Култура / Брой 6 (3019), Август 2025

На Милан Кундера дължим една категорична формула за романа като „максимум разнообразие в минимум пространство“, който при това „няма нищо общо с прогреса; той не цели усъвършенстване, подобряване, усилване: а е като пътешествие, предприето, за да се изследват неизвестни земи и да се нанесат на картата… Амбицията на романиста не е да действа по-добре от предшествениците си, а да види невидяното преди и разкаже неразказаното. Затова поетиката на Флобер не отменя поетиката на Балзак, както откриването на Северния полюс не отменя откриването на Америка“ („Завесата“, 2005).

Къде тогава е мястото на Томас Ман (1875–1955) – един от бащите на модерния европейски роман през ХХ век? В големите му творби, новели, философски и политически есета махалото на Историята отчита последните мигове на една безвъзвратно отиваща се култура и тук основен герой сякаш е времето. Тесните стени на град Любек и миналото му величие не спасяват „буденброковци“: това е краят на „бюргерската култура“, на една „духовна форма на живот“, позната на автора още от детските му години. Романът „Буденброкови“ излиза през 1901 г., но постепенно стига до читателите си, както и до Нобеловата награда за литература, връчена именно за тази творба чак през 1929 г.

След края на Първата световна война Историята за пореден път излиза от сянката и на фона на пагубни разрушения се превръща в изпитание за всеки човек. Отговорът на Томас Ман е „Вълшебната планина“ (1924) – полифоничен роман за болестта и смъртта не само на хората, но и на цели пластове в културата. Чрез напрегнатия обмен на мисли между обикновения човек Ханс Касторп, волнодумеца Сетембрини и йезуита Нафта, Томас Ман показва какво за него е „романът“ – паралелно разгръщане на различни гледни точки и интелектуални позиции, всяка от които върви по различни пътища, за да разкрият накрая те своята общност или пък несъвместимост. Принцип, който Ман отстоява и във философската си есеистика: „Колкото и да обича човек собственото си аз, колкото и да е „егоцентричен“, ако се отнася към това свое аз като поставена му културна задача, ако неуморно се труди да я изпълни, той не може да не упражнява възпитаващо въздействие и върху външния свят, не може да не се почувства щастлив, че и без да го е търсил, е станал водач на младите и е формирал човека; моментът, в който това бъде разбрано, е върховен момент в живота на творческия човек“ („Гьоте и Толстой, 1925).

Ала през 1933 г. Хитлер идва на власт в Германия и светлините над Европа помръкват. За Томас Ман „жребият е хвърлен“. През Чехословакия и Швейцария заминава за САЩ със семейството си, откъдето изобличава варварството на нацизма и предупреждава сънародниците си за неминуемия крах на Германия след края на войната. В отговор изгарят книгите му. В радио обръщенията си (част от които за първи път се публикуват на български в този брой) той превръща собствения си глас в глас на предупреждението; съобщава на свой народ, че „с Хитлер не може да има мир, защото той изначално е неспособен на мир и защото тази дума в устата му е само мръсна, патологична лъжа“. Колко стряскащо и познато звучи това с днешна дата…

И пак по Би Би Си (8 ноември 1945 г.) той обяснява на съгражданите си защо просто така не може да хукне към Германия; включително и защото нацистките престъпления са отворили в душата му незарастваща рана.

В Германия той не се завръща физически, но се завръща с романите си. Тетралогията „Иосиф и неговите братя (1933–1943) е проекция на библейския разказ, но и „контрапункт на все по-непоносимото настояще“ (Ян Асман), докато „Доктор Фаустус“ (1947) е реминисценция на средновековната легенда за чернокнижника, продал душата си на дявола заради земните радости. И колкото и парадоксално да е, както отбелязва Исак Паси, има силна вътрешна връзка между тези два романа при цялата им противоположност. И двата са съвременни: само че единият бяга от съвременността в различна съвременност („Доктор Фаустус“), докато другият („Иосиф и неговите братя“) бяга от съвременността в миналото, за да доведе това минало до също друга съвременност. Парадокс, който сам авторът обяснява с думите: „Тук митът е хуманизиран – и ако потомците намерят един ден в тези творби нещо значително, то ще е тъкмо това“. Така Томас Ман лекува „неврозите“ на европейската култура.