Култура / Брой 5 (3018), Май 2025

Не съм съгласен с „отлюспването“ (изхвърлянето от канона) на Гео Милев. А се чуват гласове от средите на демократическата общност: „Отново ли Гео Милев?“. Мнозинството обаче в тази общност решихме, че не можем да изоставяме още един път автора на „Жестокият пръстен“ и „Грозни прози“ в плен на грубата прокомунистическа идеологизация. Но ни казват: „Не стига че ни мъчеха в училище с неговите „шопи със сопи“, с „груби простаци“ от „Септември“, та сега в нашите нови демократически вестници и списания ще трябва да четем за него и за варварската му поезия!“. И добавят подобни „принципни демократи“: „Да си го честват комунистите!“.

И комунистите наистина си го честват, издават вестници, пълни с текстове, които не биха могли да се появят дори и през 1985 г. или които ни напомнят със свирепостта си направо най-мрачните сталинистки времена. След пет години колебания, незнание как да се отнесем към значителни, талантливи български писатели, които са се оказали увлечени в някакъв момент от комунистическата утопия, ето че „те“ отново си го „връщат“ – говорят ни „принципните“. Добре, но бил ли е Гео Милев комунистически писател, приемали ли са го истински комунистите за „свой“?

Изглежда, че трябва да си кажем нещата по подобен примитивен, наивен начин, за да почувстваме абсурда на такава културно-историческа позиция. Крайната политизация на днешното ни битие, неспособността да бъдем толерантни към другото мислене превръщат и историографските ни преживявания в бакалско деление на „наши“ и „ваши“, в тестуване „за“ и „против“. От всичко това оставаме с впечатление, че този тип „демократи“ са били твърде лоши ученици по литература през 50-те, 60-те или 70-те години. Ако учителите им са били „правоверни“ – прекалено насериозно са ги приемали, успели са те през интерпретаторското насилие да им внушат аверзия към Гео Милев. А ако учителите им са били добри и нормални – не са чули деликатните им внушения.

Запомнили са тези лоши ученици единствено „Септември“, може и да не са чували за „Жестокият пръстен“, „Панихида за поета П. К. Яворов“, „Иконите спят“, за поемите „Ад“ и „Ден на гнева“, за „Грозни прози“ и „Експресионистично календарче“, за авторската антология на българската поезия с гениалните литературноисторически обобщения в предговора и още толкова други произведения. Естествено, не са разгръщали никога тези лоши ученици списанието „Везни“, не знаят за неговата яростна полемика на всички фронтове, срещу всяко тесногръдо възприемане на изкуството. Забравили са те, че множество творби от световната литературна класика са прозвучали за тях благодарение именно на преводите на Гео Милев. Оказва се, че комунистическата манипулация с творчеството на Гео Милев е заработила, вкоренила е стеснени представи завинаги в съзнанието им. Натрапено им е, че всичко написано от него до 1923 г. е просто „подготовка“ (нещо като декадентски стилистични упражнения) за ПОЕМАТА. Подобен лош телеологически възглед за писателското му развитие наистина дълго време беше утвърждаван, но дори радетелите на т.нар. социалистически реализъм започнаха през 70-те години да го усложняват, да се вглеждат в символистическите и експресионистическите дялове на творчеството на Гео Милев като относителна самоценност.

След като близо десетилетие след 9 септември 1944 г. Гео Милев беше представян единствено с поемата „Септември“ в общи сборници от типа „Покрусена България“ (антология на Димитър Хаджилиев) и „Септември 1923–1924“ (съставител Камен Зидаров), дойде ред през последните десетилетия на томове със „събрани съчинения“ – отначало в два, а след това и в три тома. Днес знаем, че тези издания съвсем не са със „събрани съчинения“, че още много от ръкописното и дори печатното наследство стои несъбрано и неиздадено, че всъщност предстои цялостното проучване и представяне на неговия така добре запазен огромен архив.

Но тук темата ми е друга: трябва ли едно рецепционно идейно насилие над едно така многостранно творчество да поражда друго насилие (на тоталното отрицание) или да предопределя забравата? Убеден съм, че след като през 70-те и 80-те години ние, литераторите, които не се подчинявахме на догмите на „социалистическия реализъм“, дърпахме интерпретациите си към експресионистическите работи на Гео Милев, днес можем спокойно да четем и размишляваме и върху „Септември“. Можем да разкриваме сложността на замисъла, да твърдим с чисто сърце, че това е също експресионистична работа, че фактологическото свързване единствено с т.нар. „Септемврийско въстание“ (един смут, един провокиран от Комунистическия интернационал метеж – разбирай го като резултат от продължителните опити да се разгърне гражданска война в България) – че всичко това стеснява смисъла на поемата. А трябва да се отдели емпирията на изображението на конкретни събития от структурното изграждане на образите чрез вторичното моделиране на цели културни пластове и мотиви.

Колкото и да е парадоксално, подобно свободно отношение ще ни даде гледна точка, близка до позицията на първите комунистически критици след 1924 г. – само че ще получим тази гледна точка „от другата страна“ на идеологическата барикада. Защото, макар и загинал така трагично по време на гражданските вълнения, за тях, тогавашните „пролетарски“ идеолози, Гео Милев беше дошъл от един друг свят – интелигентски, декадентски. Макар и писал последната си по-голяма поетическа творба в „правилната посока“, той съвсем не бе за тях още първоначално „свой“. Едва по-късно те „забравиха“ за недоверието си към „декадента“, доста по-късно го „канонизираха“. Трудно им беше да забравят блестящия и елегантен полемист, да пренебрегнат естетските му хрумвания, игровото му отношение към живота и изкуството, интелектуалната му свобода – толкова далечна от комунистическото идейно тесногръдие.

Типичен пример за подобно подозрително отношение бе, разбира се, Георги Бакалов. Пренебрегнал като нещо едва ли не нелепо собственото, авторското свидетелство, че в поемата е вложена „една немалка мисъл: отхвърляне на всичко, което лежи върху човека като една кървава случайност (съдба), на някакви неизвестни тъмни сили, събрани в една сляпа сила, наречена бог“, Бакалов обявява цялата тази проблематика за нещо напълно несъответстващо, него го интересува простото, едносложно отношение към събитието, към „възстанието“. Ето какво пише Бакалов в статията си „Лебедовата песен на един поет“: „Не съвсем ясният поглед на поета върху характера на движението е придал един нюанс на религиозност, който е изразен в клетвата на „грубите черни ръце“ пред Бога да се борят на смърт за постигане „Ханаан от правдата обетован“: С нами Бог. Във фактическото движение липсва всякакъв религиозен елемент, то бе движение от единия край до другия край светско, мирско по цели, по упование и възможности. Интелигентският и отвлечен подстъп на поета изхабява края на поемата... Край съвършено неестествен“. И пише още Бакалов като за друг „съществен недостатък“ на поемата за „преобладаването на стихийността над съзнателността“. Абе какво да го правиш, симпатизант, попутчик, спътник на идейното движение, интелигент, приближил се, но все пак останал „не свой“! Такова е първоначалното отношение. И то някак завинаги остава в тези среди – макар вече като някаква уговорка.

В статията си „Един творчески път“ (в. „Кормило“, от 27 май 1936 г.) Людмил Стоянов твърди, че през 1924 г. Гео Милев е отхвърлил „личността като център на богатство, вътрешни духовни ценности, творческо самопоклонство, власт (...) тая личност бе безпощадно отречена, осъдена“. И още: „Тоя крах на индивидуализма, на хуманизма и идеализма“. Ето такова опростенческо отношение към колективистичните визии на Гео Милев в отделни пасажи им беше нужно; той, Гео Милев, им трябваше радикално отказал се от сложността на концепциите си, интелектуалното му богатство ги плашеше. Невероятно е да твърдиш, че голяма личност като Гео Милев се е отказала от личността?! Истински бесове на отрицанието са изпълзели от тази уж хуманна идеология!

Дори и през 1945 г. Димитър Хаджилиев в споменатата си антология, в бележката към „Септември“ възпроизвежда реакцията на Бакалов срещу формулирането на авторския замисъл в известното „Отворено писмо до Борис Вазов“. Хаджилиев пише: „С тези обяснения авторът на „Септември“ не подчертава добре строго определеното всъщност отношение към събитията“. Демек, ние по-добре знаем от самия автор каква е неговата поема; какво ги интересува комунистическите литератори-пропагандатори неговият „замисъл“.

Ето така комунистическите догматици мъчително преглъщаха „декадентството“ и „индивидуализма“ на Гео Милев, не заради тях го ценяха, много бавно го признаваха (и то не докрай!) за „свой“. Хайде, дами и господа, да не ставаме и ние, през 1995 г., болшевици – макар и с друг цвят!

1995 г.