Култура / Брой 6 (3029), Август 2026

Поет или революционер – съществува ли действително такова разделение, когато говорим за личността на Ботев, и можем ли да го проследим в различни периоди от неговия живот?

Ако погледнем официалните телеграми, които Ботев изпраща от борда на парахода „Радецки“ до авторитетните европейски издания „Журнал дьо Женев“ и „Ла Републик Франсез“, както и писмата до негови близки приятели, ще забележим нещо ключово. В тях той възкликва: „Аз съм весел и радостта ми няма граници, като си наумя, че „Моята молитва“ се сбъдва!“. Когато анализираме тези думи в контекста на емблематичното му стихотворение „Моята молитва“, виждаме, че освен копнежа за саможертва неговият най-дълбок страх е словото му да остане нечуто и гласът му да „премине тихо като през пустиня“. Това доказва, че за Ботев поетическото слово е фундаментът, то е не просто политическо оръжие, а форма на изразяване и най-вече – на идентичност. Ботев буквално живее чрез езика, но тази словесна идентичност претърпява своята еволюция. В периода, в който работи с Каравелов, поетическото му слово сякаш остава на втори план. Той публикува основните си поетични творби преди това. Когато получава възможност да издава самостоятелен вестник, цялата му творческа енергия се насочва към публицистиката и прозата. Именно в гневните статии, дописките и фейлетоните неговата словесност достига своя връх, колкото и крайни да изглеждат позициите му днес. Така че Ботев е колкото поет, толкова журналист и майстор на прозата.

От друга страна, наблюдаваме пълно съвпадение между поетичните му послания и неговите житейски избори, припокриване на думи и дела. В „На прощаване“ той заявява готовността си да загине млад в името на свободата и впоследствие превръща поетическото си слово в реалност. Още в ранната си поема „Хайдути“ (за Чавдар войвода) Ботев използва името на героя като свой псевдоним, той изживява и проектира образа на войводата цяло десетилетие преди реално да застане начело на четата през 1876 г. Подобна проява на визионерство притежават малцина. Точно в това органично единство между пророческото слово и последвалата саможертва се крие ключът към неговия гений.

Захарий Стоянов определя Ботев като „човек, предназначен от необясними стихии да бъде голям човек, да заповядва и да прави епохи“. След което обаче заключава: „Нещастен той, дваж по-нещастен неговият роден град, трижд по-злочест народът, на който е бил син“. Не се ли крие още тук огромен исторически парадокс, усетен от първия биограф на поета революционер?

Без тези ярки контрасти няма как да се открои фигурата на Ботев. Захарий Стоянов вижда съвсем ясно, че това е човек с много висок ръст, че той се извисява над своите съвременници – през този ракурс по-късно пише за него и Иван Вазов. И разбира се, няма как да е щастлив. Неговото „нещастие“ има и своите биографични измерения. В личен план съдбата на семейството му е наистина трагична. Даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева имат девет деца. Докато Христо е жив, пет от тях вече са починали, включително сестра му Ана, която издъхва едва 17-годишна. И макар да е бил човек канара, даскал Ботьо се поболява от мъка и споделя в писмо до Найден Геров: „Три деца ми умряха за две години, а сега и Ана. Легнах на легло, когато тя роди и почина...“. Тъжната семейна хроника продължава и след смъртта на поета – най-малкият му брат, подпоручик Боян Ботев, загива едва 19-годишен в Сръбско-българската война през 1885 г., сравнително млад умира и брат му Стефан. Така че драмата на ранната смърт е сякаш генетично кодирана в неговия род.

Тук има и някакъв парадокс, тъй като, от друга страна, прочутият Алтън Калофер е заможно и щастливо място. Родовете, към които принадлежат родителите му, са сравнително богати. Те имат родствена връзка с богати и влиятелни хора като Евлоги и Христо Георгиеви. Семейната трагедия не е следствие от социална нищета, просто епохата е била такава – от всички новородени деца са умирали половината. Това постоянно присъствие на загубата оставя дълбок отпечатък у Ботев, формирайки у него специфично усещане за близостта на смъртта. Откриваме го в цялото му творчество и във всичките му житейски прояви. Той неизменно демонстрира едно гранично поведение, което е винаги проекция на силен вътрешен драматизъм. Не бих искала да навлизам в полето на психоанализата, но мисля, че именно в този фамилен контекст се крие един от ключовете към присъщото му чувство за трагизъм. Същевременно обаче неговото отношение към смъртта е различно от това на съвременниците му. От една страна, то е близко до фолклорния модел за юнака и героя, от друга, в него разпознаваме класическите идеи на европейския романтизъм – култа към саможертвата и трагичния бунт на индивида срещу статуквото.

А на какво се дължат сериозните разминавания между написаното от Захарий Стоянов и спомените на Стоян Заимов?

Най-вече на коренно различните им гледни точки. Стоян Заимов пречупва събитията през случилото се във Враца и затова е доста по-критичен. Разбира се, неговите свидетелства също не могат да се приемат със стопроцентово доверие, тъй като самият той е пряко заинтересована страна. Фактът, че Враца не въстава, вменява историческа вина на целия Врачански комитет. Впрочем голямата драма на Ботев е именно в излъганите очаквания за въстание вътре в страната. Това стои в основата и на споровете в ръководството на четата в нейните последни дни. На 18 май 1876 г. около 400 души се събират в двора на врачанската църква „Свето Възнесение“, но не се намира решителен лидер, който да ги поведе. Появяват се османски сили и разпръскват събралото се множество. Самият Стоян Заимов напуска града позорно, което впоследствие прави личната му позиция като мемоарист изключително уязвима. Не можем обаче да отречем, че врачанските дейци правят опити да убедят местните хора да въстанат, успяват да съберат и средства, но страхът и инстинктът за самосъхранение надделяват и градът не въстава по модела на Панагюрище и Копривщица. Виждайки накъде отиват нещата,

Георги Апостолов и Никола Обретенов напускат революционния окръг и заминават за Румъния, където лично настояват пред Ботев четата да премине Дунава. На практика опитът за въстание във Врачанско се изчерпва единствено с Ботевия поход.

Всички преки свидетелства и разкази, писани близо до времето на събитията, са заредени с голяма доза субективизъм и често са пропити от чувство за вина. Те трябва да бъдат четени през призмата на личната саможертва на героите. Георги Апостолов и Христо Ботев загиват в битка, изпълнявайки докрай клетвата си за „свобода или смърт“, и този факт ги извисява над останалите. Техният мълчалив наратив е много по-силен от пространните разкази на Захарий Стоянов и Стоян Заимов. Има някакво чувство за вина и в пространното обговаряне на случилото се в подробните спомени на Никола Обретенов, които също са проблематични в много отношения. Силата на Ботев е в действието и той, разбира се, не е сам. От общо 198 четници 94 момчета оставят костите си по планините, а част от останалите умират по-късно в османските зандани. Това е върховното послание и то изисква от нас, историците, винаги да тръгваме първо от него и едва тогава да преминаваме към анализа на документите.

Какво можем да кажем за отношенията на Ботев с Левски извън популярния разказ за споделената зима в „студената воденица“? Какви са приликите и разликите между тях, светогледно и тактически?

Идеологически те са близки – и Ботев, и Левски са републиканци. Що се отнася до емблематичната история с мелницата край Букурещ, тя е достигнала до нас благодарение на спомените на Киро Тулешков. В съвременната историография обаче съществуват сериозни съмнения около нейната автентичност. Интересен факт е, че пътищата им се разминават в ключови моменти. На Общото събрание на БРЦК в Букурещ през април-май 1872 г. Левски изрично разпитва за Ботев, но по това време младият поет е в затвора във Фокшани. И можем да говорим по-скоро за паралелизъм, отколкото за пряко сътрудничество. Основното различие между тях не е идеологическо, а стратегическо. Левски вярва, че подготовката за революцията трябва да се извършва много бавно, методично и организирано. След разкритията около Арабаконашкия обир той отлага въстанието, тъй като съзнава, че комитетската мрежа все още не е готова. Напълно противоположна е философията на младите дейци около Ботев и Стефан Стамболов, които оглавяват БРЦК през август 1874 г. Те настояват за незабавно възстановяване на затихналите комитети и обявяване на въстание след броени месеци. Впрочем Ботев подпомага делото с най-мощното си оръжие – пропагандата и словото. На практика връзката между него и Левски е директна, но те олицетворяват различна житейска и политическа зрелост. Левски изгражда структурите отвътре, той работи сред хората в страната и осъзнава реалното положение. Ботев е по-голям идеалист, що се отнася до готовността на народа за всеобщ бунт.

Какъв е идейният профил на Ботев – анархист, социалист или романтик е той?

На първо място е либерализмът и чак след това – всичко останало. Либерализмът като философия за освобождение на личността и въжделение за национална свобода. Това са двете фундаментални опори в неговия светоглед. Неслучайно в телеграмите от „Радецки“ той изрично заявява, че четата му тръгва, за да извоюва „човешка свобода и народна правда“. В този смисъл Ботев е модерно мислещ либерален политик. Що се отнася до технологията за постигане на тези цели, неговият бурен темперамент естествено го тласка към анархистичните идеи. Но не бих казала, че е социалист. Неговите виждания се родеят по-скоро с народничеството, повлияно от руските народоволци и от руските писатели, които чете по онова време. Той олицетворява най-радикалното крило на тогавашната българска либерална мисъл и за разлика от Каравелов, не оставя след себе си подробни построения за това как трябва да изглежда бъдещата българска държава. Ботев е силно центриран върху самата идея и конкретния исторически миг, нещо дълбоко присъщо на творческите натури.

Този радикализъм на мига ли обяснява дръзкия план за превземането на „Радецки“? И какъв е бил всъщност реалният замисъл – разумен опит за вдигане на въстание или съзнателно търсен ефект да се привлече вниманието на Европа?

Планът на Ботев е бил напълно разумен, трябва да се има предвид обаче, че той не е имал реална представа за ситуацията в страната. На 24 април 1876 г. получава телеграма, че Софийско е окупирано от въстаници, че в Балкана има 15 000 бойци, а в Плевен и Ловеч масово излизат четници. В тези размирни времена слуховете лесно се приемат за истина. Ботев и щабът му поддържат контакти с врачанските дейци и тръгват с идеята, че отиват да подкрепят едно вече избухнало въстание. Фактът, че по целия им път към четата се присъединяват едва няколко души, разкрива трагизма на тяхната илюзия, подхранвана от обещания и слухове. Ботев не е наивник, който вярва, че може да събори султана с шепа хора. Самата „режисура“ на събитието обаче е впечатляваща. Това е проява на творческия му гений, на който би завидял всеки съвременен режисьор. Разбира се, той не действа сам, зад гърба му стои Димитър Горов, изключително опитен политик, който координира логистиката на сушата. Той остава в Румъния и лично изпраща предварително подготвените телеграми до европейската преса. Всичко е планирано до най-малкия детайл. Момчетата се качват организирано от пет различни пристанища. Оръжието е разпределено в сандъци. При качването в Турну Мъгуреле румънските митнически власти виждат, че в сандъците няма селскостопански инструменти, а пушки, но както пише Захарий Стоянов, срещу 20 жълтици просто си затварят очите. На пристанището българските емигранти наемат файтони, организирана е истинска манифестация. Купуват им билети, за да се качат на борда безпрепятствено. Самото превземане на кораба протича като грандиозен спектакъл. Войводата заема първокласна каюта, до него са Давид Тодоров и поп Сава Катрафилов, които му помагат да общува на немски език с капитан Дагоберт Енглендер и неговия помощник.

Ботев е помислил за всичко, включително за съдбата на семейството си. Тъй като с Венета имат само граждански съюз, той бърза да уреди правния статут на новородената си дъщеря Иванка. Сякаш планира детайлно не просто военната акция, а смъртта си. В прощалното писмо до приятелите си оставя завета: „Грижете се за моето семейство...“, което показва, че е съзнавал ясно неизбежния край. Утвърдена теза в историографията е, че т.нар. афера „Радецки“ е най-ефективната проява в хода на Априлското въстание. С цената на 94 жертви на бойното поле и последвалите мъки на оцелелите по османските зандани, Ботевата чета предизвиква огромен международен резонанс в Европа, а и в самата Османска империя. Трябва да признаем, че това е прецизно пресметнат политически ход. Свободата е изисквала да се жертват животи. Ботев и съратниците му подготвят всичко така, щото всяка прекършена съдба да произведе максимален резултат в името на голямата идея – да се даде гласност на българския въпрос и да се ангажира европейското обществено мнение.

Какво очаква четниците след слизането им на българския бряг? И кое е безспорно за историческата наука относно локацията и обстоятелствата около смъртта на Ботев?

Те избират козлодуйския бряг, защото е нисък, а в района няма концентрация на османски сили. По това време редовната армия е изтеглена към Търново, Враца, Черна гора, Босна и Херцеговина. Затова на брега четниците са пресрещнати само от малка черкезка дружина. Респектиращият вид на бунтовниците – те са в униформи, движат се в стегнати колони, а войводата им е на кон – стряска черкезите. Сериозен риск пред четата е преминаването през район с множество мюсюлмански села. Ботев чертае маршрута през българските селища, но уплашеното местно население не оказва очакваната подкрепа и четниците са оставени сами на съдбата си. След първите сблъсъци с черкези и местни части на 20 май срещу бунтовниците вече е изпратена редовна османска войска, подсилена с две планински оръдия. Битката е тежка, но четата удържа позициите си без нито една жертва. Огромна е ролята на военния командир Никола Войновски. Виждайки численото превъзходство на редовната армия, която по различни изчисления наброява около 2000 души, Войновски организира отбраната по високите места и не допуска пробив.

Що се отнася до смъртта на Ботев, безспорно е само едно – нямаме достатъчно категорични извори, а ние, историците, сме като съдиите, не можем да произнасяме присъди без неоспорими доказателства. Тоест няма еднозначен отговор на въпроса откъде е долетял фаталният куршум, пронизал войводата. На мястото на трагичния инцидент са направени три официални експертизи – през 1901 г., през 1926–1927 г. и през 1953 г. И трите потвърждават казаното от Никола Обретенов за единичен изстрел, дошъл от сумрака, който е резултат от вражеска стрелба. Безспорен е също фактът, че на 20 май привечер Ботев загива. Преди това в подножието на връх Камарата се провежда съвещание между четирима души от ръководството: Христо Ботев, Перо Херцеговинеца, Никола Обретенов и Георги Апостолов. Наблизо като охрана са Димитър Тодоров (Димитрото) и Сава Пенев. От всички присъствали впоследствие оцеляват само трима – Обретенов, Тодоров и Пенев. Другите двама непосредствени свидетели – Перо Херцеговинеца и Георги Апостолов – загиват на следващия ден. Според съвременните балистични оценки заради сумрака и голямото разстояние е било почти невъзможно Ботев да бъде улучен от вражеските позиции с тогавашното оръжие. Оттук идва и хипотезата, че изстрелът е произведен отблизо, вътре в самата група. Трябва да се има предвид и психологическото състояние на четата. След тежките боеве, след оставените ранени и убити момчета и провала на очакваното въстание напрежението в щаба достига пределна точка. Избухва остър спор накъде да продължат. Ботев предлага да тръгнат на запад към Сърбия – границата е само на тридесетина километра – с надеждата четата да се включи в очакваната Сръбско-турска война, която избухва в средата на юни 1876 г., но за чиято подготовка вече се знае. Останалите настояват да се върви към други части на Балкана. В ситуация на върховно напрежение и взаимни обвинения не е изключено някой от тях да е произвел фаталния изстрел. Версията на Стефан Цанев за самоубийство според мен е неправдоподобна – Ботев няма профила на самоубиец. Показателно е и поведението на останалите трима след смъртта на войводата. Оцелелите се оттеглят бързо и крадешком, без да го погребат и без да съобщят на четниците какво се е случило. Сава Пенев мълчи до края на живота си. Димитър Тодоров повтаря версията на Обретенов само когато е питан настойчиво. А около самия Обретенов остава семейното предание, че на смъртния си одър е казал: „Аз ще отнеса истината в гроба“. Косвено свидетелство, че истината е по-различна от официалната версия.

Не съм склонна обаче да виня никого от тях. Те са били поставени в извънредно сложна, гранична ситуация. Мунициите им са почти свършили и нямат ресурс за следващо сражение. Според мен дори по-тежка е съдбата на оцелелите, принудени да живеят десетилетия наред с бремето на мълчанието. Не бива да подхождаме към тях като към обвиняеми. Това са хора, отдали живота си за националното освобождение, при това по един блестящ начин, довел в крайна сметка до международното придвижване на българския въпрос. Затова нека не се държим като гроботърсачи, а като наследници на достойни борци. Можем единствено да анализираме фактите, както се анализира литературна творба, и да изграждаме научно обосновани хипотези. А истината остава видима само отгоре. И това също е ботевски щрих.

Разговаря екипът на сп. „Култура“

Проф. Вера Бонева е историк, университетски преподавател, експерт по Българското възраждане. Преподава в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“, във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ и в Университета по библиотекознание и информационни технологии в София. Автор е на 19 книги и над 200 статии и студии. Научните ѝ интереси са насочени към еволюцията на възрожденския политически национализъм, църковно-националното движение на българите през епохата на Възраждането, мястото и ролята на медиите в системата на възрожденската публичност. Ангажирана е с инициативи за опазване на културното наследство на България и Европа.