Култура / Брой 5 (3018), Май 2025

„Пойни птици“, Владислав Христов, художник Василена Георгиева, издателство „Ерго“, 2024 г.

За тази своя стихосбирка поетът Владислав Христов получи Националната награда за поезия Иван Николов за 2025 г. След толкова международни награди, след вече установеното му присъствие сред 100-те най-креативни хайку автори в Европа, след преводи на негови стихове на 18 езика и публикации в престижни международни издания, след издадени шест стихосбирки, ето че той получи и важната българска награда за поезия за книгата си „Пойни птици“.

Ще започна с това, което много ценя в поезията му – прецизния минимализъм, вниманието към детайла, простотата, финото изразяване, верността към търсения поетически стил, към вече създаденото, което говори за намерено поетическо Аз, осъзнато и избрано.

В „Пойни птици“ обаче срещаме и открита социална позиция – войната става тема. Неизбежно е. Както пише Александър Шурбанов в своята бележка за книгата: „човешкият свят сякаш трайно е навлякъл войнишката униформа“.

За какво „пеят птиците“, тъй добре познати на поета? Какво ни казват на нас, човеците? Къде сме ние сред природното многообразие и простота, все още ли си мислим, че сме част от него? А, те, птиците, как се чувстват в човешкия ни свят?

Нека започнем с по-простия, ясен и със сигурност вече по-красив свят – природния и птичия. В него „короната на цъфналата албиция / се превръща в икона на светец / с ореол от бляскащи капки /… ако мина под това грейнало дърво / ореолът мигом ще се разпадне / човешкото присъствие / винаги разваля кадъра“. Нещо повече – „може ли да има доверие / на хората“ – това прави тревожна кошутата нощем. Има една линия на тревога за това как човекът се „сговаря“, „разбира“ с природния и птичия свят. Различни са птичите песни в гората, но „сигналът за опасност / е винаги един и същ“ – човекът.

В „Пойни птици“ има и няколко връщания в детството. Разбира се, отново свързани с пернатите – наказването на „лошите“ птици или откриването на „врабчови гнезда“, но и „първите жертви“, лястовиците – „всеки слабак / можеше да убие лястовица“. Това връщане не е просто спомен, то е вид смяна на перспективата, опит да промислиш сегашното през миналото, детското. Но тогава, преди, можеш да изпиташ радост и надежда от намирането на „лодка в гората“, „толкова радост за нещо / което няма да помръдне“. Сега светът не предлага много надежди.

Войната е най-голямата тема в стихосбирката, не просто защото с нея са свързани най-много от стиховете. А защото поетът ясно съзнава и казва, че светът ни е разтресен, че вече не може да се живее така, както сме живели, че общият ни природно-човешки свят е „разделен“ – „врабчетата, синигерите, черешарките / и останалите дребни пернати / ще търсят път към своето спасение / някои ще станат твърде близки с хората / други ще заживеят в дупки и укрития / повече няма да ги наричат / птици“.

В тези много силни стихове, свързани с войната, в които в детската градина, улучена от снаряд, „топките на сметалото / вече са гранати“, имаме непрестанни преноси от човешкия върху птичия свят и обратно. И те ни показват колко сме свързани, как би трябвало да се доверим на птиците, макар да не го правим. Липсват ни сетива и простота на изживяването. Липсва ни спокойният и мирен свят, в него бихме се разбирали.

Има болка в тази книга, но не патетично изречена, а кротко заявена: „какво да правя с това птиче крило“; „в това време / хищникът изял птицата / угоява следващото поколение /… отново птича кръв навсякъде / разхвърляни крила“.

В „Пойни птици“ има и много неизказано. Както и в предишни книги на Владислав Христов, читателят е одарен със свободата да избере, да „довърши“ или пък да промени, да оспори смисъла. И в този свят на косове, врабци, синигери, пчелояди, мушитрънчета и дропли, ястреби, соколи, червеношийки… и на „ автомати / картечници / противотанкови оръдия / минохвъргачки / дронове / касетъчни бомби /… ядрени бойни глави“ – там броди изгубеният днешен човек и се опитва да се намери. И да си отговори. И да ги попита, тях, птиците: „ защо когато дойде смъртта / краката ви са винаги свити / все едно сграбчват / последното късче небе / моля обяснете / на мен нелетящия“.