Култура / Брой 6 (3029), Август 2026

Травмираните деца продължават да травмират света

Гостувате в част от света, където, уви, се явявате не пророк, а по-скоро историк на близкото тоталитарно минало. Сюжетът на „Пророческа песен“ е нещо до болка познато в Източна Европа, а там, откъдето идвате, той все още носи елемент на дистопия. Давали ли сте си сметка за тези съвсем различни прочити?

Един роман трябва да може да работи на няколко нива едновременно – от добрата художествена литература се очаква именно това. Съдбата на този роман е наистина интересна, тъй като в Западна Европа читателите през повечето време гледат на него през призмата на това, което би могло да се случи. Те възприемат заглавието като проницателно предупреждение за бъдещето. Говорим за логиката на разпада, на разнищването, на краха; за една симулация на това докъде бихме стигнали, следвайки посоката, в която вървим, когато гласуваме либерални политики. И ето, после се оказваш някъде в Източна Европа или в други части на света, където хората са живели всичко това десетилетия наред и те ти казват, че това изобщо не е дистопичен роман. Че то е живата реалност на милиони хора, която току-що си описал и на която си дал гласност.

После идва другият пласт – и той е онова, което всъщност се надявам, че правя. А именно – да създавам митично пространство около една съвременна история. Да давам израз на митичната истина за човешкия живот: че не живеем в прогресивен континуум, устремени към някакво идеално общество. Защото историята ни всъщност е история на разпада, реконструкцията, мира, забравата, разпада, реконструкцията... По този начин светът свършва отново и отново, а човешкият живот вечно се повтаря.

Този митичен аспект на съществуването май често бива забравян. Живеем в отрицание, че нещата работят именно по този начин. Ето, вие тук, в България, разпознавате истината и реалността в тази история, защото току-що сте излезли от нея. Сега сте в периода на някаква реконструкция. Но проблемът с реконструкцията е в това какво идва след нея. Идва забравата. По-късно винаги идва забравата.

Ако все пак трябва да изберете един-два „пророчески знака“, че сценарият, който описвате в романа си, е все по-вероятен изобщо в света, кои биха били те?

Мисля, че би било грешка да се хлъзна по либералното мислене и да ви кажа просто: когато вече не ми е позволено да протестирам и да изразявам несъгласието си с нещо. Струва ми се, че става дума за нещо много по-коварно – за покваряването на самата (идея за) реалност. За замяната на обективната истина със субективното усещане – нещо, което се случва масово в момента.

Вземете европейския проект от последните петстотин години, цялата онази плеяда от учени като Нютон и сие, които наизлязоха от средновековните подземия, все още вярвайки в магическото мислене, в алхимията, в еднорозите и прочие неща, които сега ни се струват смешни. Те обаче ни дадоха и емпиризма, и скептицизма, и инструментите, с които можем да започнем да градим проекта за обективността (за обективно вярното) в нашия свят. Да, няма една крайна и финална обективна истина, до която можем да стигнем, но можем да търсим консенсус, можем да възприемем идеята за непрекъснатото изграждане на истината. Точно това се разпада в момента пред очите ни. А след като вече няма споделено възприятие за обективно вярното, след като можете ей така да заявите, че едно нещо е друго нещо, то тогава цивилизацията не може да устои. Понеже, за да се съхрани, в нея трябва да има и някаква обща истина.

В романа пишете: „Ако смениш собствеността на институциите, тогава можеш да смениш и собствеността на фактите, можеш да промениш структурата на убежденията, тези, по които съществува съгласие“. Това е малко старомодно схващане за една централизирана антиутопична власт над истината. Не е ли днешният ни проблем точно обратният – една фалшива и коварна „демокрация на истината“, не с един, а с твърде много собственици. Изглежда днес врагът е навсякъде…

Формулирахте централната ирония на прогреса: че с еманципацията през последните петстотин години, с установяването на идеята за обективна истина бе отнета силата на религията, на старите централизиращи сили, които ни контролираха и ни казваха: „Не можеш да бъдеш индивид“. Това отпадна. Позволено ни бе да се превърнем в индивидуалности, да претендираме за т.нар. личностен суверенитет.

Само че неизбежното заявяване на всеки един индивид като уникална личност води и до неизбежен релативизъм, до потискане на обективността. Води до: „О, аз чувствам, че това е вярно, така че то е вярно“. Даваш всекиму правото на свобода и изведнъж: „Защо трябва да следвам/спазвам каквото и да било?“. И ето как после за смятаната уж за канонична литература някой твой студент просто ей така отсича: „Аз мисля, че всичко това е тъпа безсмислица, следователно е тъпа безсмислица. Няма нужда да го чета. Нищо от това няма значение за мен“. Обаче в този случай нямаш никаква представа какво точно изхвърляш. Така че това, което посочвате, е дълбоката ирония на онова, което сме създали.

Има ли решение? Според мен то се връща към проблема със смисъла. Ако не можем да определим какво ни дава смисъл като личности и общество, тогава сме изгубени. Тогава всичко е възможно. Този проблем е абсолютно централен, но никой наистина не води разговора за него. А имаше време, когато бе насъщен въпросът за смисъла в една вселена, която вече не може да те познае. Изхвърлихме всички богове, религията, символите, които те ни дадоха, за да бъде представяна символичната сложност на проблема да си човешко същество. Изхвърлихме всички истории. С какво ще ги заменим? С едно скапано нищо. Това е просто празнота; прикриване на празнотата с разсейване и един вид синтетично колективно несъзнавано от безсмислени образи. Живеем в епохата на постграмотността, в епохата на изображението, на емотикона – едно много опасно място за начало, от което да преосмислим себе си. Но вижте, аз не съм философ, аз съм просто белетрист. Тук съм да формулирам въпроси, не да давам отговори.

По време на Холокоста мнозина евреи до последно са отказвали да повярват, че всичко това е човешки допустимо. В „Пророческа песен“ драматизирате тази идея за отрицанието на онова, което човешкото съзнание смята за немислимо. Във времена на смут кое е правилното действие (можем да използваме и други прилагателни: смисленото, смелото, разумното, достойното и т.н.)?

Тъкмо това са въпросите, които книгата поставя! И много от тях са гордиеви възли. Парадокси. Книгата, която все пак по някакъв начин е и моят личен поглед върху нещата, има амбицията да навлезе напълно в сложността на тази ситуация, в нейната безизходност… Пишем художествена литература, за да демонстрираме парадокси, гордиеви възли, неразплетими сложности. Неспособността да се чете реалността е много обезпокоително нещо. Как можеш да разчетеш с точност бъдещето? Ако цял живот си расъл в либерална демокрация, наивно вярваш, че ужасът, който се разгръща в тази книга, е немислим. Че няма да дойде при теб. Но ужасът винаги е мислим. Ужасът винаги е въобразим и възможен. Той винаги е от другата страна на вратата и винаги има някой, който ще отвори тази врата.

В книгата отрицанието върви с успокоителните „просто изчакай“, „всичко ще се нареди“, „няма да позволят това да се случи“, „здравият разум ще надделее“. Продължаваш да си криеш главата в пясъка дори когато започнеш да виждаш истината бавно да се разгръща, медиите – превземани, протестите – разгонвани и забранявани; демократичните свободи – отнемани. Все още си въобразяваш, че всичко ще се нареди, но всъщност се плъзгаш надолу.

Всичко това е част от паралогизма (the fallacy) да си човешко същество – ние се аклиматизираме както жабата към тенджерата с бавно завираща вода. Но проблемът е, че жабата не би трябвало нито да се аклиматизира, нито да изскача презглава от тенджерата, понеже е добре водата да остане в нейна полза. Сложността на „Пророческа песен“ е, че наистина всички са в капан. Бащата на героинята ѝ казва: тръгвай, сега е моментът да тръгваш. Само че децата ти ходят на училище; единият ти син се явява на зрелостен изпит; другият трябва да се крие от военна служба; дъщеря ти тъкмо е отбелязала постижения в хокея; съпругът ти току-що е бил арестуван и не знаеш докога. Е, какво ще направиш? Къде точно е свободната ти воля? Просто ще изведеш всички ли? И как точно ще стане?

Така че всички споменати от вас варианти са само илюзията за избор. За мен тази книга демонстрира по фундаментален начин проблема със свободната воля. Мислиш си, че си личност в съвременния живот, че можеш и има от какво да избираш, че можеш да идеш и да живееш където решиш. Но не, не можеш, по дяволите. Животът не работи така.

Едно от най-зловещите неща в романа е тази наивна надежда, че международната общност наблюдава. Но светът следи от години случващото се в Украйна, Иран, къде ли не… В един глобален свят, където новините за апокалипсиса тук или там са толкова достъпни, емпатията също на теория е глобална. Не я ли прави това обаче все по-теоретична, лесна, протоколна, лишена от какъвто и да било прагматичен ефект?

Проблемът с емпатията е огромен в момента, защото е необходимо когнитивно пространство, за да състрадаваш. За да си емпатичен, се изисква способност да проектираш себе си в нечий живот, да разбираш откъде идва и през какво преминава другият. Трябва да си способен да изпиташ това сам. Повечето от нас не умеят, защото са завладени от това, което технологиите правят с нас. Нямаме вътрешно пространство. Структурата на съвременния живот ни е превзела напълно. Споменавал съм много пъти този цитат от Ницше, но той е просто толкова дълбоко верен – че състрадаването изисква огромно въображение. Е, нямаме го. Може би за вас и мен като писатели все пак е по-лесно да намерим такова пространство, но повечето хора… При това разграничавам обикновеното съчувствие, сигнализирането на (собствена) добродетел – тоест „съчувствам на ситуацията, в която си, но това си е твоята ситуация“ – от дейната емпатия, която изисква много повече. Защото ето, дори и да чувствам много силно болката и проблема на другите, какво мога да направя – и това е сред основните въпроси, които тази книга поставя.

Фундаментално за мен художествената литература е способ за обемане на сложността – вместо елементарното изобразяване на живота в черно и бяло като във филм на „Марвел“. Та ние инфантилизирахме съвременния живот заради този начин на гледане на нещата, заради вечното скролване и скапаните меметата. Езикът вече е неспособен да изразява реалността. Не можем да четем текстове, не можем да четем.

Знаете ли, работя в университет – преподавам творческо писане, не литература, но чувам такива истории! Ами има доста студенти, които не могат или не искат дори да прочетат текстовете, които уж са дошли да изучават. Те просто вече не ги четат. Използват ChatGPT, за да пишат есетата си, и това е очевидно за всички. Така че вече можете да изкарате курс по английска литература, без да четете английска литература.

Може би в моите произведения до известна степен звуча като пророк на обречеността, но аз не съм пророк на обречеността. Просто обичам да излагам на показ Реалността (с главна буква), да се взирам в лицето на Медуза Горгона, за да си даваме сметка с какво си имаме работа, за да узнаваме координатите на живота, за да разберем каква всъщност е „долината на плача“. Чак тогава можем да се изправим пред всичко това.

Това, което ме докосна като най-човешкия момент в книгата, бе как насред всички неща, които ден след ден изчезваха – конституционни, социално-политически, материални, цивилизационни – бащата на героинята напълно „егоистично“ оплаква покойната си съпруга, която в своята деменция смята за забягнала с друг мъж. Това ми се стори най-трогателното – запазването на едно последно интимно пространство. Кой за вас е най-човешкият момент в романа ви?

В такава мрачна книга кой наистина е най-топлият момент? Може би онзи миг на истинска нежност между майка и дъщеря, когато момичето е в дълбока депресия заради изчезването на баща си. То знае какво му се е случило по начин, по който майка му няма сили да признае реалността. И когато майката говори на дъщеря си за родителската любов, стига да е истинска – как не помниш себе си на две-три годинки, но помниш дали си бил обичан. Това е много силна идея: че спомените се съхраняват през емоцията. Това, което получаваме и предаваме като емоционална памет, оформя индивидуалността ни и в крайна сметка, обществото. Обществото всъщност е резултат от това как се отнасяме към децата си. А тази книга показва какво се случва с тях, когато ги подлагаме на терор, когато ги изправяме пред разпада. Травмираните деца продължават да травмират света.

Пишете, че не може да има отчаяние там, където има съмнение. Идвате от католическа страна – не ни ли учат точно обратното: че надеждата е абсурдна, ирационална, а дава също толкова абсолютна сигурност?

Онази мисъл принадлежи на моята героиня и е част от структурата на нейното отрицание, което се храни от това, че не се изправя срещу реалността, отказва да разчита знаците и настоява на надеждата, че нещо няма да се случи дори когато то вече е в процеса на своето случване. А що се отнася до ирационалното, то е вградено в човешкото съществуване. Тази идея за абсолютна рационалност или рационален живот е една от най-дълбоките заблуди. Ние сме ирационални същества. Всеки голям философ е говорил за това.

Но сега живеем във време, в което си мислим, че можем да се рационализираме до предел, до съвършенство. Историята обаче показва, че когато човешките същества се облягат изключително на разсъдъка като оформител на обществото, това общество се разпада. Ние всъщност трябва да разберем как да върнем и използваме ирационалното по един конструктивен начин. Религията принадлежи на ирационалното. Разказването на истории принадлежи на ирационалното. Нещата, които вземат необяснимото в нас и му придават форма и израз, ни позволяват да го изчистим.

Въпросите зададе Антония Апостолова

Пол Линч (род. 1977 г.) е ирландски писател, познат у нас със своя роман „Пророческа песен“ („Лист“, 2024), който е носител на наградата „Букър“ за 2023 г. Тази година на български излезе и „Отвъд морето“, също в превод на Иглика Василева. Авторът бе специален гост на десетото издание на фестивала „Литературни срещи“ в София. Темите, които вълнуват Линч, са емиграция, расизъм и терор. Сравняван е с Кормак Маккарти и Уилям Фокнър.