Култура / Брой 1 (3024), Януари 2026

Разговор с румънския фотограф Антон Роланд Лауб и кураторката Соня Вос за изложбата им, която продължава до 14 февруари 2026 г. в галерия „Синтезис“ в София. Тя е създадена съвместно с Гьоте-институт и Френския институт

Изложбата „Букурещка трилогия“ обединява три фотографски книги на Антон Роланд Лауб, който от 2000 г. живее в Германия. „Подвижни църкви“ показва преместването чрез система от релси на седем църкви през 80-те години на ХХ век вследствие на наложения от румънския диктатор Николае Чаушеску план за „систематизация“ в Букурещ. „Последната Коледа (на Чаушеску)“ задава въпроси за справедливостта и институционалната памет за Румънската революция през 1989 г.[1] А серията „Минериада“[2] разглежда травмата, свързана със събитията от 1990 г., когато хиляди лоялни на правителството миньори са докарани в Букурещ, за да участват в потушаването на проевропейските протести.

Да започнем нашия разговор от идеята да обедините тези три проекта, представяйки ги в настоящата изложба „Букурещка трилогия“. Кои са темите, които ви водеха?

Антон Роланд Лауб: Първата серия фотографии „Подвижни църкви“ се занимава с един въпрос от моето детство. Другите проекти са свързани с неща, случили се по време на моето юношество. Говоря от автобиографична гледна точка, защото аз преживях всички тези три фази по време на диктатурата и прехода. Накрая стигаме и до последната серия „Минериада“. Тук има политически, личен, исторически и религиозен аспект. Но това, което най-много ме вълнуваше, беше абсурдът на тези моменти, като например местенето на цели църкви по политически причини. Във втората книга – „Последната Коледа (на Чаушеску)“, поглеждам от днешна гледна точка назад към институционалната отговорност спрямо Румънската революция от 1989 г. Вълнува ме предимно днешната перспектива към тези събития. Това важи и за „Минериада“ – двете последни книги са свързани една с друга, тъй като между двата исторически момента имаше само година и половина. Оттогава са минали 36 години. Европейският съд по правата на човека още през 2014 г. излезе със своя окончателна присъда спрямо отговорността на Румъния в този случай. А през 2019 г. Европейският парламент излезе с резолюция по отношение на Румъния. И въпреки това всичко продължава да бъде един голям разпръснат пъзел. Такива са и снимките в моята втора книга, защото все още никой не е поел отговорност за убийствата по време на Румънската революция от 1989 г. В моя проект има и критика към институциите. Някои хора казват: „Румънското общество не се е справило с този проблем“. Разбира се, че ние трябваше да се справим с това, да интегрираме цялото преживяване в живота си, да се справим с емоциите, за да продължим. Медиите също говорят за това през цялото време. Така че гражданското общество е извършило своята работа. То се е изправило срещу миналото, институциите обаче не направиха нищо. И това е основната тема тук, отвъд очевидния абсурд на онова, за което говорим.

Как различните поколения в Румъния преживяват и мислят това минало? Предполагам, че за много хора травмата е жива.

Става дума за един предимно травматичен и мрачен период от румънската история и затова е още по-мрачно това, че 36 години по-късно няма никакво правосъдие, никаква справедливост по отношение на тези събития. Преместването на църквите например беше част от една правителствена програма, наречена „систематизация“. Цялата държава трябваше да бъде „систематизирана“. Мога да дам следния пример. Половината от къщата на семейството ми по майчина линия беше унищожена и то трябваше да се премести в един тристаен апартамент в блок, който се намираше на четвъртия етаж и нямаше асансьор. Тогава настъпи румънската революция. Дядо ми, чиято къща беше унищожена, получи удар и почина, защото той беше изградил тази къща със собствените си ръце. Другата част от семейството ми продължи да живее в страх, че сега е техен ред и тяхната къща ще бъде унищожена. Имаше много слухове кога ще започнат разрушенията. В книгата може да прочетете за всички тези подробности. Когато майка ми ме взимаше от училище, тя ми показваше булевардите, които подлежаха на унищожение. Тогава бе изключително травматично да гледаш прекрасните къщи и вили по улиците на Букурещ, които изчезват под булдозерите и биват заменени от социалистически комплекси. През втората половина на 80-те години също така нямахме газ, отопление, топла вода – и това беше нашето всекидневие.

Във вашите фотографии обектите и предметите са важни акценти. Те носят в себе си конкретни истории. Да поговорим за символичното значение на тези обекти и предмети и какво ни казват те днес?

Обектите всъщност действат. Те ни влияят. Моят подход беше следният: заради абсурдната ситуация, при която не можем да получим отговори на въпроси, поставени преди трийсет години, аз реших, че тези обекти могат да ни дадат отговори. Ние виждаме всичко това като пъзел – отделни обекти, но не можем да обхванем цялата картина. По отношение на църквите заедно с кураторката Соня Вос няколко пъти интервюирахме инженера, който е отговарял за местенето на църквите. Той ни каза, че самата Румънска православна църква е била против това. Тя не е одобрила това действие. Целите планове на църквите, начинът, по който са разположени, тяхната архитектура също имат религиозни аспекти. В случая тези църкви просто са срязани от земята и изнесени от своя оригинален контекст. Като едно мъртво тяло или като консерва – взимаш я от едно място и я местиш на друго. И аз се питам дали това не е светотатство? Така църквата се свежда просто до един предмет. Чудех се дали инженерът е бил запознат с фигурата на архитекта Гордън Мата-Кларк, който също е рязал сгради, наричайки ги „разделени сгради“.[3]

Ще се обърна към Соня Вос, тъй като тя също работи по проекта „Подвижни църкви“. По ваша идея са включени и инженерните скици по преместването на седемте църкви. С какво ви привлече този проект?

Соня Вос: Когато се запознах с Антон и той ми разказа за проекта, много се заинтригувах, защото това е изумителна история, но също така лесна за разказване, много конкретна. В нея има и хумористични страни, въпреки че е доста мрачна. Това беше добър начин да започнем да говорим за миналото на Румъния. Заедно решихме да включим и малко архивен материал към фотографиите, които Антон бе направил през годините. Това може да е част от моя поглед на външен наблюдател, защото за мен тази история беше нова и имаше нужда от повече обяснения, от повече контекст. Затова заедно решихме да се върнем към първоизточника на историята. Антон ме заведе в Румъния – не бях стъпвала в тази страна преди. И заедно се впуснахме в това търсене. Той знаеше къде са били тези седем църкви. В момента е доста трудно да намериш първоначалното им местоположение, защото те не само са изнесени оттам, а и цялата градска тъкан в центъра на Букурещ е променена. Вече има съвсем други улици, с други имена. Той ме заведе на всяко едно от тези места, за да мога да си представя какво действително се е случило. След което посетихме инженера, който е отговарял за преместването на църквите, за да чуем неговата гледна точка. При него намерихме всички оригинални планове, свързани с преместването на църквите – по какъв начин това е трябвало да се осъществи. Той ми даде част от този материал, за да можем да стъпим на конкретни документи, да имаме елемент на проучване в проекта. Така измислихме финалната форма, която можете да видите в книгата.

Помнят ли се историите на тези църкви в Румъния?

Антон Роланд Лауб: Обичайно започвам изложбите си от Румъния. Преди да направя книгата, част от фотографските серии бяха изложени там през 2015 г. Бях малко изненадан да чуя, че кураторите на тази изложба, които работеха в галерията, не знаеха нищо за преместените църкви. За тях това беше нова история. Или когато питах хората в града: „Къде е голямата синагога?“, те не знаеха. Последната глава от книгата е свързана с една синагога. Първоначално църквите и синагогите са били унищожавани и тогава на сцената излиза инженерът, който решава, че храмовете могат да бъдат преместени, за да бъдат спасени. Но преди това са унищожени 22 църкви и 3 синагоги. Около другите са построени сгради, за да могат да бъдат скрити от очите на гражданите, след което започва местенето.

Какъв е погледът извън Румъния? Какво разкриват тези фотографии на хората, които не са живели по този начин?

Соня Вос: Една от причините, поради които тези книги са в триптих, е, че те показват сложността на тази история, тъй като всяка глава има свой собствен стил. Тръгваме от една тема, която първоначално изглежда по-лека, саркастична и абсурдна, след което с „Последната Коледа (на Чаушеску)“ навлизаме в по-мрачни нюанси и вече няма място за смях. В тези три глави има градация и сюжет. Може би е трудно за хора, които не са живели тогава, особено за младите, да разберат мащаба и сериозността на това, което се е случвало. За мен това е по-скоро начин да привлечем вниманието им към тази история, да ги отведем по пътя и да им разкажем целия сюжет. Тъй като става дума за една трагична история, за външния поглед е важна началната точка – абсурдът и хуморът. Мисля, че дори за по-възрастни хора, които живеят извън Румъния, е трудно да имат отношение и да разберат това времедори ако са наясно с другите аспекти на диктатурата. А за младите трябва да се обяснява още повече какво се крие зад тези изображения. Именно затова ни е толкова важно да имаме архивни материали.

Антон Роланд Лауб: Искам да кажа нещо по повод на мегаломанския проект Дома на народа. В момента това е основната туристическа атракция в Румъния, така че е добре позната. Той е като замъка на Дракула. Това е сградата, която хората обожават да мразят. Тя е проектирана като политическото сърце на Румъния и след Революцията бяха поканени архитекти, които да предложат нова функция за нея. Накрая обаче тя си остана онова, което Чаушеску винаги е искал да бъде, и сега е седалище на политическата власт, но обградена от стена – и тази стена не е част от оригиналния проект, тя възникна по-късно. Първоначално, през 1989 г., ми се струва, че идеята е била сградата да бъде по-открита, по-видима.

Соня Вос: По въпроса за външния поглед искам да добавя, че се радваме, че показваме тази трилогия в България. Струва ми се, че тук тя ще бъде възприета по различен начин, отколкото в други държави в Европа, защото българите и румънците имат сходни преживявания, поне хората от по-възрастните поколения. И мисля, че тук тя ще намери такъв прием, какъвто не съм наблюдавала другаде.

Превод от английски Ана Благова

[1] Серията е визуална реконструкция на последните дни на Николае и Елена Чаушеску – от луксозния интериор на тяхната 170-стайна вила до мястото на екзекуцията им в Търговище. Процесът срещу тях на 25 декември 1989 г. продължава 55 минути, а указът за създаването на трибунала е подписан на 27 декември, два дена след разстрела. Четири дни по-рано, в последната си реч, произнесена от балкона на ЦК на комунистическата партия, диктаторът отчаяно се опитва да привлече вниманието на тълпата, повтаряйки многократно в микрофона: „Ало!“. Б.р.
[2] „Минериада“ е саркастичен термин, съчетаващ румънската дума miner (миньор) и наставката -iada от „олимпиада“. Сблъсъците на 13–15 юни 1990 г., известни като третата минериада, са най-кървавите от общо шест минериади. Фотографската серия изследва местата, свързани със събитията. Б.р.    
[3] Американският артист Гордън Мата-Кларк (1943–1978) е известен със своите архитектурни деконструкции и интервенции, чрез които създава нови гледни точки и се обявява срещу консервативното статукво. Той говори за „анархитектура“ – от думите „анархия“ и „архитектура“. Б.р.