Култура / Брой 6 (3019), Август 2025

„Човекът, който не можеше повече да мълчи“, Хърватия, България, Франция, Словения, 2024 г., сценарий и режисура Небойша Слиепчевич, оператор Грегор Божич

Мълчанието е една от най-изразителните стилистични фигури в света на киното. Сравнима е с недоизказаността в литературата или с паузата в музикалното внушение, а може би най-добрият паралел е именно с диаметрално противоположното – с невъзможността повече да се мълчи. Мълчанието говори, но има един момент, в който ритъмът или една история просто биха се счупили, ако не последва вече назрялата реплика. Не само повествованието, но и животът би се разпаднал, би се нарушила нишката, която го крепи, би се обърнал срещу самия себе си подобно на тумор. Тук не говорим за телесното или поне не в буквалния смисъл на думата. По-скоро за някакво автоимунно психологическо състояние, в което из личното и социалното тяло се разпростира рецидивът на премълчаното и единствено изказаната истина би могла да предотврати разрушителното въздействие на страха и компромиса върху нашите най-същностни разбирания и морал.

Годината е 1993, влакът от Белград за Бар, Черна гора, е спрян в Стрипчи, Босна и Херцеговина, от паравоенната сръбска групировка „Отмъстители“, която по онова време извършва етническо прочистване в региона. Въоръжени мъже свалят общо 24 души мюсюлмани, бошняци и пенсионирания офицер Томо Бузов (в ролята Драган Миканович), който е от хърватски произход. Той защитава едно младо момче на име Милан (Силвио Мумелаш), което е напът да бъде свалено от влака и екзекутирано. Томо заплаща с живота си за този дързък акт. Такъв е накратко сюжетът на късометражния игрален филм „Човекът, който не можеше повече да мълчи“, създаден по действителен случай от времето на кървавия военен конфликт в Босна и Херцеговина в края на миналия век.

Хърватският режисьор и сценарист Небойша Слиепчевич заснема филм, изтъкан от игра между мълчания и приглушени реплики, от сведени погледи, страх, объркване, гняв, от десетки емоции, които пробягват по лицата на персонажите. А накрая се извисява един глас. Той носи надежда, че Човекът не е изчезнал, че още съществуват ценности и съпричастност, че още има за какво да се живее и за какво да се умре. Камерата сме самите ние, въвлечената ни съвест, която наблюдава една трагедия, разиграла се преди повече от 30 години, но която продължава да се случва и сега, точно в този момент. Ние също трябва да решим какво бихме направили в подобна ситуация. Ще останем ли безмълвни, ще надигнем ли глава за миг, след което ще се примирим, както става с Драган (Горан Богдан), или ще се изправим смело като Томо Бузов и на въпроса коя вяра изповядваме, ще извикаме на мнимия военен (Алексис Маненти): „Що те брига що я славим? Остави го на мира. Държите се с хората като с животни. В тази страна няма ли закони?!“. Кой от нас не е искал да извика тези прости реплики в лицето на несправедливо овластени? А колко от нас са се осмелявали?

Това е филм, който, за съжаление, е твърде актуален и днес, но той черпи своята сила не само от въздействието на историческия факт, а и от естетическите си измерения. Кадрите са прецизно композирани и ни потапят в клаустрофобичното усещане от тесния коридор, малките, пълни с хора купета, безизходицата, в която са поставени персонажите. Впечатляват точно премерените технически компоненти и решения, свързани с операторската работа в това абсурдно малко и пълно пространство. Не можем да подминем и автентичното актьорско присъствие. Няма нищо преекспонирано, няма театралност, няма излишна драматизация. Присъстват именно онези естествени компоненти, които най-често изграждат реалните събития – объркването, нерешителността, избягването на конфронтацията, неспазените обещания, импулсивността, страхът. 

Съвсем закономерно „Човекът, който не можеше повече да мълчи“ спечели Златна палма в Кан, беше номиниран за Оскар и успя да трогне целия свят, превръщайки се във фаворит на някои от най-големите световни кинофестивали – Клермон-Феран, Торонто, Хонконг, Мелбърн, Талин, Вилнюс и др. Носител е още на френската награда Сезар и на Европейската награда за най-добър късометражен филм.