Култура / Брой 6 (3029), Август 2026

За ролята си в „Албион“ от Майк Бартлет (постановка Зафир Раджаб) актрисата от Младежкия театър получи петата си номинация за Аскеер

Станка Калчева – актрисата от Младежкия театър, която може всичко. Влиза в образите си като в дреха по мярка, независимо дали ще бъде красива, или грозна, тъжна или смешна, аристократична или недодялана; дали ще реди реплики, или ще пее, свири танцува… Зад гърба ѝ са десетки сценични, но и екранни роли, пет номинации и две награди Аскеер, три номинации и една статуетка Икар, театрални отличия от фестивали в Ниш и Враца, както и кинонаграда за участието ѝ във филма „Докато Ая спеше“. Зрителското признание обаче не е само минало, аплодисментите продължават и за актуалните ѝ роли в „Албион“, „Чайка“, „Швейцария“, „Скрити лимонки“…

Ако беше актриса извън България с подобна професионална биография, може би щеше да реши, че името ѝ е „скучно“ и да си измисли шик псевдоним, да търси само „бляскави“ роли. Нейната нагласа обаче е друга – харесва ѝ да се преобразява.

„Албион“ получи пет номинации за Аскеер, включително за вашето превъплъщение в обсебващата писателка Катрин Санчес – колко важна е тази роля по пътя ви дотук?

Въпреки годините и натрупаните роли за мен всяка среща с нова пиеса и персонаж е много важна. Като влюбване е, сякаш ми е за първи път, сякаш никога нищо друго не съм играла. В мен заработва инстинктът да забравя всичко преди това, да тръгна към новата среща с чисти сетива и едно по едно да откривам особеностите на персонажа. Срещата с ролите е много особено нещо. Хората искат да знаят, но то се формулира трудно. На мен работата ми е да съм актриса, да играя роли, да имам изградена методология и подход. Това е много лично и се получава най-добре, когато намеря пресечната точка между героинята и себе си – колкото по-далече е от мен, толкова по-интересна ми е тя.

Навярно сте търсили пресечни точки и с героините на сценичните си партньорки. Имахте ли сложни разговори с Койна Русева и Елеонора Иванова, които играят депресирана майка и търсещата себе си нейна дъщеря, а вашата Катрин е техен дразнител?

Това се случва, докато репетираме на маса, докато четем и си въобразяваме нещата. А на сцената процесът става по-различен, защото всеки хваща ролята си дотолкова, доколкото я усеща, и срещата вече е не между мен и Койна или между мен и Елеонора, а е между персонажите ни. И това е хубава страна от нашата работа – бягаме от себе си.

Бягате от себе си, но преживявате и сериозни конфликти в „Албион“. Всяка от вас страда по различен начин и предава болката си на публиката. Как се чувствате след подобно представление? Въпрос на рутина, сменяте тоалета и отново сте в реалността или…

При мен изобщо не е рутина, трябва ми време. Въпрос на ниво на адреналина, което не мога да измеря в единици, но дълго ме държи. Понякога не мога да спя, непрекъснато се връщат моменти от представлението. Така е не само след „Албион“ – много трудно излизам на повърхността, предвид степента, до която влизам във всяко представление, и дълбочината, която си позволявам да обитавам.

Бленуваната зелена трева в градината е във фокуса на страдащата главна героиня Одри в „Албион“, докато приятелката ѝ, вашата Катрин, намира своя остров в славата и любовта, която добавя още болка за наранената майка – какъв беше вашият ключ към този образ, може би лични наблюдения?

Откъде ли да започна… Има период, когато си задаваш въпроси и сам си фантазираш, намисляш си какъв човек е героинята, с която имаш да обменяш познание. А когато вече съм си отговорила коя, каква и защо е тя, идва по-лесният момент, тоест как да бъде представено всичко това. Тук са важни опитът, наблюденията, натрупани от всеки човек, защото всички сме проекция на миналото си – там някъде е разковничето, предполагам. Разбира се, към това се добавя и немалка доза актьорска интуиция. Актьорите са известни с емоционалната си памет, която много помага. Имаме памет за чувства, предизвикани от различни житейски ситуации, но те се отключват тогава, когато трябва да попаднеш в сценична ситуация. Там някъде е пресечната точка.

Не знам защо, но след „Албион“ си спомних стих на Емили Дикисън: „Тревата върши толкова малко“…

Хм, много символика има в този стих. Не знам обаче как да го тълкувам, то е в сферата на друго, вътрешно знание и усещане за значимост… Моята баба пък казваше: „Всяка тревичка си има сенчица“. Което също е интересна символика, поетичен образ, тоест всеки на тази земя има своята сянка.

Ако продължим със символиката, кое е значимото, което човекът върши, а тревата – не? Тревата, да речем, ще те погали, като се приютиш в нея, но не е същото…

Мисля, че за всеки е различно. Живеем в странно време, а клишето е, че е време на голямо разделение. На нас обаче начинът ни на мислене е все по-различен от този на хората до нас. И това е интересен феномен. Можем да го наречем вавилонско време, в което всеки говори на собствения си език. А да говориш само на собствения си език, означава, че си се втренчил само в своите мисли и идеи за това кое е значимо и кое не е. Затова разговорът между хората е почти невъзможен и все по-труден става, за съжаление.

Като споменахте бабините думи, се сещам и за реплика от „Албион“: „Животът ми е сянка, мечтите ми са фантазия“…

Моята героиня се самоцитира, каквото и да значи това. Повечето от нещата, които прави, са, за да предизвика вниманието на младото момиче. Бих нарекла репликите ѝ закачки, подмятания, но всъщност тя се изживява като сложна фигура и съответно предизвиква любопитство и чувства към себе си.

Споделяте, че при вас всеки нов образ е надграждане на предишните. Катрин е още една артистична героиня в поредицата ваши превъплъщения в писателки, в художничка, певица, пианистка, журналистка, актриса – различни, но все творчески личности. По-трудно ли е от задачата да се превърнеш в лекар или съдия, да речем?

О, сигурно би ми било интересно да се превърна и в лекар на сцената (смее се).

Да, но творческата личност е бурна смес от колебания, противоречия, дори лудости – по-интересно ли е с подобни персонажи?

Би трябвало да направим разграничение, все пак някои от тях като Фрида Кало и Патриша Хайсмит са реални личности, тоест има известна документалност. Можеш да получиш повече информация за живота им чрез техни писма, от книги, филми и на тази база да се опиташ да извървиш пътя към тях. Аз обичам да се отстрелвам от себе си, далече и по-далече. Даже ми е страст. И когато имам подобен шанс, истински потъвам. Малко като хазартен играч съм, но за собствено удовлетворение, не за резултата, който ще постигна.

А когато играя пианистка, актриса, певица, писателка – ами те вече са измислени от автора и там имаш по-голямо поле да фантазираш, да търсиш неочаквана гледна точка към героинята. Например Аркадина в „Чайка“ е популярна роля, знакова за кариерата на повечето актриси, много е играна, много сме я гледали, затова за мен бе истинско предизвикателство да открия онова, което никой досега не беше забелязал. Тоест в ролите, които са продукт на творчество, а не на историография, имаш по-голяма свобода, повече размах можеш да си позволиш. Но истината е, че и едните, и другите ме въодушевяват.

По повод „Чайка“ казвате: „Всеки в тази пиеса се бори за внимание, за любов“. Всеки се бори за внимание и в живота, но не всеки получава толкова, колкото му се иска. Това ли е големият ни проблем в объркания наш човешки свят?

Разбира се! Чехов просто гениално го е описал. Всеки с различни средства се бори за внимание и любов, но проблемът е в големите очаквания, откъдето идва и неудовлетвореността в живота. Защото човекът някак държи другите да са отговорни за собствените му копнежи, а не би трябвало.

Не за пръв път сте в пиеса с ярки женски образи, така е в „Скрити лимонки“ на Театър „София“. Според вас достатъчно ли им е на мъжете да видят подобен спектакъл или филм, за да разберат „какво искат жените“?

Според мен това с разбирането е изначален проблем, но и обратното също важи. Жените не разбират мъжете, мъжете не разбират жените (смее се). Склонна съм обаче да не деля хората по полов признак. Мисля, че душите са тези, които се срещат, усещат, общуват, разбират и полът като че ли тук няма никакво значение. Това обаче са по-скоро мои догадки и всичко, около което се движа и което разбирам, е в зоната на усещанията.

Приемате и роли, за които ви се налага физическа промяна, например преобразяването ви в Патриша Хайсмит от „Швейцария“ в Театър 199 – лесно ли се съгласявате да бъдете и неособено красива на сцената?

Оо, да! Така беше и в „Бившата мис на малкия град“, пълно физическо преобразяване. Знаете ли, мисля, че коренът на желанието ми да се променям толкова крайно е още в началото ми като актриса. Една двайсетгодишна хубава девойка лесно влиза в клишето на героини от типа „млада, красива и плаче“, а на мен много ми се искаше да избягам от това. Исках да обърна хастара на нещата, да променя начина, по който гледат на мен, и съвсем съзнателно водех такава политика за ролите, в които бях разпределяна. Винаги търсех парадоксалното, исках да избягам от клишето. А и в края на краищата съм актриса, не съм модел; нашата работа е такава и това ѝ е хубавото – да живееш много и различни животи. И колкото те са по-различни от теб, толкова ти е по-интересно, тоест да не влезеш в собственото си клише, да не ти е скучно.

Така е, но има и актриси, които винаги искат да са кралици, красиви, съвършени…

Да, има. И въпросът пак е в началото: защо искаш да бъдеш актриса? Аз исках да бъда

актриса, за да играя. За да играя! И друг път съм го казвала, малко е смешно, но ние сме като децата в пясъчника, които така се залисват в играта, че интерпретират абсолютно нереални неща като реални. Нашата професия в основата си е такава – като детския пясъчник с кофички, дворци и кюфтета от кал (смее се).

Сама върнахте времето назад – кои са безценните уроци от вашите учители?

Най-големият ми късмет като актриса е, че попаднах на учители, чийто висок критерий към професията и към живота ме маркира завинаги. Да, понякога проблемът е, че имам по-висок критерий от възможностите (смее се), но в края на краищата проф. Николай Люцканов и Маргарита Младенова изградиха точно това у нас – критерии и вкус. Той ни казваше: „Аз не мога да ви направя по-талантливи, но ще се постарая да ви направя по-умни“. Надявам се, че е така. Другото е мярката, професорът ни казваше, че „който владее мярката, владее всичко“. Също и склонността за анализ. Понякога даже прекалено анализираме, но пък е полезно, защото актьорът се сблъсква с различни хора, с различно ниво на компетентност и е добре да може да се справя с всякакви ситуации. Ето на това ни научиха – да се справяме с всякакви ситуации.

А любовта ви към музиката, към пеенето наследена ли е?

Като ученичка изпитвах ужас да си седя вкъщи, затова се бях записала във всички възможни извънкласни занимания в Каварна – хор, плуване, петобой, волейбол, танци, всичко, което предлагаше тогава родният ми град. Преди да вляза в академията, три години бях стажант-актриса в Ловеч, Добрич, Силистра, където уменията, придобити като дете, страшно много ми помагаха. Така е и досега. Иначе всички в рода ми по майчина линия свиреха и пееха. Събираха се и само си представете: дядо ми свири на гайда, вуйчо ми – на кавал, другият ми вуйчо – на акордеон, и т.н. Но като чуех гайда, ме хващаше някакъв вътрешен страх.

Страх?

Страх и паника, да. Много ме плашеше и бягах. Намирали са ме чак на гробищата, защото там е най-тихо. Бягах от тези музикални семейни събирания…

В края на 80-те дебютирахте в киното като Голямата Надежда в „Нощем по покривите“ на Бинка Желязкова. Защо обаче не се получи подобаващо продължение и на филмовата ви кариера?

След „Нощем по покривите“ се снимах в „О, Господи, къде си“ на Красимир Спасов, а след това киното ни бе „заключено“. Попаднах в безвремието на 90-те, когато имаше дори години без нито един заснет филм, а после се появиха нови поколения… Ако не се бе случило така, вероятно и филмовата ми кариера щеше да е по-различна. Разбира се, от една страна, е въпрос на обстоятелства, но от друга, може би режисьорите не са ме виждали в своите филми. Но обичам киното, то е част от професията ми.

Една от театралните ви героини, Фрида, казва, че всяка от картините ѝ е дисекция на самата нея. Бихте ли казали: „Всяка моя роля е дисекция на самата мен“?

С пълно основание! Често се казва, че във всеки човек живеят много хора и той избира проявлението си в този живот. При актьорите това е по 100. Неслучайно навремето не са ги погребвали в християнски гробища, защото се е смятало, че в един актьор живеят много души. В този смисъл да, всяка роля е част от мен и за да разпозная персонажа, с когото се срещам, аз трябва да тръгна от себе си. И в живота е така – разбираш човека до степента, в която имаш капацитета да разбереш нещо за себе си.

В този луд наш свят що за лудост е театърът – убежище от лудостта, още по-голяма лудост?

Не можем да знаем кое е нормално, нали лудите не гледат на себе си като на луди. Но мисля, че от една страна, театърът е убежище, а от друга – възможност да артикулираш „лудостта“ си. Малко като психотерапия е даже. А представяте ли си, ако хората нямаха възможността да се срещат с форми на изкуството – те тази потребност къде да я дянат?! Тя ще ги взриви. Така че всичко си идва на мястото (смее се).

И актьорът е облагодетелстваният?

Така гледам на моята професия. Облагодетелствани сме.

На рождения си ден през 2023 г. показахте каква е Станка Калчева и като режисьор на „Опасни връзки“. Може би на 1 декември 2026 г. ще ви видим и в моноспектакъл?

Нямам голямо любопитство към моноспектаклите, макар че има провокации. Фантазирам си как биха могли да станат, но нещо ме спира. Самоцелно ми е. Нямам потребност от самоцелна самоизява. Може би някой трябва да ме ритне силно, за да получа мотивация.

Но Николай Бинев навремето се е опитал да ви ритне…

Да, той преведе за мен прекрасен текст от Людмила Петрушевска. И може би ще го направя, но с друга актриса. Като режисьор. Знам какво мога да постигна с този текст и ми е любопитно дали ще успея да го преработя спрямо друг човек. Спомням си как ми попадна книжката с тези интересни монолози, помолих Николай да я погледне и ако има интерес, да я преведе. На другия ден ми се обади (имитира гласа му): „Не мога да спя! Превеждам и не спирам! Толкова е хубаво това нещо, трябва да го направиш веднага“. Отвърнах: „Да, ама ми трябва режисьор“. „Не – категоричен бе той, – само трябва да го научиш и да го кажеш, нямаш нужда от нищо повече.“ Кой знае, може и това да направя…

Знаете ли, Николай Бинев бе човекът с най-голяма тежест в Младежкия театър. Около него винаги беше пълно с млади актьори. Когато дойдох в трупата, исках да ме хареса. Много! Той обаче дълго време бе резервиран. Да, бяхме в добри отношения, но имах чувството, че не ме допуска до по-тесния си кръг. Докато един ден по повод нещо, което работехме, Николай ми се обади по телефона и с неговото приятно чувство за хумор ми каза, че иска да ме покани да работи с мен, че много ме е наблюдавал и че изводите, които си бил направил, били изключително позитивни (смее се). Така започна нашето приятелство, а после работихме още две пиеси.

А съпругата му Домна Ганева?

Като кажеш Домна, вадиш едно сърце и го слагаш на масата – това беше тя, сърце, много сладка. За съжаление, се изолира от професията поради здравословни проблеми, но ние ходехме непрекъснато у тях. Да не говорим, че когато родих, Николай ми написа прекрасно писмо и ми изпрати собствената си бебешка камизолка… Това са сантиментални неща и да, много съм свързана с тези хора.

А с Тодор Колев?

С Тодор се снимахме в „Нощем по покривите“. Той, Цветана Манева, Бинка Желязкова – събитие бе за 25-годишно момиче като мен изведнъж да партнира на такива звезди, колоси! Но трябваше да преодолея стреса, за да мога адекватно да застана до тях. Научиха ме на страшно много неща, и то не просто на „азбуката“ на професията. Самото общуване, работата им… преработваш ги през себе си и вземаш каквото можеш.

Сега вие сте заобиколена от млади актьори – търсят ли ви по същия начин?

Голяма късметлийка съм! В театъра е пълно с млади колеги и усещам колко ме обичат. И аз ги обичам. Впрочем това е и причината да направя „Опасни връзки“. Дойдоха при мен и казаха: „Искаме да работим заедно, но ти да си ни режисьор“. Оттам тръгна процесът и се случи благодарение точно на тази любов, на тяхното доверие към мен. Защото всичко, което знам – без да съм досадна, разбира се – им го давам. Защото талантът си е талант, но е важно и да се култивира. Винаги споделям важни неща, които съм научила от други хора, а ако някой иска да го вземе от мен – да го взима.

А какво ви се играе през новия сезон?

Знам, че довечера ще бъда Аркадина в „Чайка“, а наесен – не знам. Интересното е, че всяка от споменатите дотук роли дойде при мен, без да я търся. Но когато се появяваше, тя наистина ме обсебваше, превръщаше се в най-важното нещо за мен в този момент.

Очакваме новото обсебване и нека то да е различно от всичко досега…

Дано да имаме здраве, сили и интересни текстове, за да се забавляваме заедно – защото театърът е взаимен процес.

Станка Калчева е родена на 1 декември 1961 г. Завършва актьорско майсторство при проф. Николай Люцканов в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“. Актриса е на Младежкия театър „Николай Бинев“ – „Случайната смърт на един анархист“ (номинация Аскеер за поддържаща женска роля, 2004), „Паметта на водата“, „Вуйчо Ваньо“, „Три сестри“, „Страхотни момчета“ (Икар и Аскеер за поддържаща женска роля, 2009), „Тихи невидими хора“, „Фрида“, „Часът на вълците“ (Аскеер за поддържаща женска роля, 2013), „Макбет“, „Почти представление“, „Кривите огледала“, „Иванов“, „Бившата мис на малкия град“ (номинация Аскеер за водеща женска роля, 2021), „Чайка“, „Албион“ (номинация Аскеер за поддържаща женска роля, 2026) и др. През 2023 г. дебютира и като режисьор с „Опасни връзки“. Гастролира в Театър 199 („Швейцария“, номинация Икар за женска роля, 2026), в Благоевград („Съмнение“, номинация Икар за водеща женска роля, 2023), в „Скрити лимонки“ на Театър „София“.