Култура / Брой 6 (3029), Август 2026

„Понякога ми се струва абсурдно, че хора, които отлично познават механизма на киното, продължават да подценяват ролята на продуцента.“ С румънската продуцентка Ада Соломон разговаря Марта Монева

През тази година филмовият фестивал goEast във Висбаден ви посвети своята специална секция „Портрет“, представяйки мащабна ретроспектива на забележителното ви творчество. Какво означава за вас това?

Преди всичко съм много благодарна на goEast за тази инициатива. И не само от свое име, а и от името на колегите ми продуценти. Продуцентите са създатели. Ние правим възможно съществуването на един филм. Изключително разочароващо е, че и до днес ролята ни често е подценявана. В каталозите на големи фестивали като Кан виждате имената на всички ръководители на отдели, но не и на продуцента, сякаш не сме част от творческия екип. А един сценарий може да остане просто лист хартия в чекмеджето без продуцент зад себе си.

Работата ни не е само да събираме финансиране и да сключваме сделки. По-важното е да подкрепим една визия и да намерим правилните хора, за да може тя да стигне до екрана в най-добрата си форма. Виждала съм прекрасни проекти на талантливи режисьори, които са били съсипани от неподходящи продуценти. Това, което обичам в професията си, е именно мястото ми в цялата екосистема на киното. Работя не само с режисьори и творчески екипи, а и с фестивали, дистрибутори, агенти по продажби, киносалони. Без тези хора всичко остава само идея.

Често описвате ролята си като защита на режисьорската визия, а не налагане на собствената. Къде започва „невидимото авторство“ на продуцента?

За публиката то остава невидимо и може би така трябва да бъде. Аз лично не избирам просто сценарий. Избирам гледна точка към света, позиция, чувствителност. Избирам нещо, което е близко до моите ценности и до начина, по който искам публиката да разбира света. Това трябва да бъде в дълбок синхрон с автора още от самото начало. Аз не искам да подменям режисьора, а да му помогна да реализира възможно най-добрата версия на своята идея.

Как разпознавате режисьорите с толкова специфичен глас още преди индустрията да ги е забелязала?

Интуиция. Опитвам се да се поставя на мястото на първия зрител на дадения филм. Ако усещам, че това е нещо, което бих искала да видя на голям екран, ако вярвам, че има публика, която ще бъде развълнувана, провокирана или докосната, тогава знам, че проектът има смисъл. Но също така осъзнавам и собствените си граници. Има идеи, които уважавам, но знам, че не съм човекът, който може да ги изведе докрай. Предизвикателствата обаче ме мотивират. Мисля, че провалите и отказите ме движат повече от успехите.

Можете ли да дадете пример за важен провал или трудност?

„На крачка зад Серафима“ (реж. Даниел Санду, 2017) беше отхвърлян четири пъти в румънските селекционни комисии. Аз обаче не се отказах в продължение на седем години. С всеки отказ сценарият ставаше по-добър и по-силен. В крайна сметка филмът се превърна в успех и даде голям тласък на режисьора.

Много болезнен беше и случаят с „Тони Ердман“ (реж. Марен Аде, 2016). Въпреки че бях ключова част от проекта, филмът не беше признат като официална румънска копродукция по чисто бюрократични причини. Това ме накара да се боря за по-добри регулации, за да не се повтори подобно нещо с други хора и проекти.

Така се случи и с норвежкия филм „Грозното сестриче“ (реж. Емили Бликфелд, 2025). Планирахме да снимаме в Румъния, но проектът не получи подкрепа и продукцията се премести в Полша. По-късно филмът стигна до „Сънданс“ и беше номиниран за Оскар за грим и прически. Много болезнено е да осъзнаеш, че можеше

да се случи и у нас.

Виждате ли противопоставяне между радикалното авторско кино и това за по-широката публика?

Абсолютно не. Стандартизацията в американското кино и алгоритмите създават усещането, че зрителят иска само едно и също. Но кой иска да закусва яйца всяка сутрин? Киното трябва да предлага различни вкусове, различни форми и гледни точки. Именно разнообразието поддържа културата жива.

Как се чувствате, когато чуете термина „източноевропейско кино“?

Все по-малко точен ми се струва този етикет. Днес много филми са европейски по своята същност – международни екипи, различни езици, смесени влияния.

Да вземем например румънските филми в Кан тази година. Имаме филм на Кристиан Мунджиу, чието действие се развива в Норвегия, сниман е на английски, норвежки и румънски език, с международен актьорски състав („Фиорд“, Златна палма 2026, б.р.). Това „източноевропейски филм“ ли е? Това просто е европейски филм. Същото важи и за последния филм на Раду Жуде „Дневникът на една камериерка“, който е на френски език и се развива във Франция, но носи много румънска чувствителност. Или гръцки продукции с румънско участие и японски митологични елементи…

Днешното европейско кино е пространство на смесване. В него присъстват едновременно влиянията на френското кино, италианския неореализъм, югославската „черна вълна“, гръцката „тъмна вълна“ в киното и още много други традиции. Това смесване е нашата сила. Именно то прави европейското кино живо и различно от стандартизирания глобален модел.

След успеха на Румънската нова вълна фестивалите започнаха да очакват определена естетика – корупция, бедност, историческа травма. Как гледате на това?

Тези теми все още са важни, защото обществата ни продължават да лекуват раните си. Без да приемем собственото си минало, няма как да продължим напред. Но виждам и постепенно разширяване на темите и перспективите.

Какви истории от Румъния и Източна Европа все още липсват?

Истории за румънската диаспора, разказани от самите румънци. Често чуждестранни режисьори проявяват повече интерес към тези хора и техния живот. Липсват и истории за младата градска средна класа.

Каква е ролята на продуцента във времена на нестабилни демокрации?

За мен професията има и гражданско измерение. Особено във времена като днешните е важно да останем ангажирани и да защитаваме човешките и демократичните ценности. Не вярвам, че всеки филм трябва да бъде агресивен манифест или да претендира, че притежава единствената истина. Съмнението, разговорът, различните гледни точки също са част от демократичната култура. Киното може да създава диалог по начин, по който политическите речи не успяват. Чрез емоции хората разбират света много по-дълбоко. Ако повече хора бяха гледали филмите за Донбас още след 2014 г., Европа щеше да бъде по-подготвена за трагедията през 2022 г. Имаше режисьори, които свидетелстваха за случващото се, но тези филми не стигнаха достатъчно далеч.

Киното не предлага абсолютна истина. То предлага перспектива, която може да бъде обсъждана, оспорвана и преживявана от различни хора по различен начин.

В началото на вашата кариера влизате в индустрия, доминирана от мъже. Как го усещахте?

Израснах с усещането, че жените и мъжете са равни. Майка ми беше централната фигура в нашето семейство, тя печелеше повече, а баща ми никога не се чувстваше застрашен от това. Той просто я обожаваше. В киното по-скоро усещах недоверие, защото нямам филмово образование. Аз съм завършила инженерни науки. По-късно усърдно учих кино чрез практика, семинари и работа. Разбира се, индустрията все още е много мъжка. Реакциите на един режисьор към жена продуцент и към мъж продуцент често са различни.

Вие сте една от малкото жени в европейското кино, които притежават едновременно творческо, финансово и институционално влияние. Как се промени начинът, по който хората ви слушат?

Мисля, че хората ще те слушат, ако и ти умееш да слушаш. Аз съм любопитен човек и се вслушвам в другите. Не вярвам, че един глас е по-важен от друг. Обичам да свързвам хора помежду им. И още нещо – опитвам се да остана същият човек, който бях преди 25 години. Не забравям откъде съм тръгнала и че следващата Ада може би е някъде зад ъгъла, а аз искам да я познавам.

Очарователно скромна самооценка. Достатъчно феминистка ли е филмовата индустрия на този етап?

Това е процес и нещата постепенно се променят. От години чета предимно авторки – Улицка, Феранте, Габриела Адамещяну. Във вселената на последната се чувствам изключително у дома си. Дълго време женските гласове не присъстваха достатъчно силно в културата, а днес вече са централна част от разговора. Чувствам се близо до техния свят и до начина, по който описват човешките отношения, паметта и всекидневието. Препрочитам и Пол Остър, в чийто свят също се усещам свойски. Същото се случва и в киното – все повече режисьорки присъстват видимо и публиката иска да гледа техните филми. Но индустрията все още е доминирана от мъже и реакциите към жена продуцент често са различни.

Много хора възприемат източноевропейския произход като недостатък.

Аз не го чувствам така. Изградих кариерата си тук. Ако бях заминала за Франция преди десет години, вероятно нямаше да бъда там, където съм днес. В нашата част на Европа имаше пространство за развитие, за риск и за изграждане на нови гласове. Това ни даде свобода. Мисля, че много зависи и от начина, по който сам възприемаш себе си. Ако постоянно се определяш като „източноевропеец“, изолиран от голямата картина, тогава този етикет ще остане върху теб. Аз се чувствам европейка. Живея комфортно в Румъния, работя оттук, но мисля за себе си като за част от европейската култура, а не от периферията.

Какво бихте искали да се промени в начина, по който фестивалите и институциите гледат на продуцентите?

Иска ми се продуцентите най-накрая да бъдат признати като творческа част от процеса. Все още има големи фестивали, където продуцентите почти не присъстват символично – сякаш филмите се появяват сами. А това е толкова далеч от реалността. Ние участваме във всяка стъпка – от развитието на проекта до финансирането, монтажа, фестивалната стратегия и срещата с публиката.

Работим активно и чрез European Producers Club, за да настояваме за тази видимост и признание. Европейската филмова академия и Берлинале вече са много по-осъзнати по темата, но на други места битката продължава. И понякога ми се струва абсурдно, че хора, които отлично познават механизма на киното, продължават да подценяват ролята на продуцента.

Като новоизбран председател на борда на Европейската филмова академия какви цели си поставяте?

Вече работим много активно по изграждането на по-силна европейска филмова общност – не само около наградите и фестивалния сезон, а като реална културна мрежа. Важно е европейското кино да бъде възприемано като общо пространство не само вътре в Европа, но и отвън. Друг важен въпрос е как филмите, селектирани за Европейските филмови награди, да стигат до по-широка публика. Искаме европейският филмов сезон, който традиционно се концентрира между ноември и януари, да има по-голямо международно присъствие. В момента започваме работа по идея за европейски филмов архив – в партньорство с филмотеки, музеи и архивни институции. Все още сме в началната фаза, защото подобен проект изисква сериозно финансиране и дългосрочна структура. Ала за мен съхраняването на кинонаследството е толкова важно, колкото и работата за бъдещето. Не можем да мислим само за новите филми, без да пазим паметта за вече създаденото.

И трябва да кажа, че в ЕФА има изключителен екип. Работата с колегите е истинско удоволствие. Усещаме, че сме на една и съща вълна, и сме отдадени на идеята за по-силно европейско кино.

Имало ли е проект, който е променил художествените или политическите ви възгледи?

Първото, което ми идва наум, е документалният филм „Сирийска любовна история“ (реж. Шон Макалистър, 2025). Той проследява сирийска двойка активисти и начина, по който войната, изгнанието и политическата борба постепенно разрушават личните им отношения. Това беше един от моментите, в които осъзнах колко дълбоко конфликтите разрушават човека отвътре. Днес виждам това още по-ясно в Украйна. Дори когато войната приключи, ще са нужни поколения, за да може обществото да се възстанови – включително на най-интимно, семейно ниво.

Кои са следващите ви важни проекти?

Един от тях е дебютният филм на Алина Шербан – първият игрален филм на ромска режисьорка. Това само по себе си е важен момент. Филмът гледа отвътре на ромската общност, с ромски актьори и с много честен поглед към живота. За мен е важно, че историята не е изградена около образа на жертвата. Това е история за оцеляване, за достойнство и за вътрешна сила. Филмът не сочи с пръст и не е агресивен. Той просто се опитва да предаде усещанията отвътре.

Другият проект е документалният филм на Александру Соломон Small Expectations, посветен на румънските избори през 2024 г. Първоначално започнахме като хроника на изборния процес и неговия „бекстейдж“. Такъв тип наблюдение почти не съществува в румънското кино след падането на комунизма. Постепенно обаче филмът се превърна в нещо много по-голямо – в своеобразен наръчник за това как социалните мрежи, манипулациите и хибридната война могат да влияят върху демокрацията. Филмът говори за Румъния, но е болезнено актуален за цяла Европа.

Ада Соломон (род. 1968 г., Букурещ) е основателка на продуцентските компании HiFilm Productions и microFILM. От декември 2025 г. e председателка на Управителния съвет на Европейската филмова академия. В кариерата си е продуцирала над 80 заглавия (игрални, късометражни и документални филми). Тя стои зад международния пробив на автори като Раду Жуде, Калин Петер Нецер и Ивана Младенович. Сред ключовите ѝ успехи са Златна мечка (Берлинале 2013) за филма „Позиция на дете“ на К. П. Нецер, Сребърна мечка (Берлинале 2015) за историческата драма „Аферим!“ на Раду Жуде. Изпълнителна продуцентка е на световния хит „Тони Ердман“. През 2026 г. съпродуцираният от нея филм Sorella di Clausura на Ивана Младенович получи Наградата на Висбаден за най-добър режисьор на фестивала goEast.