Култура / Брой 1 (3024), Януари 2026

Нови фрагменти на известния италиански философ, публикувани в неговия блог Quodlibet

През октомври 1915 г., веднага след вестта за началото на Първата световна война, писателят Карл Краус започва да работи „за театъра на Марс“ над пиесата „Последните дни на човечеството“, която не е възнамерявал да постави, защото „театралите в този свят не биха понесли подобен спектакъл“. Драмата – или по-скоро, както гласи заглавието, „трагедията в пет действия“ – е била „кръв от тяхната кръв и субстанция от субстанцията на онези нереални и неописуеми години, непостижими за будния разум и съхранили се само в един кървав сън; онези години, когато персонажи от оперетата разиграваха трагедията на човечеството“. А във Weltgerich („Световен съд“), публикуван след края на войната, Краус говори за онова „велико време“, което е познавал, когато е бил малък, ето защо пак иска да бъде малък, ако остане време – време, в което се случва това, „което не можем да си въобразим или в което вече е невъзможно да си въобразим онова, което трябва да се случи, защото, ако можехме да си го въобразим, навярно то не би се случило“.

Както всеки неумолимо ясен дискурс, диагнозата на Краус идеално съответства на ситуацията, която преживяваме. „Последните дни на човечеството“ са нашите дни и ако е вярно, че всеки ден е последен, то есхатологията се явява тъкмо днешното историческо състояние. По отношение на войната можем да кажем, както Карл Краус, че щом сме „неспособни да преживеем или да си представим нещо, то не ни разтърсва даже с крушението си“… И напълно вероятно е, подобно на Австрия през 1919 г., Европа да не е в състояние да преживее лъжата и позора и в крайна сметка да трябва да повтори думите на кайзера, с които завършва книгата: Ich habe es nicht gewollt – „Аз не го исках“. 

***

Къде сме ние?

В ада. Всяко обсъждане, което започва, без да се осъзнае това, е безпочвено. Кръговете, в които се намираме, не са разположени вертикално, а са разпръснати по света. Където и да се съберат хората, те създават ад. Кръговете и ямите са навсякъде около нас и ние разпознаваме, както в Капричиите на Гоя, чудовищата и дяволите, които ни управляват.

Какво можем да сторим в този ад? Поне, както призовава Итало Калвино, да съхраним частица от доброто, онова, което в ада не се явява ад. Но и то също е било осквернено, цялостно или частично – във всеки случай no te escaparas (няма да се измъкнеш). Ето защо най-добре е да спрете, да замълчите, да наблюдавате и в подходящия момент да заговорите, да раздерете завесата на лъжата, с чиято помощ просъществува адът. Защото самият ад е лъжа, лъжа на лъжата, която прегражда изхода към не-ада, към това да се живее щастливо, просто и анархично. Ала адът съумява винаги да наложи собственото си състояние, все едно че не съществува друга възможност извън ямите и кръговете, в които всички ние винаги сме били неизбежно вписани. Затова бъдете точката, прагът, където това състояние приключва, където възниква възможното, единствената истинска реалност. Идеята не е да реализирате възможното, към което ви тласкат демоните, а е в това да направите възможното реално, да намерите изход от непоклатимостта на фактите, които господстващата идеология се опитва да наложи във всички сфери – и най-вече в политиката. И докато в адския грохот около нас всички се опитват дяволски и технически, при това на всяка цена, да реализират възможното, то за вас всяко нещо, всяка тревичка – ако вие ги възприемете в тяхната истина – отново ще станат нови, безмълвни, но сияйно възможни.

Превод от италиански Тони Николов