Култура / Брой 7 (3020), Септември 2025

За усилията да се прави независим театър у нас и за смелостта да се засягат болезнени и актуални теми Оля Стоянова разговаря с Кремена Димитрова, продуцентка на спектакъла „Анна непоправимата“ (копродукция на „Оренда Арт Център“ и „Топлоцентрала“

Автор на пиесата „Жена, която не подлежи на превъзпитание“ (2007), посветена на убитата руска журналистка, е Стефано Масини, преводът е на Габриела Горнева, режисьор е Надя Панчева, художник Ясмин Мандели, музиката е на Христо Намлиев. Участват Невена Калудова и Владимир Солаков. Спектакълът има номинации за наградата Икар на Съюза на артистите в България за водеща женска роля и за сценография.

Вашият спектакъл „Анна непоправимата“ е посветен на 18-годишнината от убийството на руската журналистка Анна Политковска. Какъв интерес има днес у нас към този тип политически театър?

Нашият спектакъл се доближава най-много до определението „политически театър“, защото разказва за актуални събития, а ние няма как да избягаме от дневния ред на обществото. Разбира се, отстоянието от времето, когато е написана пиесата, и от събитията около убийството на Политковска ни дава възможност да отсеем най-важното и да имаме по-обективна гледна точка. Тоест не действаме емоционално. Не казваме – ето, вижте, сега тя падна жертва, а ние в нейна памет ще направим спектакъл. Защото какво би се случило, ако сега някой направи спектакъл за Алексей Навални?

Вероятно ще бъде по-близо до публицистиката. Дистанцията ви позволява да бъдете по-обективни, нали така?

Да, позволява ни също да се опитаме да влезем в кожата на Анна, да разсъждаваме за нейните избори. Позволява ни да бъдем по-истинни и да направим така, че посланието ни да е универсално. Изкуството, театърът са място, където може да се постигне консенсус. Именно затова трябва да се поставят неудобни пиеси. Театърът показва някои неща като през увеличително стъкло. Отекването на въпросите остава у публиката. Тя сама трябва да вземе страна.

Успяхте ли да видите други спектакли по тази пиеса?

Намерихме пиесата благодарение на един спектакъл по нея. Моя позната, която живее в Брюксел, беше гледала белгийската постановка и чрез нея открихме текста, иначе пиесата можеше изобщо да не стигне дотук. А това отваря една голяма тема – какъв е пътят на съвременните пиеси до сцената у нас? Какви са каналите, по които режисьорите и продуцентите днес откриват текстове? Как театрите намират текстове, след като няма литературни бюра и драматурзи?

Какви са начините да се стигне до новите пиеси?

Преди време, когато бях драматург в Младежкия театър, се опитвахме да поддържаме една инициатива – Сбирка на театралните преводачи. Театралните преводачи владеят езици, познават драматурзите от съответните страни и имат по-преки пътища до нови пиеси. Организирахме тези срещи всеки месец, канехме актьори от Младежкия театър да четат нови преводи и създавахме някаква база данни. Всеки от преводачите донасяше по пет пиеси. Но познайте колко режисьори и директори идваха на тези срещи!

Вече има театрални форуми, на които буквално можеш да си пазаруваш пиеси. Но трябва да сме проактивни, иначе до нас няма как да стигне информация какво се поставя, какво е актуално, какво се превежда. Във време на свръхпредлагане не можеш да следиш само афишите на театрите в Европа, много по-интересна е независимата сцена. В нашия случай късметът просто ни кацна на рамото и така разбрахме за пиесата на Стефано Масини. Помолиха ме да дам съвет кой български режисьор би се захванал да я постави. Обаче дамата, която ми зададе този въпрос, не знаеше как функционира системата в България. Защото дори да бях предложила режисьор, който да поиска да направи спектакъл, той трябваше да си намери театър или продуцент. Ако намери театър, следва да отиде при директора и да предложи този текст. Ако бяхме тръгнали по този път, пиесата никога нямаше да бъде реализирана.

Защо? Ето че на сцената на Народния театър беше поставена пиеса като „Хага“.

Ние предложихме пиесата на Народния театър и тя стигна до третия кръг в конкурса, който се организира там. Вероятно е натежало нещо друго, имало е и други критерии. Вероятно са търсили нещо по-иновативно, мултижанрово, докато нашето предложение беше за класически театър – имаме пиеса, актьори, режисьор, интерпретация, спектакъл. Нямаме хореография, видео, някакви по-сложни неща, те просто не бяха необходими за този спектакъл, защото има силен текст и много добра актриса. Но ако се върна на въпроса ви защо този текст не би се появил на сцената на някой репертоарен театър, сигурна съм, че той щеше да отлежава в някое директорско чекмедже. Причината е, че тези театри изграждат репертоара си на базата на това какво иска да гледа публиката, а не как да я провокират. Този спектакъл е неудобен. Изисква да имаш отношение към темата. В момента, в който кажеш, че правиш политически спектакъл за Анна Политковска, автоматично публиката казва: „Не, благодаря. Достатъчно неприятни неща гледаме по телевизията“.

Но пък видяхме каква беше реакцията на зрителите, които останаха за дискусията след спектакъла – задаваха въпроси, искаха да знаят повече, не бяха безразлични.

Да, защото имаме стратегия и план как да действаме. Реших, че е по-добре сами да създадем това представление и да се борим за публика, която да дойде да го гледа.

Толкова ли е предизвестено какво може да се постави в един държавен или общински театър? Толкова ли е голямо разделението между репертоарния театър и независимия сектор?

Толкова е предизвестено, особено ако трябва да направим разлика между София и провинцията. Да, в софийските репертоарни театри вероятно тази пиеса би могла да пробие. Аз си представях спектакъл в Народния театър – на Камерната сцена или на Сцената на четвъртия етаж, дори имах някакви идеалистични представи за сезон, в който ще има акцент върху политическия театър, защото тъкмо тогава излезе „Хага“. Това не се случи и именно защото ни скъсаха на последния кръг, се амбицирах и дръзнах да направя собствен проект. Вече бях събрала екипа и мотивацията ми беше достатъчно силна. Обърнахме се към РСЦИ „Топлоцентрала“, кандидатствахме, харесаха ни и станаха копродуцент на спектакъла. След това спечелихме финансиране от програма „Култура“ на Столичната община.

Проследихте ли други спектакли по пиесата на Стефано Масини?

Пиесата е играна във Франция, Италия, Канада, Белгия. България е първата страна в Източна Европа, в която се поставя. Самата агенция, от която купих правата, беше забравила вече за нея. Преди десетина години е имало голяма вълна на интерес, но после е стихнал. Нашето обаждане много ги зарадва и лесно се съгласиха да ни дадат правата. Проучихме, че другите спектакли са много различни от това, което ние правим с тази пиеса. Тя е много трудна като тема и структура, някои от сцените са буквално части от интервюта или от статии. Текстът е труден за сценична постановка. Трябва да има опитен режисьор, който да му намери хватката, както се казва на нашия жаргон. Видяхме, че той се поставя монологично. В Канада в едната постановка играят три актриси, защото е тежко за една да изнесе на гърба си целия спектакъл – текстът е много и трябва да се влиза от състояние в състояние. В пиесата има малко визуална интерпретация на заложените теми. Нашият екип обаче реши, че трябва да създаде пълнокръвен спектакъл с адекватна визия, която да носи метафората на случващото се. Много говорихме за стилистиката на спектакъла, за местата на действие – окопи, пещери, изоставени сгради, гробище, бомбен атентат, театъра в Дубровка. Толкова много места, които трябва да се обобщят по някакъв начин, в същото време не трябва да изглежда скучно и бутафорно.

Освен добре свършената работа на режисьорката Надя Панчева сценографката Ясмин Мандели също се е справила блестящо с решението за огромна глава, която непрекъснато се трансформира.

Сценографската работа на Ясмин е изключителна – това е хем метафора за тоталитарния режим и властта, срещу която се бори нашата героиня, но е и паметник в стила на брутализма, на чийто фон човек се чувства буквално смазан. Искахме физически да предадем това усещане на публиката. Затова държахме и спектакълът да бъде на камерна сцена, за да има близък контакт на актрисата със зрителите, да се усеща присъствието на тази глава, която всеки миг може да те погълне или да те смаже.

Образа на мъжа, който влиза в много роли, добавихте ли го, или беше в пиесата?

Има го по текст и е предизвикателство за актьора да се справи. Когато актрисата се подготвя, тя има прототип, може да изгледа интервюта, да си изгради някакъв образ, освен това има достатъчно възможности да го развие в хода на действието. Докато актьорът (Владимир Солаков) играе 7–8 различни роли и трябва да влиза от образ в образ много бързо. Повечето от тези образи са негативни. Трябва да играе ту руснак, ту чеченец, ту провокатор, ту лекар, ту военен... Сменя възрасти, етноси и това е трудно да стане с един щрих и толкова бързо. Мисля, че Владимир Солаков се справя с това предизвикателство, успява да противостои на Невена Калудова в ролята на Анна. Те правят чудесен дует на сцената.

Как програмирате този спектакъл? Той не се играе много често.

Такъв спектакъл не може да се програмира много често, защото трябва да му гарантираш публика. Ако не е продадена залата, няма как да се платят хонорарите на екипа, тъй като това е независим проект. А и в София няма много пространства за независими спектакли. Нашият се нарежда на опашката заедно с всички останали проекти, които се играят в „Топлоцентрала“. Той не може по-често да бъде програмиран, защото няма свободни дати, няма възможност за повече от един път месечно.

Какъв трябва да бъде независимият театър? По-смел, по-експериментален, да запълва ниши?

Да, логично е да бъде така, само че съществуването му е винаги под въпрос. Хората, които се занимават с независим театър, са в ролята и на продуценти, и на режисьори, и на актьори, и на специалисти по маркетинг и реклама. Човек, ако много харесва някаква идея и иска да я реализира, трябва да напише и проект, няма кой да му свърши тази работа. А публиката на независимия театър не е много. Спектакълът е актуален и пълни залата, защото, за съжаление, убийствата на журналисти в горещите точки продължават, отново е актуална темата за свободата на словото и за истината като ценност. Това са теми, които не са много лицеприятни, но сигурно 90% от хората в България ходят на театър за развлечение или за да гледат класика. Пиарът и маркетингът на такова представление са много трудни. Трябва да се обърнеш към хора, които знаеш, че са готови да преживеят катарзис, защото това е спектакъл, който те кара чрез страх и състрадание да се отдръпнеш от тези чувства, както казва Аристотел.

В какъв контекст се появява „Анна непоправимата“? Споменахме „Хага“ в Народния театър, но се сещам и за „Ничия земя“ на Данис Танович, също в Народния театър.

Ние търсехме контекст не на тематично ниво, а на ниво независима сцена, на ниво аудитория. Защото в „Топлоцентрала“ идват млади, любопитни хора, които искат да видят нещо различно, да бъдат провокирани и не страдат от предразсъдъци. Колкото до други политически спектакли на българската сцена, те са малко наистина. Винаги съм се чудела защо е така – когато възниква, театърът в Древна Гърция е коректив на обществото. Ако свободата и истината са ценности, спектаклите, които имат това за тема, би трябвало да бъдат актуални.

Сещам се за още два спектакъла, които се занимават с теми като войната и истината – „Нордост“ на Василена Радева и „Косвени щети“ на Максима Боева по книгата „Войната не е с лице на жена“ от Светлана Алексиевич.

Спектакълът „Нордост“ ми е много близък, защото се появи, когато работех като драматург в Младежкия театър, и се играе вече 15 години. „Косвени щети“, доколкото знам, няма много добра съдба. Въпреки че имаме примери, публиката не е възпитана да гледа такъв тип театър и не знае какво да очаква от него. Ако по някакъв начин „Нордост“ е успял да намери своята публика, то е благодарение на усилията на екипа, създал спектакъла. И на онова, което се говори за него от уста на уста. За „Анна непоправимата“ едва след петото представление си отдъхнах малко и си помислих, че сме успели, защото за спектакъла се заговори. Обаждат ми се хора да искат билети. Бяхме поканени на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ и това е голяма чест. Спектакълът се разпродаде за 2–3 дни месец преди фестивала.

В последните години не се занимавате с театър. Сега ще посегнете ли към друг такъв проект?

Процесът около „Анна“ беше труден в началото, този проект се оказа по-скъп, отколкото очаквах. А пък аз не искам да правим компромиси с екипа и представлението. Трудностите пред продуцентите са много големи и се бях зарекла, че повече няма да се занимавам. Но ми се обади един млад режисьор, очевидно видял работата ми, и предложи да продуцирам спектакъл по една непоставяна в България пиеса на Иван Вирипаев – „Най-високото дърво на Земята“. Приех, защото много харесах пиесата, тя също е от неудобните.

Какво трябва да стане, за да може независимият театър да работи по-спокойно? По-голям достъп до финансиращите програми, които са толкова непредсказуеми?

Дори да отворят програмите, парите идват бавно и на части, а в повечето случаи не са достатъчни.

Вероятно трябва да има и финансиране за по-дълъг период – не за една, а за три-пет години поне?

Спечелих грант за продуциране на този спектакъл, но за да мога да осъществя живота му, трябва да кандидатствам отново за разпространение. Програмите за разпространение имат изисквания, които са почти непостижими за подобни спектакли. Защото разпространението трябва да е в провинцията, в градове с население под 50 хиляди души.

А това означава, че няма как да бъде показан в градове като Пловдив, Варна и Бургас?

Освен ако не бъдем селектирани за някой фестивал.