Култура / Брой 1 (3024), Януари 2026

Изложбата в галерия „Арте“ (18 ноември–2 декември 2025 г.) отбеляза, макар и с известно закъснение, 110-ата годишнина от рождението на Олга Вълнарова (1914–2012). Нейното име се нарежда сред най-значимите и най-изтъкнатите български художнички от миналото столетие.

Олга Вълнарова нагледно демонстрира рядко срещано единство – щастливо съчетание между ярка природна дарба и висока култура. Изкуството ѝ е белязано от вътрешна разкрепостеност, от изящен пластически артистизъм, свидетелстващ за изискан живописен вкус. Авторката разнообразява и задълбочава експресивните качества на своите платна с фини и изключително деликатни емоционални интонации, които одухотворяват образите.

Вълнарова завършва Художествената академия при проф. Дечко Узунов, но особено важен за творческото ѝ формиране е парижкият период, преминал в ателието на известния френски художник и педагог Андре Лот (1941 г.).

Своеобразната „симбиоза“ между двете линии на професионалното ѝ формиране личи особено подчертано в картините с маслени бои, представени в експозицията. Те отразяват и изразяват съдбовната за българската живопис от ХХ век дилема – диалектиката на привличане/отблъскване между нашето и чуждото, между родните традиции и модерното европейско изкуство.

Нещо повече – Олга Вълнарова убедително и последователно постига органична сплав между многовековните завоевания на европейската тонална живопис, обогатена от опита на постимпресионизма, на експресионизма и на абстракционизма, от една страна, и от друга, на най-новите насоки на нашето изкуство от 30-те и 40-те години. Своеобразният баланс между изобразения мотив и пластическата трактовка, характерен като цяло за тогавашната ни живопис, се променя, като везните се накланят към автономните, собствено картинните компоненти на формалната структура на творбата.

В експозицията са включени и няколко акварела, правени по време на последния престой на Вълнарова в Париж (1993 г.), в които художничката по логичен път стига до абстрактно-фигуративен синтез, търсейки въздействието на пластичния образ чрез определени тонални съпоставки и ритмизирани архитектонични структури. Водеща е лиричната инвенция, която насища образа с богата асоциативност и го изпълва с елементи и внушения, които преминават отвъд конвенционалните жанрови определения.

Като правило основните мотиви в нейните картини – природни, предметни или свързани с поетичното претворяване на дадени субстанции (въздух, вода, светлина, земя), се опростени и заемат централните зони на изобразителното поле. За сметка на това, тя насища и разработва проблемите на цвета и на фактурата по такъв начин, че възприемайки творбите, имаме усещането за изображение, в което е налице жива, пулсираща в пространството колоритна материя, преодоляла външните ограничения на тежестта и на формата. Стопяването на контурите, дифузната цветоносна субстанция, от която са изградени елементите на изображението, и богатата релефна структура на платното, еманципирането на фона като равностоен в пластическо отношение компонент на картината успоредяват живописната ѝ стилистика на някои насоки в европейската живопис от това време.

По този начин визуалният образ се „изплъзва“ от определена жанрова или стилова дефиниция, насочвайки енергията си към постигането на цялостен живописен синтез с водеща роля на цвета и на фактурата.