Култура / Брой 6 (3029), Август 2026

Разговор с Нкоси „Джови“ Зитулеле от южноафриканския септет BCUC, специални гости на 25-ия световен музикален фестивал „Оффест“ в Скопие

BCUC (Bantu Continua Uhuru Consciousness) е музикален феномен, зародил се в гетата на югозапад от Йоханесбург някъде в началото на хилядолетието. Групата е създадена преди 23 години от шест момчета и едно момиче от Совето, Южна Африка, представители на различни етноси, всеки от тях с различен роден език. Израснали са заедно, споделяйки живота на хлапета от бедните квартали и любовта към музиката. Днес BCUC свирят и пеят на големи фестивали по цял свят, но това по никакъв начин не е променило светоусещането им, защото тяхната музика не е индустрия, а откровение – непосредствен разговор с обикновените хора, със светлината в небето и с онази, която самите ние излъчваме.

Групата изгражда свой собствен език, смесвайки всичките 11 официални езици на Южна Африка, като английският често играе свързваща роля между отделните песни. Да, това е езикът на колонизатора, казват те, но той е и мощно средство за комуникация с публиката на концертите на групата в различни точки на света, защото иначе посланията им на зулу, кхоса или някой от другите традиционни за Южна Африка езици не биха стигнали до хората. А на концертите на BCUC комуникацията е наистина важна. Докато не спираш да танцуваш под звуците на няколко големи барабана, няколко мощни гласа и една баскитара, част от теб неминуемо иска да научи още нещо за тези хора, които инстинктивно си почувствал близки... Разговаряме с Нкоси Зитулеле, познат като „Джови“, официално основен певец на групата, въпреки че самият той го отрича, изтъквайки важността на всеки от седмината.

Да започнем от усещането преди и след концерт всеки път, когато отидете на ново място.

Странно е, защото преди концерт винаги чувстваме тежестта на голямото напрежение, тъй като мълвата между хората обикновено ни предшества и преди концерт всички разправят: „О, трябва да идеш да ги видиш! Те са удивителни! Най-добрата група на света“... И после излизаш на сцената и всички са втрещени от твоята „удивителност“, а ти започваш да се питаш: „Толкова ли пък чак сме удивителни?“ – малко като Синдрома на самозванеца (Impostor syndrome, б.а.). Накрая, по време на шоуто, всичко се оказва вярно и ние виждаме, че се представяме чудесно, но преди това винаги чувстваме тази тревожност, страх дори.

Успявате да представите изключително богата звукова палитра, и то без помощта на китари и синтезатори, а просто с комбинация от няколко барабана, няколко гласа и една баскитара. Как „изобретихте“ специфичното звучене на BCUC?

В началото не беше решение, а стечение на обстоятелствата. Нямахме пари и използвахме каквото имахме. Барабаните в Южна Африка не са толкова скъпи, колкото китарите или синтезаторите. А и можем да си ги направим и сами. Сега ни виждате тук с барабани, които приличат повече на западните, защото са по-леки и с тях се пътува по-лесно, но предпочитаме традиционните барабани. Същината е, че създадохме групата, без да имаме достатъчно пари за инструменти, изпитвайки обаче много, много силна потребност и енергия да я създадем... И в един момент всички започнаха да се дивят: „О, вие можете да постигнете всичко това с толкова малко инструменти!“... Да, оказа се, че можем, и се възползвахме от хорското удивление, превръщайки се в групата, която сме днес – със специфичното звучене и всичко останало... Но в началото беше ниският бюджет. Когато музиката вече е тук, а ти нямаш пари, какво ще направиш? Просто ще я свириш с всичко, което ти е подръка.

Какво е музиката за вас?

Музиката е нещо много хубаво, защото тя просто те изпълва, прави те пълноценен. Тя не е нещо показно, не е състезание, в което трябва да си номер едно. Нещо естествено е – може би като молитва или медитация. С нея достигаш определено място, което се намира вътре в теб. И когато го достигнеш, усещаш благодат. Затова и започнахме всичко навремето и продължаваме и до днес.

Нека дешифрираме абревиатурата на името ви. Знаем всички думи, но заедно те дават ключ към нещо по-голямо.

Bantu („народът“, „хората“), Continua („продължават напред“, „продължават да се борят“), Uruhu (думата за „свобода“, „независимост“ на суахили), Consciousness („съзнание“, „осъзнаване“ – политическо, обществено, духовно)... Хората напредват към свободата на съзнанието. Ние сме група от работническата класа. Не сме суперзвезди и никога няма да станем такива. Хората могат директно да надникнат в нас през очите ни на концерт. И да видят и себе си, защото ние пеем за нашия живот – музиката ни изследва какъв е животът, какъв би трябвало да е, какъв би могъл да бъде. В нея са и радостите, но и тегобите на живота, гневът, експлозиите на различни чувства... Просто самият живот. И тя е емо, тя е пънк, тя е психеделична, тя е хардрок, тя е туземна. Музиката ни може да е и всички тези условни жанрове едновременно, но по-важното е, че тя се прави от група чудесни музиканти от Южна Африка, които обикалят света, за да споделят позитивността си и своите виждания какъв би могъл да е животът. И ни се иска човек, когато се прибере у дома след наш концерт, да се почувства наистина добре... Знаем, че животът днес не е лесен – и нямам предвид, че не е лесен в Източна или в Западна Европа, или в Африка... Животът не е лесен никъде по света. А ние с нашата музика се опитваме да бъдем инструментът, който да подтикне хората не да забравят за това, а да добият силата и увереността да преминат през трудностите, да им покаже, че има надежда. Разбира се, това изисква много работа, много комуникация, вглеждане навътре в самите нас, но надежда има.

Осъзнаването е важно, но слушайки ви на сцената, усещам, че при вас не по-малко важна е енергията на несъзнаваното, на това, което знаем с телата си, а не само с умовете си.

Да, тук говорим вече за генетичната памет. Ние вярваме в силата на предците и нашата дарба не е резултат от това, че сме много умни, или от това, че репетираме много, че сме заедно като група повече от 20 години и сме се сработили добре. Дарбата е нещо, с което сме се родили. И усещането ни е, че ако спрем да правим това, което правим, тогава животът е изгубил смисъла си. За тези 23 години сме имали повече неуспехи, отколкото успехи. И неведнъж сме искали да се откажем. Но ето, отказваш се и музиката, ролята, която тя играе за теб самия, започва веднага да ти липсва. Ние използваме музиката като инструмент за лечение, но с нея лекуваме не само хората, които ни слушат. Лекуваме и самите себе си. Ние също имаме своите съмнения, своите депресии... Но когато запеем, сякаш запяваме към самата Вселена, докато не видим светлина в небето. Това са корените на южноафриканската музика – когато запеем, се опитваме да достигнем тази светлина в небето, която е като във филмите за извънземни. Ако светлината не се появи обаче, ние не спираме да пеем. Не спираме и ако тя се появи. Пеем, когато няма светлина, и пеем, за да дойде светлината. А ако тя дойде, пеем на самата нея – разговаряме с нея. Това е нашето несъзнавано. Дори когато „здравият разум“ говори, духът, онова, което е в нас и отвъд нас, винаги взема превес, кара ни да следваме него, а не „здравия разум“.

Как с музиката си успявате да преборите стереотипите на западния свят за Африка? Защото днес, въпреки че имаме цялата информация на света в телефоните си, хората сякаш продължават да мислят едни за други по не по-малко стереотипен начин, отколкото преди сто години.

Не ме интересуват нещата, които ни разделят. И затова живея в интернета на собствената си глава. Да, ползвам интернет и на телефона си понякога, но не живея там. Ползвам интернета в главата си, интернета на сърцето си, интернета на мечтите си... Точно затова избягвам африканския дискурс – защото още с произнасянето думата „африкански“ натиска спусъка на разделението, на вината дори... Много хора в миналото са се облагодетелствали от Африка и днес те не се чувстват комфортно, когато това се споменава. Затова и се опитваме да не използваме думи като „африкански“, тъй като някои хора веднага изпадат в паника: „О, колко е ужасно, моят баща е забогатял, експлоатирайки Конго“ и т.н. А ние не искаме да общуваме с хората през това, а посредством музиката. Разделение и противоборства сме имали години наред и това не е помогнало на света... Нека да пробваме по другия начин – като правим музика, която просто ни обединява. Такава музика например е регето и затова хората толкова много обичат реге. Да, отстрани може да изглежда малко наивно или дори глуповато, но хората, които слушат тази музика, които я свирят и я обичат... – те просто я живеят. И заради тази нейна искреност и аз я харесвам и тя никога няма да умре... Ние не свирим реге, прекалено агресивни сме, за да свирим реге, пънкари сме, но обичаме начина, по който хората, които живеят регето, чувстват света през любовта и музиката. И този етос е безсмъртен. Виж ги дори как остаряват – хората от регето остаряват красиво и одухотворено, изпълнени с любов. Именно това харесваме и ние, и искаме да сме като тях.