Култура / Брой 6 (3019), Август 2025

„Кибритчета „Минерва“ 1990–2000“, Умберто Еко, превод от италиански Ина Кирякова, художник на корицата Боряна Красимирова, издателство „Колибри“, 2025 г.

С Умберто Еко човек никога не бива да е сигурен. Нито че е разбрал всичко, нито че е прочел всичко. Италианският майстор на иронията се усмихва лукаво зад ъгъла всеки път, когато читателското самочувствие надигне глава. Аха да се чуе: „Прочетох целия Умберто Еко“, и по витрините на книжарниците се появява нова книга, която да напомни, че творчеството на любимия семиотик, медиевист и романист трудно може да бъде обхванато изцяло. Поводът този път е „Кибритчета „Минерва“ – сборник с публицистични текстове на Еко от периода 1990–2000 г., публикувани в рубриката „Бустина ди Минерва“, която списва в сп. „Еспресо“ в продължение на повече от три десетилетия. Наложените ограничения са неизследвано предимство, вестникарският формат му приляга добре и книгата е абсолютно удоволствие за четене. Но дали все още е актуална?

Едно от ранните подозрения, които могат да се събудят у читателя още докато разглежда томчето в книжарницата, е това до каква степен сборникът е обстоятелствен. За разлика от „Нека спи под камък“ на Итало Калвино, който задълбаваше в италианската политика и писателските моди след войната, „Кибритчета „Минерва“ е много по-близка до нас книга и както може да се очаква, много по-развлекателна. С неподражаема сплав от хуманизъм и ирония Еко пише за проблеми, които не само продължават да ни вълнуват, понеже са разцъфнали в съвременната епоха, но и намират корените си през 90-те. Особено що се отнася до свободата на словото и влиянието на технологиите.

Да вземем например подзаглавието на първия раздел – „Между расизма, войната и политическата коректност“. Три въпроса, които всекидневно предизвикват публичен дебат на Запад, а вече и у нас. Да не говорим за изучаването на религия в училище, което Еко описва с ясна морална преценка още през 1997 г., когато уточнява, че университетът е мястото за запознаване с всички гледни точки. („Ето защо отдавна твърдя, че в едно добро училище трябва да се учи какво казва Библията, какво казват и Евангелията, и Коранът, и ученията на Буда.“) След което уточнява, че да се забранява говоренето за Библията „само защото този дискурс изключва Корана, е опасна форма на нетолерантност, замаскирана като уважение към различните мнения“. Така с един куршум падат два заека – политическата коректност и религиозното късогледство.

Читателят с право очаква да открие сред страниците страхотни исторически куриози и трагикомични абсурди, както и всекидневни раздразнения като премеждията на Еко с първия модел куфарче на колелца. И ще ги открие! Тук са и Протоколите на ционските мъдреци, иконките на компютрите, Саддам Хюсеин, Бил Клинтън и Чарли Чаплин. Въпреки всичко някои от страниците навяват тъга. До такава степен сме се отчуждили от живота през 90-те, че всички текстове, които описват вълнението около новия век и бъдещите технологии, само напомнят за съвременния песимизъм и апатия. Дори чаровните открития на Еко, като например книгата на Тони Брици, която събира откъси от класически литературни произведения, в които се споменава всеки ден от годината, днес изисква усилие от наша страна, за да се впечатлим. Еко е почти развълнуван от времето и енергията, които авторът е пожертвал за съставянето на един толкова чудат проект, но тъй като днес знаем, че можем да го направим за секунди с помощта на изкуствения интелект, остава единствено обаянието на миналото.

Двояк е ефектът на сборника. От една страна, ни напомня, че нищо не е спешно или фатално. Еко пише с пренебрежението и иронията на вековете, в думите му е събрана мъдрост, стъпила върху хилядолетните човешки лутаници, и това успокоява. От друга страна, отварянето на тези кибритчета е опасно, защото може да възпламени желание да се втурнете към най-близката машина на времето и да се върнете незабавно 30 години назад в Италия или САЩ, където животът все още не е обезсмислен от технологиите. И все пак хубаво е, че кибритът не е мокър и все още пали.