Култура / Брой 9 (3022), Ноември 2025

Как Другият става друг за нас – в този диалог, в който разкриваме пред Бога истинското си лице? И не е ли тогава Другият единственият гарант на собственото ни „аз“?

Така, съвсем накратко, могат да бъдат обобщени някои основни интуиции от философията на френския философ и еврейски мислител Еманюел Левинас (1905–1995), формирала се под влиянието на феноменологията на Хусерл, екзистенциалната онтология на Мартин Хайдегер и диалогичната философия на Мартин Бубер. През есента на т.г. във Франция отбелязват юбилейната годишнина на Левинас, преиздавайки някои от основните му съчинения, сред които и бележниците от военнопленническия лагер в Долна Саксония, публикувани за първи път през 2009 г. с предговор на Жан-Люк Марион. Бидейки френски офицер, Левинас попада в плен през 1940 г. и е изпратен в офицерски лагер, което спасява живота му. Цялото му семейство в Литва (баща му, майка му и двамата му братя) загива по време на Холокоста. Поради тази причина философските му тетрадки от 1940–1945 г. са и фрагменти, писани на ръба на бездната.

***

На земята. Земята – място на падение. Битие = тегло, но вътрешно познато в екзистенциалното си значение.

Огюст Роден. Разсъблечен от формата, оставаш гол. Голотата не е просто разсъбличане. Събличане на класиците и голота на модерните. Красотата облича. Светлината у импресионистите – наситеност на светлината в някои картини от Париж – визия без форма.

Личностност – самота, отговорна за целия свят. Създавайки личността, Бог е трябвало да ѝ каже какво тя да прави.

Това, което е най-важно във факта на творението, е, че не е имало сътворяване на битието, а после еволюция; творението се състои от множество последователни актове. Формите възпрепятстват „аза“ да бъде всичко.

Философията – занимава се със „смисъла“. Смисълът не е символ (нито каузалност, нито цел) – а е самата интенция на битието. Смисълът на материята.

Свободата е марш. Свободата – да отидеш където искаш. Култът на скоростта и свободата.

Затворникът, подобно на вярващия, живее в отвъдното. Той никога не възприема сериозно тясната рамка на живота. В продължение на пет години въпреки своята уседналост той е готов за тръгване. И най-твърдите реалности около него носят печата на временното. Той се усеща ангажиран в игра, безкрайно надхвърляща този свят на привидности. Неговата истинска съдба, неговото спасение се случват другаде. Това са събития с космически мащаб. Онова, което засяга някой селянин, дошъл от Бретан, Корез или някъде другаде, идва от хоризонт, надхвърлящ границите на неговото село, и това е светът. Животът му се люшка между Бенгази и Лондон, Сен Назер и Сталинград, Сингапур и Букурещ. Той се храни, докато мисли за океаните, а вятърът от руските степи пронизва съня му…

Смъртта не е изход. Тя не е спасение от безвъзвратния и безизходен ангажимент, танц, от който няма измъкване – и това е съществуването. Виж „Федра“ в четвърто действие.

И все пак смъртта не е факт от съществуването, подобен на всеки друг. Тя обещава нещо изключително. Но какво е изключителното? Защото в същото време има нещо крайно. Тъкмо загубата на трагичната свобода.

Ласката и осъществяването чрез тялото се явяват така. Чрез любовта също се прояснява проблемът на смъртта. Нова светлина, прожектирана върху двойката „смърт-любов“. С кръв, смърт и похот. В междуличностен план така се формират понятията за идеалното и осъществяването. Да живееш „пред лицето на Бога“. Осъществяването – предполага драма – предполага двойственост на личностите. Драмата на времето ще се изясни, изхождайки от социалната, сиреч сексуалната двойственост. Благото надхвърля битието.

Мъченичество. Това не е само да пожертваш живота си. Онова, което е от значение, е верността чак до смърт. Не се осмеляваме да кажем, че нещастието е пълно, че изоставеността ни от Бога е тотална и че часът на проклятието е настъпил, защото има още време. Мъченичеството е отвъд тази вярност – не е ли то вярност в смъртта – там, където не може повече да има чудо. И в същото време е спасение за настоящето, а не просто възмездяване за бъдещето.

Преди рицарството и Данте любовта се е разглеждала извън жената. Жената е била по някакъв начин случайност. У Данте жената, женското стават същностна артикулация на любовта. Беатриче. Тя води по пътя към любовта на Бога. В този смисъл също е и у Гьоте: das ewig Weibliche (вечно женското). Женското става същност. При мен: категорията на не-аза.

„Същността на сънищата“ – един сън, преживян като странно, дълбоко, интензивно чувство, което са смалява при пробуждане и остава като глупав символ, чийто смисъл вече не виждате. Онова, което отлита – това е същността на съня. Атрибутите му сами по себе си не са нищо. Един голям поет не е ли онзи, който влага в творбите си „същността на сънищата“?

Историческият роман пресъздава времето на историята. Това е въпрос на времева перспектива. В Историята „историята“ се разгръща с ритъма на век история. В романа – с ритъма на човешкия живот. Настоящето ни се дава тъкмо от историческия роман, а не от „историята“.

Йона, който бяга от Бога и заспива в търбуха на кита. Той е флегматичен.

Да заспиш. Чуваш шумовете на хората, които продължават да живеят. Вълнение, което подчертава мъдростта на спящия. Както шумът на морето.

Пророчеството е глад за събитието. То присъства там наопаки (наизнанку[1]). Както храната в глада.

Ние сме далеч от причините за войната, тъй като събитията привидно им се подчиняват като случайности. Като метеорологични явления. Суеверие.

Месията: времето свършва по някакъв начин и донася нещо, което разрушава тегобата на настоящето. Времето на осъществяването.

Теорията за Бога може да се разгърне само през Израил и Месията. Избраност, неведомост на бъдещето – Тайнството. Бог и една известна темпорализация на времето, която не е субективна. В изискването на надеждата за настоящето вече има Бог.

Човекът не е онзи, който се бори за живот. Такова поне е християнското гледище в тълкуването на Толстой. Понятието за труда замества това за борбата. (Идеята борба или труд.) Животните не работят.

В черно-бялото виждане – битието на черното. Липсата на светлина – битие.

Изборната урна е критикувана от гледна точка, в която политиката се явява като компетентност, изкуство или наука. Дали политиката е това? Нито наука, нито обща воля. Израз на едно мистично знание. „Глас народен, глас Божий.“ Откъдето и при изборите има толкова смътни и неясни моменти. Броят – статистическа мистерия. Всички „липси“ в индивидуалното решение. Наистина мистична операция.

Неподготвеният читател на Библията вижда реалността в словата и действията на пророците. Почти неразбираемо е, че истинската историческа реалност е в деянията на царете, сякаш увиснали над бездната на техните грехове.

Притежанието на себе си почива върху притежанието на нещата и личностите. Свобода спрямо собственото ти съществуване – загубата на всичко и всички. Йов?

План за един роман:

Иреалният свят – една гара – прекосяване на големия град. Младо момиче, леко напълняло и в гънки – също се е изгубило. Играе си с шапката, както някога по време на пожар си е играло с колана. Друг град, също прекосяван през нощта. Парижки блян в една малка стаичка. Старият директор, който бленува турското градче от своето детство! Трябва да се изкушиш да живееш – вагабонтства из Париж като сън; името на младото момиче, което се откъсва от устните ѝ, когато я приласкава сестра ѝ; смелостта и страхливостта да живееш – ужасните мигове „след“; невъзможността да умреш; радостите на живота и робството. Младото момиче се завръща – ревнивото очакване – целомъдреното погалване на косите ѝ, когато тя спи или се прави, че спи – свободата през септември 1938 г.!

Войната – всичко се губи. Перверзната любов към живота – по силна от смъртта – похотта на пасивността; Бог – сънят за твоето момиче, приело чертите на младото момиче…

Цивилизацията – дребните неща, които остават неизразени и се схващат от онези, които ѝ принадлежат, като „семейни думи“. Хората разбират другите думи – универсалните думи – и си въобразяват, че са разбрали цивилизацията. Нищо подобно. Но цивилизацията е наистина универсална.

Сънят – съществуване без настояще. Не само без съзнание за настоящето, защото съзнанието за настоящето не е, както си въобразяват някои, обикновено регистриране, а е артикулация на настоящето.

Киното е изкуство: това е изкуството на Aufmachung (представянето) и гледната точка. Фотографията е вече възможността. Киното е изкуство не защото се е отделило от фотографията, а защото държи на нея. Както импресионистите откриват светлината, така киното открива вариациите на гледната точка.

Един роман. Съществуване, в което няма вкореняване в земята, а където животът минава сред топли и студени течения от емоции. Тази фигура ви отвежда в този регион, потапя ви в това течение. Съществуването като установяване в регион, където минават тези потоци – съществата ви наближават с облаците от атмосферата, като музика. Като вагнеровски лайтмотив.

Диалектиката на нощта – смътно познание, познание на другия. Нощта е контакт – отношението с нея. Но в нейната форма: размисъл, който е директна нагласа. Страданието – привързаност към страданието.

„Има“ – нощта на битието.

„Никога не съм виждал душата. Къде е тя?“, пита анатомът. Тя е в очите. Да погледнеш някого в очите, означава да видиш душата. Но не като „нещо“. Да погледнеш в очите, това е да погледнеш как се поглеждаш или по-точно – аз гледам как се гледам, гледайки се, се гледам… Безкрайното, осъществено в мига. Това е душата. Размисъл, но чрез посредничеството и чрез другия. Това е първенство на виждането. Нищо подобно нямаме при чуването и докосването. Душата е в очите.

Нацията като достъп до действителността. Светът на Хайдегер. Човешката стъпка – скромна явеност, клето животно. Двете „стъпала“ у човека имат функцията на животните. При ръцете е различно.

Котката губи цялото си достойнство, когато ѝ настъпят опашката. Смятаме, че това е декоративна добавка, както шлейфът на роклята или закопчалката на центуриона. А там има нерви. Котката е тайнствено и вещерско животно – котката на Бодлер кряска като стара жена.

Шекспировата трагедия е преди всичко контакт на човека и нищото, на нищото в своето двусмислие, в своята диаболична форма. Лъжата („Крал Лир“, „Отело“), вещиците („Макбет“), призракът („Хамлет“). Откъдето тръгва и същностната роля в повечето Шекспирови трагедии на лъжеца или предателя. Този, който придава на нищото привидностите на битието.

Хамлет е особено дълбок, защото разкъсва тази двойственост чрез прорива на страданието. Хамлет е размисълът в Шекспировите трагедии. Той страда от инсинуацията на нищото в битието (или на битието в нищото). Да бъдеш или да не бъдеш – всичко е тук.

Моята философия е една философия лице в лице. Отношението с другия, без посредник. Това е юдаизмът. Бог е говорил. Пророците – езикът на тези, които говорят въпреки себе си – тоталната прозрачност. Сияние, което не се съзнава. Библията – книгата, която е само слова.

Имам доверие в Бога. Не че Той ще прави всичко според желанието ми. Но знам, че в крайна сметка опирам до Него. Аз съм в ръцете Му. Болката – може да стигне до безкрайното. В нея има нещо опияняващо – в нея се случва моята пасивност в лоното на Бога и моята избраност.

Превод от френски Тони Николов