Култура / Брой 6 (3029), Август 2026

„Записано“, Александър Шурбанов, издателство „Лист“, 2026 г.

В своята „Бележка на автора“, присъдружна на книгата „Записано“, проф. Александър Шурбанов казва: „Тази книга е запис на преживявания и размисли от цял един живот и бих могъл да я озаглавя с част от известната латинска сентенция Omnia mea (всичко мое), но реших, че ще звучи претенциозно“. Аз обаче сметнах за подходящо, че текстът, посветен на книгата, спокойно може да понесе в първата си изява заглавието Omnia eius (всичко негово), защото тя без съмнение съдържа огромна част (в никакъв случай не всичко, това е невъзможно) от интелектуалното присъствие на нашия знаменит поет, преводач, учен, преподавател, есеист, която той споделя с нас. Наистина, само като видим отделните дялове, които Александър Шурбанов с известно колебание нарича „есета“ („Мисля, че съм готов да поема риска да нарека текстовете, събрани в тази книга, есета, независимо от различните им теми и дължини, защото те са точно това, което означава тази дума: опити. Ако пък са недостойни за такова звание, нека бъдат просто бележки, или, както често съм ги наричал, приписки“), ще разберем, че в тях е вложен значителен контент от преживяното, наученото, възприетото и промисленото през годините. Но не с някаква натраплива настоятелност, а тихо, деликатно, безшумно дори. Както прецизно отбелязва проф. Георги Каприев: „Общият поглед към цялото открива най-напред Шурбановата деликатност и ненатрапчивост, неимперативността на формулирането. Вижда се как, предпазил се от греха на гордостта, той бива наблюдател на човешката суета, но без надсмиване над човеците. Напротив, гледането му към света е ведро, с усет за неповторимостта на всяко човешко същество и с взор, чувствителен за детайлите. С блага, но неотстъпчива ирония към всички видове глупост и лудост, събрали се в човеците, Шурбанов тихо остава при корените на доброто и светлината“.

Три са частите, на които Александър Шурбанов разделя своята книга, всяка съдържаща следните раздели: първата е „Човекознание, Преодоляване на самотата, Възпитание на чувствата“; втората „Вяра и съмнение, Подражания“; третата: „Цивилизации, Пътища, Бащино ми огнище“. Ще ми се да кажа, че се върви от общото към частното, но не е докрай така: във всяка от трите части има както общи наблюдения, така и конкретни прозрения. Ето например в „Човекознание“: „Че освен хоризонталния съществува и вертикален свят“ (общо); „Но за нас, хората, птичата висота има далеч по-съдбоносно значение. Ако не беше тя, щеше ли някога въобще да ни хрумне, че освен да пълзим по земята, бихме могли да летим и по небето? Та и над него!“ (конкретно). И всичко това в една и съща „приписка“: проф. Александър Шурбанов по великолепен начин съвместява двете, за да се окажем благодарение на това му майсторство в селенията на словесното изящество и мъдрото проникновение.

И тук ми ще да изрека няколко думи за самия проф. Шурбанов. Не зная дали си даваме сметка (със сигурност властта не си дава) с интелектуалец от какъв мащаб разполагаме в негово лице, колко той е важен и необходим за българската общност. Четем постове в социалните мрежи – не само неграмотни, но и изпълнени със злъч, някои чак човеконенавистни, и тръгва да ни светва, че тъкмо хора като Александър Шурбанов са противоядието и лекарството срещу опростачването на нацията. В този смисъл именно неговото „Записано“ се явява не просто излагане на мисли, появили се в хода на годините, а нещо като заръка, завет, които да следваме, за да пребъде българското. Те са като в оная приказка, когато говориш и от устата ти падат рози, диаманти, карамфили. Какво струва например прозрението: „Символът на американската душевност е един бял кит (у Херман Мелвил), а на българската – една бяла лястовица (у Йордан Йовков). Там – едно върховно усилие за победа над Вселената, тук – една безкрайна надежда, че някаква Божия благодат ще ни спаси“.

Остава ни да вярваме, че Александър-Шурбановото omnes eius ще се превърне все някога в omnes nostri (всичко наше)…