Култура / Брой 1 (3024), Януари 2026

„Звездното небе над мен и моралният закон в мен“ – когато размишляваме върху тях, те ни изпълват с все ново и нарастващо възхищение и страхопочитание. Тези паметни и толкова верни думи на Кант знам от дете, а сега ми ги припомниха три изложби – съвсем случайно и частично съвпаднали по време

Изложбата на Аксиния Пейчева в НГ „Квадрат 500“, озаглавена „Когато погледнеш към звездите, виждаш миналото“ (3 декември 2025–25 януари 2026, куратор Теодосий Георгиев), съвсем директно препраща към Космоса и микрокосмоса в тяхната (не)видимост едновременно в средата и по средата. Артистичният подход на художничката е свързан с науката, историята и човешкото познание и се явява мултидисциплинарно изследване на конкретното пространство в залата, в което е представено.

Самата зала изглежда шокиращо празна, докато посетителят се сети да погледне към тавана, където между четирите централни колони се вижда странно звездно небе. Светещо, изпълнено с мъглявини и съзвездия, с цветове и полутонове в целия спектър на дъгата. Този хипнотично привлекателен космос е вихрено хаотичен и в него, поне привидно, внасят ред очертани съзвездия. Или се предполага, че внасят – докато не си дадем сметка, че те са произволни, просто видим израз на човешкия стремеж да изучава, подрежда и използва, доколкото е възможно, необхватното и необятното.

С проекта си Аксиния Пейчева отдава почит на пространството по няколко начина. Исторически, защото той е свързан с архитектурата и античната гробница, открита в тази зала при реконструкцията на сградата през 80-те години на ХХ век. Художничката взема проба от въздуха в това пространство, посява микроорганизмите в биологична хранителна среда, където те растат и се развиват, създавайки своя абстрактна картина. И този космос се променя неподвластно на логиката, избухва в съзвездия и цветове, отразявайки живота във въздуха във всеки конкретен момент. Организацията на съзвездията е предмет на човешкото въображение, което зависи от културния и историческия контекст, и няма специфични научни предпоставки за връзка между отделните обекти, обяснява текстът към изложбата. Но същото това въображение търси логика, организация и обяснение. Самото изследване на Аксиния Пейчева е такова търсене – чрез методи на компютърната геометрия, чрез неразбираемата за мен Триангулация на Делоне, чрез възгледите на Платон за всемира като жив и със своя душа или ум, за да направи дисекция на един момент от време-пространството… Произведението ѝ „дръзва да надскочи границите на конвенционалните схващания за наука и се разкрива като еманация на първичния бульон, подправен от древни херметични традиции“, отбелязва кураторът на изложбата.

„Огледален лабиринт (Оградена празнота)“ (21 ноември–5 декември 2025 г., куратор Илина Коралова) на арт групата „7+1“ бе внушителна инсталация, създадена специално за пространството на зала „Райко Алексиев“. Внушителна, но и ефирна същевременно, съставена от ажурни метални призми с фина огледална повърхност, инсталацията само „разчертава“ средата, в която посетителят може да се движи съвсем свободно, избирайки собствен маршрут и своя логика в нея.

Преживяването в така организираното пространство е забележително, доколкото лабиринтът е изцяло въображаем. Всяка призма е клетка, но и убежище, престоят в нея е кратък, защото погледът открива други пътища и възможности за движение, други клетки и убежища във всички посоки, които призовават да ги откриеш. За да огледаш през тях пространството, в което си, за да осмислиш себе си в него, за да търсиш причините и логиката на собственото си движение през него. Лабиринтът като реална конструкция липсва, „онагледено“ е вътрешното лутане на човека в себе си, колебанието в решенията, в разбирането за правилно и неправилно като посока и поведение в непрекъснато променяща се динамична среда. Която променя всеки от нас всъщност, чрез собствения си невидим лабиринт, в който постоянно търси верните пътища за себе си, към себе си и към другите…

В преддверието на зала „Райко Алексиев“ поредица от снимки представя предишни произведения на арт групата „7+1“. Създадена през 1997 г., зад цифрите в названието са шестима скулптори, един архитект плюс кураторът изкуствовед Илина Коралова. Не всички автори участват през годините в общите проекти на групата. Конкретно „Огледален лабиринт“ е дело на Илко Николчев, Йоханнес Артинян, Пламен Цветков и Панчо Куртев. А малките снимки в преддверието ми припомниха работата им над реката в Златоград, която не съм виждала от четвърт век; подсетиха ме за тревната площ с подвити краища – „Салфетката“ от 2001 г. в парка „Заимов“ в София – край която често минавам; показаха ми работи, които съм виждала в изложби и подлези – и в София, и в Пловдив, а също и такива, които не съм виждала, но мога да си ги представя като преживяване. Именно заради отчетливия концептуален стил на групата в подхода към пространството и неговата смислова натовареност.

И ако тези две изложби са с минимална намеса в средата и предизвикват към чисто и съсредоточено съзерцание/преживяване, то „Облъчване“ (23 октомври 2025–25 януари 2026) на Антон Видокле в Националната галерия/Двореца е пренаситена с… космизъм. Представени са шест филма на автора, „които преосмислят потиснатата философия на космизма, която си представя безсмъртие, възкресение, космическо пътешествие и вселенско единство като обща задача на човечеството“, както пишат в текста си кураторите Мартина Йорданова и Васил Владимиров. Тази философия възниква през XIX век и оказва дълбоко влияние върху съветския авангард след Октомврийската революция – и три от филмите (2014–2017) са посветени на руския космизъм. А по-новите разширяват темата за стремежа към безсмъртие исторически – в древни митове като Епоса за Гилгамеш, и същевременно географски – с ритуали в Италия и Япония.

Филмите наистина облъчват с образи, музика и цитати, обвързващи идеята за вечния живот с личното безсмъртие и с безсмъртието на човечеството… Тук, на Земята, в природния кръговрат, в социалните отношения, в мистицизма, в науката, в Космоса – все представи, мислени като грандиозни и едва ли не непосредствени задачи за равенство и бъдеще. Освен че само гледането на филмите отнема към 4–5 часа, отделно има и много за четене. Като например цитат от фантастичен роман на Владимир Одоевски, написан някъде в средата на XIX век, където бъдещето в 4-тото хилядолетие се привижда така: „Чувството за любов към човечеството е нараснало до такава степен, че хората не могат да понасят да гледат трагедии и се удивяват как някога сме се радвали на морални страдания, както не можем да разберем удоволствието, което древните са изпитвали, гледайки гладиаторски борби“.

Предвид всичко това в изложбата кураторите са обособили своеобразен кът за отдих – „терапевтичен масив“ с хималайски пейзажи на Николай Рьорих. Те са за съзерцание, като същевременно „облъчват“ тялото с вибрационни цветови полета и „насърчават психологическото и физическото лечение само чрез самото присъствие“. Така според текста на кураторите: „Диалогът между сияйните видения на Рьорих и филмовите медитации на Видокле отваря спекулативно пространство, в което земното и космическото време се срещат“.

„Облъчване“ несъмнено е познавателна, тип музейна изложба особено за хора, незапознати с космизма. Но мисълта на Кант – с нейната лаконична изчерпателност – видях въплътена предимно в другите две.