Култура / Брой 9 (3022), Ноември 2025

„Девалвация на илюзиите. Лирика и сатира. 1960–1982“, Д-р Николай Димитров, съставител Пламен Дойнов, издателство „Кралица Маб“ и Департамент „Нова българистика“ на НБУ, 2025 г.

Обичам литературната археология, особено ако се отнася за поетите на 60–80-те години на ХХ век. Д-р Николай Димитров дебютира с книгата „Лампа край пътя“ тъкмо през 1963 г. Роден и завършил медицина в София, той става лекар в тубдиспансера на провинциалното градче Кубрат. Веднъж медик, публикуващ в браншовите ведомствени издания, втори път, заминал за провинцията и трети път – започнал да пише сатира. Тройно сепариране, както го нарича съставителят на книгата Пламен Дойнов, зад чиято идея за изследване и издаване стои лична и семейна история.

Това преоткриване на поезията и сатирите на д-р Николай Димитров вписва наново един много чист глас в поезията на тези двайсет литературни години от историята на НРБ. Лампата на дебюта му е „обречена да бъде настрана“ и „ненатрапваща се“, да не осветява класовите напъни на политическия строй. В първата и останала единствена публикувана в официално държавно издателство книга има момиче, което добре прозира „дълбочината на тъмата“, и приятел, който има „свойството често да се мами“. Д-р Димитров разбира, че няма да направи пробив на литературния фронт на тогавашната конюнктура. Не се блъска, защото вижда безсмислието. Огорчението обаче остава и се превръща в сатира, „метод, който прекрачва прага на частното, за да постави под въпрос целия човешки род“ (Итало Калвино).

Във ведомствената книга „Зиг-заги“ от 1966 г., издание на Дома на културата на здравните работници, има още по-остри и гротескни, направо разобличаващи стихотворения, които не оставят никакво съмнение за посоката на направения избор. Например „Интервю с другаря квадрат“ е сериозна критика към другарите с наочници, геометрично мислене в стил Джани Родари, а във „Въпрос на нос“ има един с „ужасно прогресивно потекло“. В „Малка обява“ се продава „съвест тридесетгодишна, добре запазена, но напълно излишна“. Докторът изцяло се е разграничил от онези, които „стъкмявали куплетчета, сладки като сладоледчета, разни одки и поемчици със природки и превземчици, със родинки и заводчета и със сини небосводчета“. И това през 1966 г.! Не ви ли напомня за друг един поетически метод на детския стих, характерен например за невидимия поет от по-късно време Велизар Николов. Докторът буквално потъва в медицинското бяло, докато Велизар пише бяло върху бяло. В „Зиг-заги“ има теми като доносничество, корупция и лаком паметник. В „Призив за икономии“ става дума за икономията на истина, а в „Кани-бали-яда“ за изяждането на човек от човека.

В „Защо и как си смених мозъка?“ приятели отправят към главния герой упреци, че няма вила, трабант и жена, а има мозък, който поражда само спор, гняв и „честни съмнения“. Налага се хирурзи да го оперират, операцията е успешна заради присадения мозък „Стереотип“. След това героят започва да харесва другаря Х, да възхвалява, критиците го одобряват, а той се сдобива с вила, мила и трабант.

Приблизително по същото време, през 1963 г., друг „препънат от режима“ поет, в една друга провинция – Веселин Тачев, пише подобна поема със заглавие „Резонанс – октомври 1962“. Това е може би резонанс на събитията около т.нар. Карибска криза, връхната точка в Студената война и противопоставянето между СССР и САЩ. В книгата си „40 капки черна кръв“ Веселин Тачев пише „Една вечер / болният ми мозък реши: / „Утре сутринта заминавам на фронта“. Фронтът е Куба, героят сънува атомни гъби, майка си, която събира пепелта му в кутия от бонбони „Карамел Му“ и баща си, който му казва: „Човек за човека е вълк. / Не бъди агне!“. Тачев в реалния живот става агне. Д-р Димитров също. Друго едно „агне“ от по-късно време, но със същия профил е поетът Фикри Шукриев, който се самоубива по време на „възродителния“ процес, а неговата посмъртна книга има сходно заглавие „Кръв на кокиче“.

Във „Фантастична случка“ д-р Димитров създава герой, чието сърце е отворено, но обществото иска да го разобличи, затова той зашива сърцето си и вече „може да си прави сметка“ – това хората именуват „оздравяване“. Докторът обаче не оздравява, а буквално умира само на 58 години от рак на белия дроб, тъкмо от онова, което лекува. Поезията му, преоткривана в колективни сборници и преписвана на ръка от приятели, намира своя из-ход като подземен извор в пустинята, който след голяма суша излиза на повърхността.