Култура / Брой 6 (3019), Август 2025

„Професионалното мнение спря да интересува и самите музиканти. Същностната критика като че ли на никого не е нужна.“ С музиколога проф. Анда Палиева разговаря Светлана Димитрова

Един живот, посветен на музиката, но не от сцената, а през погледа на публициста. Кога започнахте да пишете?

Първата ми рецензия за концерт беше по радиото, още бях студентка. После в кръжока на Киприана Беливанова по история на музиката. Ходехме заедно на „Мартенски музикални дни“ в Русе и на всякакви интересни събития – концерти, конференции, за които след това пишехме. Една от първите ми рецензии беше за Трифон Силяновски. На Мартенските дни изпълниха неговия „Византийски триптих“ и аз много въодушевено написах за него. Закачвахме нашите отделни листчета с рецензии на едни табла във фоайето на Академията, но на другия ден моето листче го нямаше. Реших, че просто е паднало, преписах го и пак го сложих – и отново изчезна. Явно през 1968 г. Силяновски все още е бил твърде нежелан. След това в сп. „Българска музика“ ме поканиха да напиша за Третия клавирен концерт на Панчо Владигеров и това е първата ми голяма статия.

Вие ли избирахте темите, по които да пишете?

Както знаете, тогава във всяко издание имаше културен отдел и за всяко събитие в страната или в София се търсеха хора, които да го отразят. Писала съм за фестивалите „Варненско лято“, „Мартенски музикални дни“, „Софийски музикални седмици“, за камерната музика в Пловдив, в Пазарджик, Стара Загора и т.н. Толкова много издания търсеха компетентния поглед на специалиста, че не стигаха автори, въпреки че имаше изключително много колеги – от най-достолепни критици до нас, младите. Доста голяма армия бяхме. И в най-наситеното със социална проблематика време на 90-те години от нови издания като „Век 21“, „Демокрация“, „Начало“, „Свободен народ“, „Радио Франс Ентернасионал“ (там беше тогава Стефан Джамбазов) са ме търсели за материали на различни музикални теми.

А кога се промени това?

Това е въпрос, който заслужава сериозна дискусия. Често си говорим между колеги защо музикалната ни критика така залиня и върви към изчезване. Малко са местата за професионални музикални публикации като „Култура“ и Портал Култура, ЛИК, „Културни новини“, „Въпреки“, „Литературен вестник“ (изключвам специализираните „Музикални хоризонти“, „Музикална критика“ и др. академични издания). Останалите издания не търсят мнението на професионалисти. Затова и интересът на младите хора, които биха се занимавали с критика, също изчезва – къде да пишат, за какво да пишат. (И ето един парадокс – Екатерина Дочева, висок професионалист с ярко перо, пише великолепни рецензии само в собствения си блог, за приятели.)

В медиите има материали за музикални събития, но те са анонси, обикновено повтарящи съобщенията на музикалните институции.

Явно станаха по-важни рекламата, анонсът, афиширането, привличащо публика, апологетиката. Всяко събитие е „уникално“, всеки изпълнител е „световноизвестен“ и т.н., повтарящи се суперлативи. Така се погубват реалните представи, критериите за съизмеримост, ценностната скала, нивелира се и вкусът на аудиторията. А ми се струва, че професионалното мнение спря да интересува и самите музиканти – изпълнители и автори. Същностната критика като че ли на никого не е нужна, а ако се появи такава, някои дори се обиждат.

Имало ли е случай заради ваша оценка да усетите неприязън от страна на някой изпълнител или композитор? Приемаха ли критиките?

Да, интересуваха се, особено по-старото поколение, познавах отблизо някои от тях и покрай семейството ми. Самият Марин Големинов веднъж ме попита след премиерата на своя творба: „Какво ще кажеш, какво ще напишеш сега?“. Подобни разговори съм имала и с Георги Тутев, Симеон Пиронков, с някои изпълнители. Естествено, имало е и неприязън. Лично към мен не, защото винаги съм гледала да бъда достатъчно тактична, да представя мнението си по-деликатно, ако имам критика. Не обичам острия тон – може и да е дефект, но е въпрос на характер. Но щом поглеждаме към миналото, нека си спомним и другата страна. 70–80-те години все още бяха време на остракизъм на авангардните творци, на поръчвани негативни критики, на остри конфронтации. Така че не може да говорим за критика въобще, това е сложна, с противоречиви функции сфера. И вероятно затова след промените бе закрито сп. „Българска музика“. А при разрива в Съюза на композиторите бяха изхвърлени като „ненужни“ и всички музиковеди.

Всички музиканти знаят за онзи конфликт в Съюза на композиторите, но вече се смениха поколенията и по-младите композитори не се интересуват от това да остане нещо написано за тях.

„Българска музика“ беше безспорно цензурирано издание, обаче ценно с информацията за композиторското творчество, с всички обсъждания, дискусии, идейни спорове, както и с аналитичното представяне на произведения, жанрове или авторска стилистика. Но по-късно, а и днес младите, които наследиха Съюза, не са заинтересовани да има подобно издание със стойностни професионални оценки на творбите им, което да съхрани паметта за музикалната картина на съвремието.

Спомням си безплодното търсене на информация за една или друга творба на български композитор, докато работех в БНР. Особено за създаденото и изпълненото след 1990 г. Класическата музика се запази само в Радиото.

Именно в Радиото бяха най-важните ми изяви. Освен с кратки рецензии за актуални събития в музикалния живот, редовно участвах в предаванията на програма „Знание“ и „Орфей“. Това бяха големи предавания с разнообразна тематика из историята и съвременността на европейската и българската музикална култура, портрети на автори, представяне на еталонни творби, прочути изпълнители и състави, което изискваше сериозна подготовка и внимателно подредено съотношение на текстове и музика в драматургията с дълго времетраене. В предаванията участваха утвърдени музиковеди и автори от академичните среди, хората ги очакваха и слушаха с интерес. И досега се съжалява за тези програми.

Днес в интернет за сериозната музика пак няма място освен за кратки клипчета или стари записи. Един сайт, посветен само на нея, вероятно не би могъл да просъществува.

Вероятно се изисква сериозно финансиране и някой да си посвети живота на това. Връщам се към 1998 г., когато с безумна донкихотовска смелост се втурнах да издавам вестник Музика viva, който да отразява актуалния музикален живот в страната. Издържах пет години, докато децата ми не ме помолиха да си намеря малко „по-човекощадящо“ хоби. Защото аз денонощно бях заета с всичко – поръчване на материали, събиране на снимки, редактиране, оформяне на макета (заедно с Бойка Починкова, с която направихме и няколко книги, а впоследствие тя стана предпочитан музикален издател), организация на отпечатването, разпространение в София и страната. И това паралелно с подготовката на следващия брой, защото изданието излизаше на две седмици. И се търсеше, а и досега колеги ме питат защо не го подновя. Но аз добре разбирам защо никой по-късно не се нае да прави нещо подобно.

В Музикалната академия сте ангажирана с ежегодните „Пролетни четения“.

Първоначалната ми идея беше да се активизират контактите между всички учебни заведения, които се занимават с музика, висшите и средните музикални училища да се съберат, защото се бяха капсулирали. Канехме гости и от чужбина, и от висшите училища по други изкуства. Три неща бяха важни за тези конференции: да бъдат отворени за цялата страна, отворени към света и към всички други изкуства. Тази традиция продължи и великолепно разгърна младият ръководител на Катедрата по история на музиката и етномузикология проф. Илия Граматиков. И днес (вече 15-о издание) това е авторитетен музикален форум, привличащ академични автори от няколко европейски страни, от университетите в София, Пловдив, Велико Търново, Благоевград, от НБУ и БАН, както и живеещи в чужбина наши колеги.

През годините се появиха първите интересни трудове на доста млади колеги. Но хората, които сериозно са се впуснали в музикознанието, се интересуват от творчество, от архиви, от високата наука, тях не ги привлича оперативната критика. Освен това в момента не съм сигурна дали в институциите – филхармонии и опери, има освен пиар и някой друг професионалист, например драматург, който да участва в процеса на композиране на сезона.

Друга страна от биографията ви е работата със Софийската филхармония. Трябва да е било много вълнуващо, в най-силните години на институцията.

Изключително вълнуващо! Продължи около четири десетилетия, това беше половината от моя живот освен Академията. През 1984 г., неизвестно защо, Константин Илиев се сети за мен. Тогава бях само хоноруван асистент в Академията и намерих щатна работа в Столичната концертна дирекция, започнах през 1980 г. Вече ходех на „Варшавска есен“ и страшно се възхищавах на поляците как и във време на криза, на военно положение, те продължаваха да правят фестивала. Там ми се отвориха очите и ушите за нова музика, ново изкуство, а и за политика. Предложих на директора на Столичната концертна дирекция Любен Цветков да правим и тук такива концерти с нова музика. Така се роди „Експерименталното студио за съвременна музика“, което просъществува три години. Това бяха ежемесечни нощни концерти, от 9 часа вечерта в Камерна зала „България“, след другите концерти. Заедно с Румен Бальозов и Владо Джамбазов правехме програми с най-авангардни автори – за първи път у нас на живо прозвучаха опуси на Кейдж, Ксенакис, Булез, Шьонберг, както и от млади български автори, за първи път Симо Лазаров представи лайв електроник. Създаде се кръг от ентусиазирани постоянни изпълнители, аз водех концертите с анотации за автори и творби. Събираха се толкова много хора, че оставяхме отворена вратата и слушаха от фоайето. А отвън на улицата – със спряно движение, имаше опънат кордон и милиционери. В един момент някой се усети, че тук се правят опасни неща – и го приключиха.

Вероятно тогава Константин Илиев е обърнал внимание и ме покани за музиколог във Филхармонията. Бях толкова щастлива и горда, но за съжаление, той след края на сезона напусна. Аз останах във Филхармонията, тогавашният директор Васил Костов даже писа в своята книга за доброто ми сътрудничество. А след това с Емил Табаков и Бедрос Папазян (бяхме състуденти от Академията) се създаде прекрасен екип, работихме разкошно. Както после и с Йордан Дафов, останах там до 2001 г. на половин щат. След това много неща се промениха, по-късно при Явор Димитров бях на хонорар.

Какви са ангажиментите на един музиколог?

Най-напред постоянните програми за концертите (те се оказаха рецензирани от Розмари Стателова като музиковедско творчество на един от Прегледите в СБК). Тогава само аз ги пишех. Участвах и в обсъждането и подготовката на сезона. Емил нямаше нужда от съвети в безпогрешния си избор на репертоар, но все пак с каквото мога съдействах. Разбира се, пътувах с тях и след това пишех отзиви, превеждах получените от чужбина рецензии, които включвах в текстове на програмите. Имах и встъпителни думи преди някои концерти, особено тези, които се снимаха за телевизията. (По това време бях водеща и в цяла серия телевизионни концерти с барокова музика с Ансамбъл „Оркестрал“ под диригентството на Бедрос Папазян, сценарист беше Кети Вангелова.) До неотдавна работех така и с Найден Тодоров – писане на програми, пътуване с Филхармонията на гастроли и след това отзиви в пресата.

Почти всеки зрител в залата си взема програма. Има ли правила за писане на текстовете в тях?

Текстовете трябва да бъдат достъпни, но много точни като фактология. Аз лично мисля, че трябва да имат есеистичен елемент, да бъдат четиво, което да достави удоволствие на слушателя и той да поиска да си го запази. Фактически такава е изобщо моята представа за ролята на популяризатора – медиатор между музиката и социума. Винаги съм се стремяла и като лектор в многото музикални лектории, в които съм участвала на младини из цялата страна с оркестри, камерни състави, соло инструменталисти или оперни спектакли, пред най-различна аудитория – образована редовна публика, ученически класове или стъпващи за пръв път в концертна зала, да няма дидактика, а да се вдъхне истинско усещане за самата музика и интерес към твореца и средата, в която е създадена.

Дълги години сте преподавали в Музикалната академия, какво е било най-важно за вас да предадете на студентите?

Музиката. Искала съм да познават колкото е възможно повече музика и партитури. Особено трудно беше във времето, когато нямаше интернет и трябваше в библиотеката да се слушат творбите. В часовете съм им пускала записи, исках и самата музика да провокира у тях интерес към познанието. Често на изпит някой идва, вади листчета с набързо преписани факти от записки на свой колега. Веднага го прекъсвах и питах дали е слушал произведението, за което ще говори. И го пращах да го чуе. Аз не пишех двойки, връщах. Запазила съм хубави контакти с бивши мои студенти, мисля, че е, защото са останали с усещането за докосване до същината на музиката.

Иска ми се да се спрем и вашите книги.

Не съм писала много дебели книги, предпочитах по-малките форми – статии, есеистични текстове, портрети на автори, изпълнители и т.н. И множество доклади и лекции, свързани с българската музикална култура на различни форуми и международни конференции у нас и в чужбина (Австрия, Белгия, Варшава, Германия, Кипър, Москва, Чехия).

И не сте имали желание, както сега се прави, да ги съберете и да ги издадете?

Не пазя всички, аз съм много лош пример в това отношение. Сега понякога ме питат за факти, за които си спомням, че съм писала, но няма как да ги възстановя. Колкото до книгите, първата беше хабилитационният ми труд „Идеи на романтизма в музиката на ХХ век“, следващата е „Homo Мusicus между Балканите и Европа“, която излезе през 2006 г., а се оказа, че се ползва и днес от по-млади колеги. Последната е „Георги Тутев. Щрихи към портрета“, издадена през 2024 г. за 100-годишнината му. Писах тази книга с голямо вълнение, преживявайки отново дългите разговори с него за музика, литература, изкуство, философия… И особено емоциите около създаването през 1990 г. на Дружеството за нова музика в България, на което той беше председател, Симеон Пиронков – заместник-председател, а аз бях секретар. След това Георги Тутев организира незабравимите концерти с авангардна музика от света и от България, съумя да осигури приемането на дружеството ни в Международното общество за съвременна музика (ISCM), създаде Международния фестивал за съвременна музика Musica Nova – Sofia[1] и когато трябваше да бъде приет за почетен член на ръководството на ISCM, си отиде. А след него, малко по-късно и Фестивалът, и Дружеството… Остана ни паметта за един бляскав миг в музикалната ни история. И честта, че сме били част от този миг.