Култура / Брой 5 (3018), Май 2025

„Да останеш верен на духа в един свят на „страх и терор без надежда“ – това е подвигът на Гео Милев. С доц. Бойко Пенчев разговаря Катя Атанасова

Кои са най-съществените моменти от житейския и творчески път на Гео Милев и как се съотнасят те със социалния и културен контекст на 20-те години на ХХ век?

Гео Милев е от фигурите, при които смъртта придобива такова значение, че останалите биографични елементи остават на заден план. Смъртта тук е такава точка, която заличава препинателните знаци преди нея. Другият решаващ момент е, разбира се, раняването му, загубата на окото – също събитие, оказало се съдбовен знак. Трябва да си даваме сметка обаче, че Гео Милев се осъществява като поет и литератор за твърде кратко време, някакви си десетина години, съответно не бива да надценяваме отделните „периоди“ в творчеството му. Изкушаващо е да разделим „модернистичния“ Гео Милев от периода на сп. „Везни“ от „левия“ Гео от „Пламък“, но това очертаване на „етапи“ се размива в момента, в който се вгледаме в текстовете на списанията или пък в намеренията му да постави „Електра“ на Хофманстал по времето, когато би трябвало да е станал революционен поет. Гео Милев е удивително единен във възгледите си и в отношението си към литературата, а разчертаването на творческия му път на периоди обикновено се прави, за да се изгради телеологичен разказ според актуалните идеологически нужди.

Много от големите ни поети, особено тези, чиято смърт не е дошла в нормалния ход на житейското време, са митологизирани в една или друга степен. Кои са най-митологизираните аспекти от живота и творчеството на Гео Милев?

През годините на комунизма смъртта на поета бе използвана, за да бъде вкаран Гео Милев в един разказ за „проглеждането“, за прехода от модернистични към леви, революционни възгледи. В една статия Никита Нанков, един от най-добрите познавачи на Гео Милев, нарича това „Притчата за блудния син“. Подлъгал се по модерното и индивидуалистичното, но прогледнал и се върнал при Народа и Революцията. Това е четене, което взема „Септември“ като висшата точка в развитието на Гео, след което моделира неговия биографичен образ според казионното комунистическо тълкуване на поемата. Сведен до своето идеологическо ядро, този разказ може да бъде формулиран така: модернистът Гео Милев става комунист, но бива убит от фашистите заради смелостта да изрече истината в „Септември“. Тук има поне няколко, меко казано, неточности. Нито Гео Милев е станал комунист, нито е убит заради „Септември“. Убит е след атентата в църквата „Света Неделя“, когато властта чрез някои свои „служби“ решава да се справи „извънпроцедурно“ с онова, което схваща като реална опасност. Гео Милев е набелязан донякъде заради „Септември“, но вероятно най-вече заради срещите си с чужди кореспонденти и британски депутати – срещи, на които той се опитва да информира света и предизвика международна реакция по отношение на действията на властта в България. Формулата „изобличил фашизма в „Септември“ и затова фашистите го убили“ е подвеждаща. Фаталният обрат настъпва след атентата на 16 април 1925 г., когато властта на свой ред решава да престъпи закона, за да унищожи хората, които смята за смъртоносна опасност. Не че можем да оправдаем телените примки, разбира се. Впрочем тогава фашизъм не е имало, нито като идеология, нито като дума. Говоренето за „фашисти“ по времето на септемврийските събития и атентата от 1925 е анахронизъм, пуснат в обращение от лявата пропаганда през 30-те години, след Лайпцигския процес.

А какви всъщност са отношенията между Гео Милев и комунистическата партия?

Известно е, че той подава молба за членство в Комунистическата партия, оттам не го приемат веднага, а го карат първо да ходи на нещо като „стаж“. Да се среща с работници, да участва в митинги и т.н. Явно са решили, че му е нужно малко „превъзпитание“. Има спомени за това как през 1922 г. е пратен на някакъв работнически събор, на който той стои отстрани, безучастен, самотен, с виновна усмивка. Така поне е запомнен от Крум Кюлявков, който разказва тази история през 30-те. В крайна сметка не го приели. Впрочем според друг спомен тогавашният партиен секретар Яко Доросиев, като го питат защо не са приели Гео Милев в партията, отговаря така: „Те като интелигенти са с нас и като вземем властта, и без това ще работят за нас. Друг е въпросът, ако бяха работници от тухларните фабрики...“. Въобще това чистосърдечно презрение към „интелигенцията“ от страна на комунистите през 30-те години е дори някак симпатично на фона на замазванията и лицемерието от времето на Живков. Та така с партийното членство на Гео. Впрочем известна е и „грижата“ на Комунистическата партия към болния от туберкулоза Смирненски. Късните напасвания между биография и поезия по отношение на Гео Милев, патетичните митологизации са нещо вторично, изкуствено и не особено чистоплътно.

На митологизацията ли се дължи фаворизирането на „Септември“ за сметка на други творби на Гео, например стиховете от „Жестокият пръстен“ и „Иконите спят“?

„Септември“ е единственото произведение на Гео Милев, което се изучава в момента в средното училище. Фаворизирането на поемата е наследство от периода на комунизма, но причините именно „Септември“ да остане като разпознаваемото и познавано произведение на Гео Милев са по-дълбоки. Разбира се, огромна роля играе обвързването между литературния текст и трагичната съдба на поета. За това вече стана дума. От друга страна, „Септември“ се вписва чудесно в една по-дълбока, не непременно лява традиция – традицията да се оневинява и възвеличава Народът. Народът страда и затова е винаги прав, дори когато убива Бог, както е в „Септември“. Това е същата мисловна схема, която подхранва популисткия бунт срещу „елитите“. Много показателно беше едно есе на Велислава Дърева, „Бунтът на ситите“, което тя публикува през 2013 г. Тогава тя актуализира лексиката и образността на „Септември“, за да обяви януарските протести (за сметките за ток) като истински, „геомилевски“, а протестите, последвали назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС – за фалшиви, защото не са на „народа“, на дивите и бесни, „без рози и песни“ маси, а на някакви културни елити, протестиращи от морална суета. Кой е народът и кой е легитимният бунт? Въпросът е тежък, стои и ще продължава да стои. Не бива да забравяме обаче, че „Септември“ е литература, експресионистична поема, която умело създава образа на величавия, намиращ се отвъд доброто и злото „народ“, като преформатира един кървав провинциален метеж до равнището на есхатологичния, вселенски Ден последен, края на времето. В това експресионистично моделиране на историческите събития има много утопична енергия, която е естествена за онова време. Ние обаче, преживелите комунизма, би трябвало да имаме критична дистанция спрямо тази естетизация на бунта срещу културата и Бог.

Творчеството на Гео Милев често е разглеждано в общия свод на т.нар. Септемврийската литература. Това изчерпва ли го? И как стои той в този свод – влияят ли му другите автори, свързвани с нея, той влияе ли им?

Очевидно Гео може да бъде вкаран в кошарата на „Септемврийската литература“ само със „Септември“, което е друга причина за фаворизирането на тази творба в социалното поле. „Септемврийска литература“ е прекрасен пример за идеологическо моделиране, при което първо литературата бива закрепена към социалната действителност – и то към официалния, доминиращ разказ за тази действителност, след което това „приземяване“ изличава различията в профилите на творците, оказали се под общ похлупак. „Септемврийската литература“ е наложена като понятие от марксистката критика, като финият резултат от тази операция е заличаването на модерното и модернистичното и при Антон Страшимиров, и при Фурнаджиев и Каралийчев, и при Гео Милев. Гео Милев е донякъде спасен заради безспорната си принадлежност към модерното изкуство, за което говорят както поетическите му текстове, така и манифестите и критическите му статии. Антон Страшимиров и Каралийчев обаче нямат този късмет и дълги години произведенията им от този период биват държани насила в парадигмата на реализма с обяснението, че от развълнуваност те били внасяли „лиризъм“ в прозата си. Да не говорим за може би най-силния поет на това десетилетие – Фурнаджиев, чийто „Пролетен вятър“ много трудно успява да се измъкне от хватката на „септемврийското“. Какво се получава в крайна сметка – днес нито „Хоро“, нито Каралийчев, нито Фурнаджиев присъстват в учебната програма. „Септемврийската литература“ като понятие умря, никой в академичното литературознание не го използва, но тя погреба заедно със себе си и авторите, асоциирани с нея.

Гео Милев продължава да се учи, но се опасявам, че от една страна, спада интересът към историческия контекст на неговото творчество, а от друга, в училището се налага една твърде стеснена представа за модернизма като изкуство на индивидуализма и бленуващата душа, в която представа Гео Милев със „Септември“ някак си не се вписва особено добре.

А кои са най-съществените европейски литературни и културни влияния върху светогледа и творчеството на Гео Милев?

Онова, което привлича Гео, е „модерното“ като нов тип опит и ново изкуство. Опит за съществуване в един хаотичен свят, в който природата, социалните норми, моралните ценности са дълбоко разклатени и съответно изкуството търси онези духовни прозрения и енергии, които са отвъд видимото. Би било грешка да търсим влиянието на конкретни школи, например „символизъм“ или „експресионизъм“, или пък да конструираме разказ, в който първо е влиянието на символизма, после това на експресионизма, после на левия авангард. При Гео Милев тези неща са неразчленени до края. Тук обаче има друга опасност – да разглеждаме Гео Милев като чист модернист, при това разбирайки модернизма като някакво абстрактно изкуство, лишено от всякакви валенции със социалното.

Добре, как тогава би трябвало да бъде преподаван Гео Милев?

Универсална рецепта едва ли би могло да има. Хубавото е, че литературната наука от поне 40–50 години си върши работата по отношение на Гео. Може и да не е произвела някакви запомнящи се методологически обрати или идеологически скандали, но добра критическа литература има. Като се започне от класическата студия на Радосвет Коларов, минем през частта за „Септември“ в книгата на Александър Кьосев за Фурнаджиев от края на 80-те и стигнем до серията от приносни публикации на Никита Нанков през 90-те години и началото на новия век. Можем да добавим и по-новите изследвания на Мая Горчева, на Надежда Стоянова… От друга страна, и модернизмът се радва на продуктивно внимание след 1989 г., спомняме си големия проект на Института по литература, а и не само там. Извън чисто литературоведския дебат, можем да кажем, че „Септември“ си остава важен текст за начина, по който мислим не просто междувоенния период, а българския ХХ век като цяло. За да не остане всичко това тясно академично занимание, би трябвало да се опитаме да провокираме вниманието на младите към тази гражданска война от 1923–1925 г., а не да я замитаме под килима, както, по мои наблюдения, правят в учебниците по история. „Септември“ не позволява да забравим лесно братоубийството, ексцесите и отляво, и отдясно. Хубавото е, че вече има и много интересни съвременни романи за онези години – „Чамкория“ на Милен Русков, „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов… Това според мен позволява да се осъществи един естествен и продуктивен диалог между минало и съвременност.

Вие как виждате връзката между „Септември“ и другите две поеми на Гео Милев – „Ад“ и „Ден на гнева“. Те не са свързани толкова тясно с историята, с това ли трябва да си обясним по-слабата им известност?

Връзката е, разбира се, експресионизмът. Мисля обаче, че ние имаме доста стеснено разбиране за това направление, схващаме го като просто следствие от кризата, настъпила след края на Първата световна война. Това обаче е много по-широко обхватен проект, чиито прояви в немската литература и изкуство неслучайно предхождат войната. Експресионизмът на Гео, мисля, е добър подстъп към тази огромна и важна зона от модерното европейско изкуство. Аз лично бих потърсил някакъв паралел с онова, което младият Томас Ман нарича „радикален дух“ – духа на отрицание на живота; отвращението от живота, който трябва да бъде преодолян, превъзмогнат, дори унищожен. Това е много силна интелектуална традиция в европейската мисъл, в която има и дълбоки прозрения, и опасни увлечения. Ще го кажа максимално просто: лявото не е само комунизъм. Има един преход при Гео Милев от „бляна по Вечност“ в ранния манифест „Модерната поезия“ (2014) до образа на рухналата „кула от слонова кост“, изпод чиито уломки излиза събуденият Поет в статията „И свет во тме светится“ от 1924 г., който обикновено се тълкува като свидетелство за това, че поетът тръгва от ескейпизма на символизма, за да стигне в късните си статии до идеята за ангажирано, обърнато към реалността изкуство. Тази противоположност между символисткия „блян по Вечност“ и уж обръщането към „действителността“ на „осъзналия се“ Гео е до голяма степен привидна. Става дума за принципно един и същи порив към деструкция на този свят, тукашния свят, включително социалните му структури, културната фасада, природните хубости и прочие. Деструкция на цялата „външност“, която трябва да бъде унищожена, за да отвори място за потиснатите енергии на Човека. Действителността трябва да бъде заменена от едно конструирано в колективния демиургичен акт бъдеще, чиито очертания обаче остават смътни. От днешна гледна точка авангардисткият устрем към деструкция на действителността и освобождаване от материята изглежда опасна утопия, както пък патриархалната ретроутопия на междувоенното дясно ни изглежда наивна и неосъществима, но ние просто сме привикнали да живеем в настоящето, липсва ни въображение, за да схванем измеренията на лявата мисъл при Гео Милев или пък на дясната при Янко Янев.

А как ще коментирате връзката между отделните жанрове в творчеството на Гео Милев – публицистика, поезия, критика? Можем ли да извадим някой от тях „пред скоби“?

Гео Милев последователно извежда на преден план „интуицията“ и „синтеза“ за сметка на „логиката“ и „анализа“, така че е основателно да предположим, че измежду различните публични роли, които е заемал, той е държал най-много на Поета. Това личи и в отношението му към Пенчо Славейков. В предговора към „Антология на българската поезия“ той ще го нарече не поет, а естет, чието значение за българската литература лежи най-вече в неговата „естетическа проповед“. Вижда го не като поет, а като културтрегер. Иронията е в това, че няма и десетина година след смъртта на Гео Милев и той самият ще бъде видян по този начин от д-р Милко Ралчев в неговата „Критика на новата българска лирика“ от 1934 г. Там Гео е наречен „представител на една културна амбиция по европеизъм“, чиято поезия обаче не е толкова важна. И днес, четейки и преподавайки Гео Милев, се обръщаме най-вече към модернистичните му манифестни текстове, докато поетичното му творчество остава на заден план.

Въобще ирониите в съдбата на Гео са много. Например той, който ще бъде превърнат от лявата критика в мъченик на комунистическата идея, в един кратък свой текст за Дебелянов казва с горчивина: „България е класическа страна на филистерството, дето само смъртта е майка на славата“. Поетът Гео Милев всъщност е удивително самотен. Приживе той е неприет както от консервативните литератори като Владимир Василев, така и от другите модернисти, придържащи се към различна естетическа платформа. Около него има един крехък кръг от млади поети като Ламар и Николай Марангозов, който обаче бързо се разпада. Не му върви и с оценките от академичните среди. Михаил Арнаудов заявява, че възгледите в предговора към „Антология на българската поезия“ са сякаш „от преди сто години“, а немските професори отхвърлят дисертацията му за Рихард Демел. Между 1925 и 1944 г. Гео Милев е споменаван по-скоро инцидентно, предимно в левия печат по обясними причини, а Васил Пундев и Милко Ралчев в своите критически студии върху най-новата българска поезия не му отреждат кой знае колко централно място. След това идва Девети септември и той бива зазидан в монументалния паметник на вещателя, заплатил с живота си пророческото видение за земния Рай. Като че ли единствено Тончо Жечев в началото на 90-те имаше смелостта да каже, че като пророк Гео Милев се е провалил. Гео Милев си остава трагично сам, самотен и неразбран – и преди, и след смъртта си. Превръщането му в идеологически монумент не отменя тази самотност.

И накрая ще ви попитам – ако сега трябва да започнете да пишете текст, посветен на Гео Милев, как бихте го озаглавили?

Заглавията са трудна работа, обикновено ги слагам накрая. Много харесвам обаче един стих от „Септември“ и бих го използвал като мото. „Не вярваме вече в герои, / ни чужди, ни свои“. Горчиво прозрение, което обаче не го е пречупило. Да останеш верен на духа в един свят на „страх и терор без надежда“ – това е подвигът на Гео Милев.

Бойко Пенчев (род. 1968 г.) е поет, критик и литературен историк. Доцент по литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Научните му изследвания са фокусирани върху връзките между литературата и проблематиката на модерността, идеологиите, културната памет. Автор на литературнокритическите книги „Тъгите на краевековието“ (1998), „Българският модернизъм: моделирането на Аза“ (2003), „Септември ʹ23: идеология на паметта“ (2006), „Спорните наследства“ (2017), „Прогресисти и консерватори“ (2023) и на стихосбирките „Стихосбирка“ (1991) и „Слизане в Египет“ (2000). Съавтор в мистификационните поетически антологии „Българска христоматия“ (1995) и „Българска антология“ (1998).