Култура / Брой 6 (3019), Август 2025

Как „четиримата в джипа“ превъзпитаха Виена

11 април 1945 г. … непрекъснато се стреля. Най-после някой провеси бяла кърпа през прозореца, настана тишина. Следобед до къщата ни се появиха първите руснаци. След известно време дойде цял взвод, настаниха се в двора ни. На някои от мъжете от къщата веднага им взеха часовниците… После руснаците влязоха вътре – търсеха си квартира. Пъхаха се навсякъде, като по чудо бяхме пощадени. Толкова бях щастлива. Прибираха всичко, което им харесаше… Вечерта искаха да изнасилят една 56-годишна жена, тя успя да избяга навън…

Писмото от някоя си Гертруде Хаген до мъжа ѝ е в изложбата „Контролираната свобода“ на Музея за история на Виена, която продължава до 7 септември т.г. Поводът за изложбата е 80-годишнината от освобождаването на Виена и съответно от края на Втората световна война. Чрез снимки, филми, документи, спомени на съвременници, плакати, вестници и всякакви други предмети от онова време кураторите разказват за тези особени десет години между 1945 и 1955, когато градът е бил едновременно и свободен, и окупиран. Съдбата на Виена се отличава от останалата част на Европа, където при следвоенната териториална подялба е ясно какво владее СССР и какво другите съюзници. Докато на австрийска земя целта е да се възстанови независимостта на държавата, същевременно се пречи по всякакъв начин това да стане факт. Главно от съветска страна.

След Аншлуса (присъединяването) на Австрия към Третия райх от 1938 г. държавата престава да съществува. Дори и името ѝ е сменено, до 1942 г. е наречена Остмарк, после Дунавско-Алпийски Райхсгауе.

През март-април 1945 г. битката за Виена навлиза в последната, най-кървава фаза. На 12 април 600 американски самолета извършват нападение над оръжейни предприятия в покрайнините. След успешната бомбардировка по неизвестна причина изведнъж се обръщат и изсипват безконтролно останалите бомби над центъра. Разрушени са много сгради, освен местната централа на Гестапо в руини се превръщат и парламентът, Бургтеатер, Музеят на историята на изкуството, операта... В същото време Червената армия все повече наближава. Крехката опозиция сред австрийските офицери се опитва да установи връзка с ръководството на Втори украински фронт и да предаде града безкръвно, но групата е заловена, обвинена в държавна измяна и членовете ѝ са разстреляни. Съпротивата от австрийска страна е обречена, но нареждането от Берлин е бой до последна капка кръв. Червената армия има значително числено и военно превъзходство, австрийските отбранители са главно мобилизирани в последния момент непълнолетни момчета. 37 000 души (цивилни и войници) губят живота си от виенска страна, като много семейства погребват мъртвите направо в дворовете или в парковете на града, 168 000 души са жертвите на Червената армия.

На 13 април Виена пада. Това е денят, в който градът е освободен от националсоциализма. И денят, в който влиза в ръцете на съветските войници, и така до септември, когато в управлението на страната се намесват и останалите съюзници.

Няма ток. Няма течаща вода. Студено е. Няма храна, има продоволствена криза и опасност от гладна смърт. Заразните болести плъзват със скоростта на излезлите от мазетата плъхове. Жилищата са разрушени. Тежко поразена е катедралата „Св. Стефан“, мълвата твърди, че руснаците инсценират пожар, който се пренася и към катедралата. Пада на земята и се разбива огромната камбана, наречена Пумерин, която бие само на Нова година. Останалите без покрив хора се настаняват където смогнат, пряко свързани с националсоциализма лица се вадят без съд и присъда от къщите им и се разселват другаде. Хаос. Единственото, което процъфтява, е черната борса. И проституцията. За нея обаче не се говори, но руските военни обвиняват нелегалните виенски бордеи, задето случаите на венерически болести сред войниците се увеличават с всеки изминал ден.

Вечер, като пийнеха, руските войници пожелаваха да имат при себе си жени. Но такива нямаше на разположение, тъй като всички се бяха укрили. Тогава войниците си спомняха къде през деня се видели млади, хубави жени. Отиваха там и ги търсеха по мазетата, където и ги намираха. После правеха това, което в подобна ситуация правят руснаците – спомен на Илзе Смониг.

Виенчани приемат по различен начин съветското управление. Тези с комунистически убеждения го приветстват. Симпатизантите на предишния режим са враждебно настроени. Трети бързо сменят възторга си към Хитлер с възторг към Сталин.

В изложбата са показани спомените на шивачката Йохана Дилман, която приема в дома си съветски офицер. Тя го описва като „мил и възпитан“, той от своя страна ѝ осигурява възможност да работи необезпокоявана, а след заминаването си оставя написано на руски писмо, в което гарантира за нея. Любимият дизайнер на предишния режим Адлмюлер също бързо се преориентира и започва да крои дрехи за жените на съветските офицери, те пък му разрешават да отвори магазина си на „Кертнерщрасе“. Разбира се, примери за подобно поведение се откриват и във всички други браншове.

От септември 1945 г. пълната власт е отнета от червеноармейците и градът е разделен на четири зони – съветска, британска, френска и американска, като центърът (т.нар. Първи район) е на всички. Там се намират и съответните комендантства. Това важи и за полицията, известен става изразът „четирима в джипа“ – така се движи военната полиция. През 1951 г. е заснет швейцарски филм с това заглавие, по-късно се появяват и детски играчки – четирима офицери в един джип. Страната също е разделена на четири зони. Отначало при преминаването от една зона в друга се иска документ, издаден от съответните окупационни власти. С времето условието за западните зони отпада, само за съветската остава до последно. Живеещите там често се оплакват, че техни роднини са изчезнали безследно. Да се извърши разследване е трудно, направо невъзможно.

Струпването пък на дипломати и военни в Първи район е добра почва за процъфтяването на шпионското дело. Всеки иска да знае плановете на другия и докато хотелите в крайните квартали често работят като публични домове, то тези в центъра охотно приемат разузнавачи. Местното население, притиснато от следвоенната мизерия, с готовност сътрудничи срещу жълти стотинки на всички. Виена се прочува като „град на шпионите“.

Основна задача на окупационните сили е да откъснат австрийците от нацистките им нагласи и да ги върнат към предвоенната демокрация. Трудна за изпълнение цел, защото мнозина не се считат за отговорни за делата на Хитлер.

От днес за утре досегашните герои се превърнаха в престъпници. Всичко, в което вярвахме, беше стъпкано в калта. Налагаше се да приемем, че носим вина и че няма как да се надяваме на милост. Аз се спасих с писането на дневник, само там можех да изкажа истинските си мисли – спомени на Адолфине Шуман.

Още преди края на войната, през октомври 1943 г., в Москва се срещат външните министри на СССР, Англия и САЩ, за да решат как ще изглежда следвоенният ред. Приема се т.нар. Московска декларация, в която Австрия е представена като първата свободна страна, станала жертва на Хитлер. Така се ражда митът за жертвата Австрия и се омаловажава ролята ѝ като съучастник в зверствата на националсоциализма. Митът активно се поддържа и от правителството, съставено след първите свободни избори през есента на 1945 г. Външният министър току-що се е завърнал от концентрационен лагер, затова е пръв застъпник на фалшивата теза. Лъжата за невинните австрийци е удобна на самите тях, официално е отхвърлена чак през 1991 г., когато в парламента канцлерът Враницки (социалдемократ) пръв заговаря за отговорността и съучастието, но не толкова на Австрия „като държава, колкото на отделните нейни граждани за причиненото от тях страдание на други хора и народи“.

Все пак през 1945 г. в Австрия започва процес за денацификация: съставят се списъци с активните членове на националсоциалистическата партия и нейните присъдружни организации. Американците и британците старателно контролират местните власти при изпълнение на задачата, отбелязаните в списъците нямат право да се кандидатират за изборни длъжности. Но с началото на Студената война строгостта изтънява. Още в началото почти всички си затварят очите за хората на културата и изкуството. Най-ярък пример е този с диригента Херберт фон Караян, който през 1933 г. два пъти влиза в партията на Хитлер – и в Австрия, и в Германия. През цялата война дирижира концерти за официални събития на нацистите. Когато след края ѝ се връща във Виена, само руснаците за кратко му налагат забрана да практикува професията си, останалите решават, че е „живял за музиката“, и му разрешават да дирижира Виенската филхармония.

Битката за душите на австрийците окупационните сили водят предимно чрез силата на изкуството, затова им е важно на тяхна страна да застанат изявени творци, като привидно забравят за предишните им политически пристрастия.

Руснаците повтаряха: култура, култура, култура! Бургтеатер, операта трябваше да работят. Всички хора, свързани с културата, бяха измъкнати от мазетата – спомен на актрисата Лоте Тобиш. По съветска заповед разрушените Бургтеатер и Щатсопер отварят врати още на 1 май 1945 г. Кината, когато има ток, също работят. Отговорник за възстановяването на културните институти от съветска страна е латвиецът Мирон Левитас, който говори немски и бързо се разбира с местните. На 27 април 1945 г. е първият концерт на Виенската филхармония с много бивши членове на нацистката партия сред музикантите.

Докато руснаците залагат на музиката и балета, като командироват на сцените във Виена свои певци и балетисти, западните окупационни сили се насочват към изобразителното изкуство, помагайки на Виена да възстанови музеите и галериите си като „Албертина“, в които вече се излага модерно изкуство, определяно доскоро от нацистите като „изродено“.

Ефирът също е поделен: американците имат свое радио, което трябва да забавлява американските войници, но се слуша много и от младите виенчани заради музиката, основно джаз. „Руски час“ пък се казва радиопредаването на руснаците, в което се излъчва класическа музика и опера. Но скоро музиката отстъпва място на чисто пропагандни предавания и публиката постепенно се ограничава до малкото членове на Австрийската комунистическа партия. Хората наричат радиото „часа за приказките за Сталин“ и все по-малко му хващат вяра. Младите търсят образец за поведение, различен от този на техните родители, баби и дядовци, които до голяма степен продължават да се държат за националсоциализма и кътат в шкафовете предмети с нацистки символи. Модерната американска музика, суингът и буги-вуги, които вече се учат в танцовите школи, побеждават в съревнованието. Влиянието на Холивуд е безспорно. За кратко Москва се опитва да пренесе част от кинопроизводството си във Виена, но заснетите там филми поради пропагандната си същност са зрителски провал. Западните окупатори предлагат възможности за разгръщане на индивидуалните амбиции, докато в руската зона познават само подчинението. Всичко това е полято с кока-кола, обуто в найлонови чорапи и красиви дрехи. Руснаците губят битката за предпочитанията на виенчани.

В тези десет години австрийските правителства многократно се опитват да се отърват от статуса на окупационна зона, но бившите съюзници се превръщат в настоящи врагове и трите западни сили все не се разбират с Москва. Чак след смъртта на Сталин и с т.нар. разведряване при Хрушчов канцлерът Рааб (от Народната партия) използва дипломатическата суматоха и успява да организира подписването на Държавен договор на 15 май 1955 г., според който окупационните войски се оттеглят. Едно от условията по искане на съветската страна е Виена завинаги да се грижи за Паметника на Червената армия, издигнат още през 1945 г. Според договора Австрия става суверенна, независима и демократична държава, но се задължава да е военно неутрална.

Изложбата „Контролирана свобода“ впечатлява с дистанцираността си – няма натрапен разказ за миналото, няма угода на сегашните политически страсти, които отново залагат на „националното“. Има разумно излагане на фактите, които обаче са достатъчно красноречиви. И тъкмо тази привидна безстрастност увлича посетителя, който няма как да не стигне до извода: в желанието да си върнат свободата хората от следвоенна Виена сами избират демокрацията и своята западна ориентация, макар и реално освобождението им да е дело на Червената армия.