Култура / Брой 5 (3018), Май 2025

„Моето пеене винаги е свързано с емоциите. Влияя се от партньорите, от обкръжението, много важни за мен са диригентът, режисьорът. Аз съм от артистите, които са като пластилин.“ Със световноизвестното сопрано разговаря Светлана Димитрова

В „Мадам Бътерфлай“ от Пучини през март на сцената на Софийската опера за първи път гостува Кристине Ополайс, известна с великолепните си интерпретации на Пучиниеви героини. Записът на „Сестра Анджелика“, в който тя изпълнява централната партия, е номиниран за наградата на BBC Music Magazine.

В класическата и много красива постановка на Пламен Карталов Ополайс представи стилен, изискан и изчистен от излишни външни ефекти образ на влюбената малка японка. Още с първата си поява тя предизвика възхищение заради способността да владее сцената, деликатността на вокалната емисия, пестеливите, но много уместни жестове и умението да ги използва в подходящия момент, деликатно прикривайки или илюстрирайки емоциите. Всяка стъпка, присядане, поклон бяха осмислени и свързани с изяществото на фразата, кристалните височини и прозрачно изваяните пианисими. Партньори на оперната дива бяха любимецът на софийската публика, бързо набиращият световна популярност Липарит Аветисян като Пинкертон, забележителният Кирил Манолов – Шарплес, Весела Янева – нежната Сузуки, както и Ангел Антонов-Горо, Емил Павлов, Стефан Владимиров, Ангел Христов, Цвета Сарамбелиева, оркестърът и хорът на Софийската опера, умело ръководени от младия диригент Боян Виденов.

Образът на Чо-Чо-Сан Кристине Ополайс е представяла в Метрополитън Опера в Ню Йорк, Кралската опера „Ковънт Гардън“ в Лондон и Баварската опера в Мюнхен.

„Ню Йорк Таймс“ изтъква, че „нейният сладостен, експресивен глас се извисява над плътната оркестрация на Пучини“. А според музикалното онлайн издание Bachtrack „Ополайс има изразителен глас, който използва умело, за да постигне невероятен ефект…“.

„Не обичам да давам интервюта, но винаги, когато съм за пръв път някъде, го правя с удоволствие, защото хората трябва да знаят каква съм“ – сподели Кристине Ополайс в началото на специалната ни среща преди спектакъла, в която разказа за своето детство, за вълненията около отглеждането на дъщеря си Адриана, както и за пътя си към световните сцени.

Кога разбрахте, че пеенето ще бъде ваша професия?

Мама каза: „Ти ще пееш“. Аз никак не исках. У дома пеех песни на Мадона, на Тина Търнър. В малкия град Резекне (Латвия), където живеехме, обявиха конкурс „Мис Резекне“ и всички момичета се явиха. Аз написах своя песен и я изпях, а мама каза, че тогава е разбрала, че имам хубав тембър. Така се започна. Бях на 15 години. Мама каза, че ще уча в Консерваторията в Рига. Бях разстроена – исках да бъда актриса. Винаги ми е харесвало да играя, но не в театъра, а в киното. Или да съм поп изпълнителка и да танцувам. А изведнъж опера! Почувствах, че мечтите ми са разбити. Казах на мама, че си мечтая за Холивуд, а тя отвърна, че като започна с операта, може и до Холивуд да стигна. И така всеки вторник започнах да пътувам от Резекне до Рига – четири часа в автобуса и после обратно. Работех с проф. Регина Фринберг от Консерваторията. В началото тя ми даваше само гами и ме разпяваше и беше толкова скучно. След няколко месеца казах, че повече няма да ходя. А мама реши друго – продаде апартамента в Резекне и купи друг в Рига. Той не беше в хубав квартал, но все пак беше в Рига. Така продължих с уроците. Но ето че мама се разболя тежко и влезе в болница. Татко пътуваше с кораб. Оказах се съвсем сама и без никакви средства, тъй като парите, които татко беше изпратил, не пристигнаха. И тогава получих подкрепа не от роднини, а от абсолютно непознати хора. Първо за мен се погрижи едно ромско семейство, което живееше срещу нас. То ме хранеше и ме пазеше. Вторият човек, който ми помогна, беше професорът, който оперира майка ми. Той не само плати за операцията, но я направи перфектно. После плати и за уроците, които трябваше да вземам. Разбира се, след като мама се възстанови и татко се върна, се издължихме на всички, но това беше преломен момент. Разбрах, че навсякъде има добри хора, независимо дали са интелигентни, богати, или бедни. Когато най-накрая майка ми оздравя, аз ѝ обещах, че ще направя всичко, което поиска.

Кристине се явява на изпит в Консерваторията, но не я приемат, защото няма теоретична подготовка. Продължава да работи с Маргарита Груздева, преподавателка в Музикалното училище.

Тя е моята най-важна учителка, която само за две години ме направи солистка. Ходех при нея три-четири пъти в седмицата. Оставах в класа ѝ да слушам, когато другите пееха. Тя помогна да ме приемат в хора на Операта в Рига. Това беше идеално за мен, защото имах възможност да се издържам и да трупам опит. В хора научих музикалната теория и солфежа. Така за две години усвоих всичко, за което в консерваторията щяха да са ми необходими четири. Хормайсторът беше много строг и вечно недоволен. След около половин година ядосано ми каза, че много съм се задържала в хора. Аз се стъписах и не знаех какво да правя. Предстоеше турне и той ме насърчи да се явя на прослушване. Явих се, а там бяха директорът и бъдещият ми съпруг Андрис Нелсонс (родом от Рига, днес музикален директор на Бостънския симфоничен оркестър и на оркестъра на „Гевандхаус“ в Лайпциг, б.р.), който щеше да дирижира „Бохеми“. Изпях Татяна и Мюзета и веднага получих ролите. В първите две години в Рига направих петнайсет роли – Мюзета, Татяна, Тамара, Лиза, Бътерфлай, Тоска, Фрая, Сента, Катерина Измайлова, Аида, Лиу. В една седмица можех да изпея Фрая, Графинята, Елвира, Тоска, Аида. Приемах, защото за всяка главна роля получавах допълнително заплащане. Бях си обещала, че ще купя хубаво жилище за майка ми.

Какво ви отведе на големите сцени?

В Операта в Рига се запознах с моя съпруг Андрис Нелсонс. Не само той, но и други около мен ми казваха, че трябва да си намеря агент, да внимавам какво пея, да се задълбоча в детайлното изработване на ролите. Намерих си агент и така попаднах директно при Даниел Баренбойм. Във Виена имаше прослушване за Татяна и Олга („Евгений Чайковски“ от П. И. Чайковски). Аз се явих. Когато се изправих пред Баренбойм, изведнъж разбрах, че го познавам. Казах му: „Но аз ви познавам, моят приятел е диригент и слуша ваши записи“. Той се засмя и ме помоли да изпея арията. Изпълних Писмото на Татяна. След като ме чу, дълго спори на немски с една дама. По-късно разбрах, че това е режисьорката на спектакъла. Според нея и като темперамент, и като глас съм била по-добра за Олга. Тогава маестро Баренбойм попита дали мога да изпълня нещо друго. Аз съвсем предвидливо носех със себе си няколко клавира, включително този на „Тоска“. Беше в една голяма зала, където подготвяха декорите. Маестрото поиска да изпея Vissi d`arte. Накара ме да отида съвсем в края на залата. Притесних се, че няма да чувам пианото. Във всяка опера има ария, която не обичам. В „Тоска“ това е Vissi d`arte, в „Мадам Бътерфлай“ – Un bel di vedremo. Той ми благодари и каза, че ще се свърже с агента ми. Прибрах се в Рига, а след пет дни ме повикаха на друго прослушване в Берлинската филхармония. Пак изпях Vissi d`arte и се прибрах в Рига. Времето минаваше и всички решиха, че няма да имам ангажимент. Знаете как е в театрите: „А, явно не са я харесали“. След повече от половин година моята учителка ме повика в Операта и ми каза, че Даниел Баренбойм ме кани за „Тоска“ в Берлинската опера и за „Играчът“ от Прокофиев в Берлин и в Миланската Скала. Така започна всичко. Но не завърши добре.

За съжаление, след като Кристине отказва предложението на Баренбойм да пее Вагнер, двамата престават да работят заедно, но пред нея се отварят други врати.

Не съжалявам, защото, ако бях започнала да пея Вагнер, мисля, че никога нямаше да пея в „Ковънт Гардън“, във Виенската опера или в „Метрополитън“. Вече имах предложения за Дездемона, както и за други роли и кариерата ми тръгваше. Той ми се обади лично по телефона, което никога преди това не беше правил, и ми каза, че съм загубила приятел. Стана ми много болно. Баренбойм завинаги ще остане човекът, изиграл ключова роля в съдбата ми. Той и директорът на Операта в Рига, Андрей Жагарс (1958–2019, б.р.), който ми повери първите роли. Много ми липсва. Идваше на всичките ми спектакли в чужбина. Той беше актьор и режисьор. Поставяше оперите, в които играех. Беше главният ми учител по актьорско майсторство. От него научих три важни правила. Първото е да не илюстрирам музиката. Ако музиката е бавна, трябва да действаш. Ние, певците, сме склонни да следваме музиката. Второто важно правило – не се страхувай да обърнеш гръб на публиката, но нека да е като продължение на диалога, който водиш. И уверявам ви това винаги работи, особено когато те снимат. Третата тайна не разкривам на никого (смее се).

Навсякъде ви определят като изключителна интерпретаторка на Пучини.

Това вероятно е клише, но ето че не ме канят да пея Верди. Имам запис на „Симон Боканегра“ и мисля, че съм много добра. „Русалка“ от Дворжак е любимата ми опера. След 2006 г. отново се завърнах към „Катерина Измайлова“, която записах за „Дойче Грамофон“. Това е много сложна роля. Каква смелост съм имала, когато я изпях за първи път! Бях на 26 години.

Гледах вашата Бътерфлай. Изработили сте я много детайлно – всеки жест, походката. Изработени ли са с някого?

Не, всичко е мое. Когато започват репетициите, винаги имам проблем – с режисьора, с асистентите, но вече съм свикнала. Те си мислят, че аз нищо не разбирам. Още първият ми агент ми каза: „Винаги мисли за ръцете си“. Не мога да обясня как се случва, но това ми помага да пея. Когато се чувствам несигурна или не съм навлязла в ролята, спасяват ме ръцете ми. Казвам си: „Помисли, какво чувстваш?“ и така нещата тръгват. Спомням си, когато в „Метрополитън“ възстановиха „Мадам Бътерфлей“, асистент беше съпругата на режисьора, която непрекъснато ме поправяше, искаше да правя някаква хореография. Но аз изпълних ролята, както я чувствах, и успехът беше огромен. Така беше и в Тенерифе. Показваха ми как да ходя. А аз само ги помолих: „Моля ви, доверете ми се“. И с един италиански режисьор се получи така. В началото на репетициите не ме приемаше, но после ми каза: „Маестра, браво“. Когато започвам работа по една постановка, не мога така изведнъж да пристигна и да направя образа. Има певци с огромни гласове, които пристигат и може нищо да не правят, но хората просто ги слушат и ръкопляскат. А аз изграждам образ. Затова обичам Райна Кабаиванска. При нея и най-малкият детайл е съвършено направен. Така е било и с Магда Оливеро. Не са я харесвали всички, но каква артистка е била. Когато я чух като Адриана Лекуврьор, бях готова да се откажа да правя ролята. Как само изпълнява Poveri fiori! Фантастично!

Всеки артист следва съдбата си. Винаги има хора, които харесват това, което правиш, и други, които не те харесват. Разбира се, ние, артистите, искаме да се харесваме на всички, но това е невъзможно. Особено днес – толкова е малко времето за репетиции. Затова трябва да направиш ролята, както я чувстваш.

В момента в графика ви няма много опери.

Да, сега пея малко опери. Знаете ли, операта е бизнес. Длъжен си да бъдеш на разположение. Не можеш да се оттеглиш за известно време. Когато казах на агента си, че искам да отделям повече време на детето ми, той ми каза, че не може и ако се оттегля, няма да мога да се върна. Признавам си, че не повярвах. Опита се да ме убеди да пътувам с дъщеря ми, с майка ми, с бавачка. Но това е лошо за детето, то трябва да има своя среда, не може да е все зад кулисите или в хотелската стая. В началото я оставях, но тя е единствената ми дъщеря! Имам колеги, които не са със семействата си по 4–5 месеца. Аз не мога. Представете си, че съм в Милано и научавам, че тя има проблем. Как ще продължа да пея? И ето, вече не работя с агента, с когото започнах кариерата си. Хората все си мислят, че имаш проблеми. Не, нямам проблеми. Сега съм спокойна, защото зная как е дъщеря ми, с кого общува, какво я вълнува. Още не е решила с какво ще се занимава. Знаете, сега са модерни блогърите. Тя се справя много добре. Тренираше тенис, беше много добра, но Андрис каза: „О, чудесно, ще станеш шампионка“, и тя се отказа. Помолих го да ѝ дадем свобода да избере. Тя е много красива, висока и получи предложение да стане манекенка. Отидохме заедно на едно ревю. Бях много щастлива, но тя се отказа, защото не обича да е в предните редици, не обича всички да я гледат. Спомням си, че аз само за това мечтаех. Сега се занимава с модерни танци и се чувства много добре. Дори и аз се запалих.  

Живеете в Рига, не пеете ли там?

Не, не пея. Трудно ми е, защото там израснах. Днес директорът на Операта е друг, атмосферата, хората са други. Преди живеех в Операта. Колегите ми бързаха след репетиция или спектакъл да се приберат у дома, а аз оставах. Днес има други млади певици, които са готови да живеят в театъра. Днес е тяхното време. За мен е време да се възползвам от името, което съм си създала. Имам много концерти. Правя програмата си, пристигам, изпълнявам я и се прибирам. Дъщеря ми Адриана е на 13. След няколко години тя ще има свой живот и тогава и аз ще имам своя втори дъх.

Сега съм на този етап от живота, в който ми се иска да изпея „Дон Карлос“, но не Елизабет, а Еболи. Елизабет ми се струва много флегматична. Иска ми се да бъда огнената Еболи или Клисарката в „Йенуфа“. Предлагаха ми Кармен, но ролята не ми харесва и отказах. Пях Адриана Лекуврьор, дори я филмирахме, а аз все се захласвах по Принцеса ди Буйон. Настръхвах, когато слушах музиката. Дори дрехите ѝ бяха по-хубави (смее се). Но ще почакам, може би ще мога да изпълня тези роли. Много искам да направя и Мини в „Момичето от Запад“.

С годините обикновено гласът на певиците слиза надолу, но това може и да се избегне, ако подхождаш умно. Идол в това отношение за мен е Красимира Стоянова. Тя е богиня! Едно време пеех всичко. Публиката обича да слуша големи гласове. Работих с нея в един майсторски клас и тя ми каза, че трябва да избирам, да изпипвам детайлите, но аз тогава не я разбирах. Ето, тя се отказва от много неща и избира. А как извайва всеки образ! Обожавам я! В това отношение обожавам и Райна Кабаиванска, любимата ми Тоска. Как пее само – и никога не крещи! Толкова е женствена. Обичам да я гледам, защото всичко при нея е изпипано до най-малкия детайл. И винаги плача.

А майсторски класове давате ли?

Бих могла, но не както се прави обичайно, а за определени роли. Как да се започне, как да се изгради образът, за какво да се помисли. Но младите певци няма да го разберат. Една певица – млада, красива, която пее добре и в живота ѝ всичко е прекрасно, родителите са ѝ осигурили всичко – тя не е преживяла изпитания. Как би могла да почувства драмата! Как ще я интерпретира! Имах подобни майсторски класове. Виждах по очите им, че не разбират за какво говоря. Или може би сега поколението е такова. Кой знае? Ще видим. Убедена съм, че не трябва да давам вокални майсторски класове. Не мога да покажа как се пее. Моето пеене винаги е свързано с емоциите. Влияя се от партньорите, от обкръжението, много важни за мен са диригентът, режисьорът. Аз съм от артистите, които са като пластилин. Трябва майстор, за да направят образа. Така се чувствам например с Йонас Кауфман. Има химия между нас. Ние никога не говорим за музиката, просто я чувстваме еднакво. В Мюнхен за „Манон Леско“ имахме само две седмици за репетиции и той каза, че може да направи операта само с мен, защото можем и да не репетираме. Но сега толкова се промени всичко, а може би операта променя посоката си. Има други режисьори, други диригенти. Дори не искам да мисля за съвременните продукции. Никога не съм имала проблеми с режисьорите, защото, както казах, имах великолепен учител.

Толкова интересни срещи и събития има в живота ви. Може би трябва да ги опишете.

Вече започвам да ги забравям. Ето, докато давам интервю, си спомням за толкова много неща и хора, с които съм се срещала. Много мои колеги издават книги, някои дори в началото на кариерата си, сякаш са суперзвезди. А книгата за какво е? Повечето са с много снимки. А книгата е, за да разкажем нещо, да предадем някакви знания. За да направиш това, трябва да си преминал не само през хубави моменти и успехи. За да напишеш своята книга, трябва да не се страхуваш да разкажеш и за неуспехите, за своите драми, за това, което не се е получило. Иначе хората те виждат само от едната страна. А младите хора трябва да разберат, че пътят е труден. Трябва да се пише и за успехите, и за паденията.

В следващите месеци на Кристине Ополайс ѝ предстоят няколко концерта – в Пекин с „Четири последни песни“ от Рихард Щраус, в Лайпциг със Симфония №14 от Дмитрий Шостакович, рецитал в Шанхай, концертно изпълнение на „Тоска“ от Джакомо Пучини на фестивала в Тенгълууд и отново „Лейди Макбет“ от Шостакович – веднъж в Лайпциг и през септември на фестивала „Енеску“ в Букурещ.