Култура / Брой 4 (2957), Април 2019

Илко Димитров, „Черно“, издателство „Да“, София, 2018 г.

Добре известно е, че колкото черното е по-истинско, толкова по-малко то излъчва. Образи и ритъм, смисъл и културни диалози… влияния, школи и традиции, всичко се абсорбира. Любезният читател остава пред книгата и не подозира, че я държи в ръцете си. Чете я, но всъщност чете себе си… защото книгата я няма. Тя е в Черното и тегли драгия зрител именно натам. Затова и поезията на Илко Димитров е някак апофатична. По-лесно е да кажем какво не е тя. Изхождайки от презумцията, че „светът отново е неузнаваемо различен“, лирическият наратив може да се опише като разказ за това, че „когато се появят новите сетива, идва и новата реалност”. Въпросът е какво може да знаем за тази реалност. Как да я разкажем? Доколко е споделима? Защото един от стиховете (този на 83 стр.) проблематизира именно това: „колко все по-невъзможно е да се мисли обобщено“. И понеже всяко мислене е своего рода обобщение, поетиката на „Черно“ има своето родство по избор с дзен притчите. Не би било безкрайно глупаво, ако всяко от стихотворенията се опише като коан, чрез който се бичува здравият разум. Сякаш текстовете са антидот, необходим, за да се излезе от токсичната омая на самовлюбената, нарцистична визия за митопоетичност. Поезията не е нито митична, нито поетична. Дори не е поезия, внушава ни „Черно“. Тя е (според констатацията на стр. 77) „неочакван ефект на тотална свързаност – нарастваща нужда от метанаративи“. Първият от тези метанаративи, който аз бих нарекъл програмен, е дефиниран почти неоплатонически (стр. 70):

Всичко е било едно.
И няма как да бъде иначе, когато няма разлика
между материя и дух
и именно това Едно съставя всичко – човекът, камъните, боговете
и не позволява никаква двусмисленост.

Вторият е още по-лапидарен (стр. 69):

Каква нелогична последователност – да умра след като съм роден.

Всъщност търсенето на метанаративи е рефлексия върху един особен литературно-метафизичен факт: „Бог вече няма специално място в човека“ (стр. 12). Затова и „Вътре в човека не е човекът“ (стр. 9), но и „вън от човека не е човекът“. И естественият въпрос, зададен още в същия стих: „тогава какво?“. Не знам дали и доколко отговорът: „една твърде деликатна, трептяща, прозрачна, пропусклива ципа, през която материята си прави изкуствено дишане” може да носи някаква информативност. Но при положение че „човекът няма център, ни контури, които да определиш – съставен е от точките на допир със света около него“, то би трябвало и информацията да е винаги някак по-встрани. Фактите, пък били те и поетически, са не там, където трябва, и винаги означават нещо друго. Подобно на Живота, който също винаги е нещо друго. Непонятно какво! Защото света на хармонията и пропорциите го няма. Няма го в „Черно“. Именно по тази причина авторът ни уверява, че „Витрувианският човек умря. Не съществуват вече красивите пропорции на вертикалното му тяло и разпознаваемият център”. От което би трябвало да следва, че написаната книга е своего рода прочит. Или казано с думите на Илко Димитров:

Чета не книгата на битието, а собствения коментар
на своя прочит. Ето – имам ли две начала,
светът ще се дели на две, стана ли едно –
едно ще стане и светът, с толкова аспекти
колкото поискам.

Само че това – нека звучи като предупреждение – прави прочита на „Черно“ по-труден от проникване в мраморна плоча. Защото плътността на черното не го допуска. Колкото и да ти се иска, любезни читателю!