Култура / Брой 8 (3021), Октомври 2025

За 21-вото издание на Световния фестивал на анимационния филм, Варна (3–7 септември 2025 г.)

Тази година фестивалът беше изтеглен по-рано, в началото на септември, и на него бяха представени над 70 филма от над 20 държави. За селекцията кандидатстваха рекордно много заглавия, което говори за увеличено световно производство, но уви, това не привлича публика във Варна. Въпреки това организацията се подобрява, забелязва се оживление най-вече сред младите аниматори, които застават в двойна позиция – на организатори и на автори на филми. Те са активни на прожекциите и пресконференциите, както и в майсторските класове.

На закриването директорът на фестивала Анри Кулев каза: „Има периоди, когато нещата трябва да се устискат, за да бъдат пренесени през времето. Също като с нашия живот на планетата – ние се носим със страшна скорост на тази „троха“, създаваме си ужасни проблеми, бием се, хвърляме си бомби, без да имаме идея накъде вървим, каква точка на небитието ни е подготвила съдбата. Така е и с един фестивал. Не знаем накъде лети, какво ще се случи в бъдеще, веднъж е по-добре, друг път по-зле, но всички искаме да устискаме това положение и продължим да летим“. 

За „устискването“ силен тласък дават залагането на традицията и изтеглянето на трайните стойности. Баналният въпрос за един филм е „за какво става дума“, но когато говорим за анимация, специфичният въпрос е „как е направен“. На този фестивал се забелязва завръщане към класическите анимационни техники (рисунка, иглен екран, кукли, изрезки), в които дигиталните умения са само помощни и не доминират. Разнообразието от подходи в материалите и формите на изпълнение определено поддържа полета. Вечните теми и идеи търсят своите най-адекватни, не непременно нови решения.

Реверансът към историята е достоен, находчив и многолик всяка година. Това са срещите с филмите и на живо в майсторски класове с членовете на журито, този път в състав: Антонио Уилсън Лазарети от Бразилия, Пол Дрийсен от Нидерландия, Вероника Соломон от Румъния, Андреа Мартиньони от Италия и Стефан Войводов от България. Също и традиционните работилници с деца и младежи. С помощта на менторите Карин Миралес от Франция и Антон Жеков от България шест деца създадоха кратък анимационен филм с вплетени слънце и луна по едноименната френска песен от 1946 г., находчиво показан на съвпадащите със закриването пълнолуние и червена луна. А ученици от Националното училище по изкуствата „Добри Христов“ във Варна измайсториха по време на другата работилница, ръководена от Антонио Уилсън Лазарети, зоотроп по модела на изобретението на Уилям Джордж Хорнър от 1834 г. Резултатите от предишната сходна просветителско-преподавателската практика бяха отбелязани във филмите „Пингви“ на Севина Иванова, „Те са живи“ на Карин Миралес, Антон Жеков и Лилия Александрова и „Добрите писма“ на Радост Нейкова и Фернандо Галрито.  

Голямата награда и приза за най-добър късометражен филм получи „Нощните ботуши“ на Пиер-Люк Гранжон от Франция. Той беше в началото на конкурса и още тогава си помислих, че не може да остане незабелязан не само защото беше подобаващо награден и в Анеси. Едно момче излиза само́ в гората с гумени ботуши, докато родителите му имат гости. Там среща същество, което го повежда навътре към езерото. Ако следваме линията с традицията, то филмът я продължава в две посоки. От една страна, това е техниката, в която е направен – иглен (познат също като светещ) екран – изучавана във всяко училище по анимация, безкрайно трудоемка и безкрайно поетична. Тя е наложена от Александър Алексеев („Нощ на голия връх“, 1933 г. „Картини от една изложба“, 1972 г.) и е вдъхновена от монохромния ефект на гравюрата. Алексеев се интересува от начина, по който светлината сама създава образите (през множество иглени отвори, които я пропускат, контролират, променят), а не от рисуването на линии или повърхности. Резултатът е „барелефно изображение с асоциативни метаморфози, филми на светлината и сянката – смес от конкретни и сюрреалистични движещи се картини, подчинени на свободната асоциация. Метаморфозите са екстремни и плашещи, отпращащи към стаени ирационални сили“.

От това класическо описание си представяме, че игленият екран е подходящ само за абстрактни филми, докато „Нощните ботуши“ не е такъв. И тук отбелязвам другата линия, в която той се вписва – тази на Юрий Норщейн и неговия „Ежко в мъглата“, 1975 г. Уж детски сюжет, уж за страховете и приятелството, а всъщност преминаващ отвъд повествованието в неуловимия, „нематериален“ свят на въображението.

Специалните награди в късометражната категория отидоха при българо-френския филм „Балконада“ на Ива Токмакчиева и „Повторения на главната улица“ (Великобритания) на режисьорите Осбърт Паркър и Лори Хил. „Балконада“ (и Награда за най-добър български дебют) е изискано наблюдение върху поведението на жителите в един блок и смяната на тяхното поведение и настроения. Нежно и фино преминаване на състояния, графично, с малко цвят за акценти, с усещане за разгърната панорама, а всъщност без никакво панорамно движение. Изходната ситуация е затвореното отворено пространство в стил Хичкок и неговия „Прозорец към двора“, дори героите намекват за тази асоциация, но… никакво убийство, само полъх на вятър или лек дъждец. „Повторения на главната улица“ раздипля във времето историята на миграцията на улица във Великобритания в забързан ритъм чрез колаж от снимки на едно определено място (ту магазин, ту ресторант, ту фризьорски салон). Нищо не се задържа, нищо не е постоянно, статично е самото усещане за промяна.

В късометражната програма бих отбелязала още остроумното решение на сексуалните теми в „Да се влюбиш в Грета“ на Густаво Артеага с грозновати и симпатични плетени кукли, което контрастираше на рисуваните декларативни и банални документални интервюта в „Момичетата са създадени да правят любов“ на Жан Патюрл, Сесил Русе и Жан Друе. Технически интересното решение върху единствен лист хартия в „Тиха панорама“ на Никола Пире, подобно на „Балконада“, преобръща представата за движение, докато „Крака във водата“ на Елоик Юн аскетично разрушава завършеността на телата на оскъден фон. Българска следа в конкурса имаше и в „Хлябът ще проходи“ на Алекс Боя, Канада – авторът е родом от България, а филмът му беше селектиран на фестивалите в Кан и Анеси. „S“ на Марио Радев, Великобритания, разкриваше безкрайността чрез органични форми с далечна асоциация на структурите на Ешер в пространството.

Пълнометражната програма не беше много богата и като най-добър филм в нея бе отличен „История за огъня“ на китайския режисьор Уеню Ли, класическа анимация по класическа приказка за маймуна, отгледана от хора, която се опитва да открадне огъня от Свещената планина. Впечатляващо индивидуален, макар и повтарящо се познат от другите им филми, беше светът на братя Куей в „Санаториум под знака на пясъчния часовник“ – сюрреалистична и макабрена интерпретация на „Санаториум „Клепсидра“ на Бруно Шулц.

Наградата за детски филм беше присъдена на „Намерих кутия“ на Ерик Моншо от Франция – красива изрезкова анимация, приятна и разбираема. Като най-добър студентски филм журито оцени „Зайчество“ на Манси Махешвари от Великобритания, което поне мен ме изненада. Това е леко объркана история за майка, която лъже на дребно дъщеря си тийнейджърка, за да може да я заведе в болница за операция от апендицит. Предполагам, че журито е било привлечено от намерението на автора за жанра (чисто гориво за кошмари) и техниката (оживяване на гравираните върху стар училищен чин драсканици). Всъщност описанието звучи далеч по-добре, отколкото изглежда. Носителят на Специалния диплом – „Ало, централа“, Полша, реж. Зузана Зофия Хелер, ми изглежда по-подходящ за тази награда, вероятно защото темата за абсурдите на бюрокрацията и черният хумор са по-близки до постсоциалистическата ни общност.

Сред българските заглавия освен „Балконада“ се откроиха „Човек и птица“ на Андрей Цветков (Награда за най-добър български филм, закачлива и с национален привкус алегория за копнежа по полет), „Хартиеният минотавър“ на Мария Николова (Награда на СБФД, ерудитско заиграване с книгите и тяхното възможно изчезване) и дипломният филм „Гарванера“ на Теодор Ралев от НБУ (също с препратка към киноисторията, в случая „Га“ на Стоян Дуков).

Независимо дали става дума във филмите за влияния от типа на „Маргаритка“ на Тодор Динов, или за преобразуване на заглавие („За мишките и книгите“), връзката с класиката говори за определена зрялост, усвоени знания, чувство за хумор и артистичност. Все качества, които СФАФ се стреми да отстоява. За да продължи полета си.