица. Ема Стоун е невероятна хитруша, в непрестанно колебание между образите на сладко ангелче и отровна усойница. А Рейчъл Уайз блести с интелигентност и студенина както в личните си отношения, така и в политическите машинации. Всяка от трите успява да се впише в смразяващия и циничен (или ако предпочитате, пародиен) свят на режисьора. Така, докато Йоргос Лантимос се забавлява с преобръщането на кодовете на костюмния жанр, прибавяйки му модерен и едновременно с това леко откачен нюанс, присъщ на засуканото му творчество, в сърцевината на кралската интрига дамското трио, надарено с усет, сарказъм, изтънченост и жестокост, затяга хватката в борбата за власт и за възцаряването на филма.

Ако има нещо безспорно във „Фаворитката“, то е умелото ръководене на актьорите. Визуално внушителна, изпълнена с неординерни операторски решения (някои кадри са откровено конструирани като картина на Вермеер) и отчетливо заложила на приливи и отливи в музикалната партитура (натрапчивият инструментален „вопъл“, който съпътства здравословните кризи на кралица Ана, предизвиква почти физическа болка у зрителя), тази барокова гротеска ще разочарова главно онези, които оценяват аналитично предишните два филма на режисьора и си дават сметка в какво би могъл да се превърне „Фаворитката“, ако само Лантимос беше стигнал докрай в собствените си „ексцесии“.