Култура / Брой 7 (3030), Септември 2026

Моите две момчета – на десет и пет години. Да, те са. Говорят си смешки, разхвърлят. Търкалят по пода играчка. Какво е? Вагонетка. Дърпат си я от ръцете – ту единият вози, ту другият. Май нещо буксува с тия изпотрошени колелета.

Децата ми носят светлоотразителни жилетки. Червени. Защо червени?

– Помогни ни, татко – казва по едно време десетгодишният.

– Помогни ни – повтаря петгодишният, той всичко гледа от брат си.

„Да помогна?! – изненадвам се. – Как да помогна! Та вие сте мъже…“

Това ми се иска да им кажа, аз, старият вече човек. Но не го казвам. Мълча. Наблюдавам ги. Разсъждавам. Щом синовете ми са в червени жилетки, макар и светлоотразителни, значи са в опасност. Нуждаят се от помощ.

Но каква опасност ги грози, нали си играят?

Не, не може да си играят, те отдавна не са деца. Друго правят. Какво?

Двамата зрели мъже в червени светлоотразителни жилетки бутат вагонетка по релси. Тежи им, релсите са ръждиви, изкривени, направо прогнили, вагонетката скърца, едва помръдва. Или въобще не помръдва.

Какво има вътре във вагонетката? Товарът е обемист, с метален капак, заключен с катинар. Катинар на верига.

– Помогни ни, татко – молят ме. – Трябва да избутаме вагонетката ей дотам.

Къде е това „ей дотам“, на горната или на долната земя, отсам или отвъд? В тунел ли сме вкарани, от който няма излизане? В изоставена мина? Катакомба от готически роман? Не се вижда.

Студено е. Всичко наоколо е мъгла. Слузеста. Непрогледна. Нищо не отразяват жилетките.

Добре, важно е да помогна. Но как?! Ръцете ми са вдървени, краката закотвени, устата немее.

Напрягам мускули, скърцам със зъби, свивам юмруци. До кръв.

Резултат никакъв. Един вкоравен надгробен паметник съм: ням и ненужен, с побеляла от болка брада.

– Хайде, татко! – прошепва по-големият. – Хайде!

– Хайде! – пъшка като ехо по-малкият.

Мъглата е полепнала по лицата им, втечнила се е под изпъкналите орбити на очите им. Вият от безсилие.

„Добре, деца. Тука съм. Идвам…“

Мъча се да им вдъхна кураж, ала думите, не мога да произнеса думите.

„Помощ! – викам безгласно. – Помощ!“

„Помощ!“ – повтаря ехото в катакомбата. Или по-скоро „Мощ!“. Едва ли някой го чува.

… Кой е този човек в сянката на тревите? Или са хора? Да, виждам, ето го моя баща. И майка ми също. Колко са млади, красиви, аз пък съм малък, петгодишен, а тревите са избуяли, трябваше отдавна да ги оскубем с брат ми, който е десетгодишен. Или осемдесет бяха годините му? А моите колко са?

Май и баба е тук. Няма съмнение, тази е нейната черна гранитна плоча. Не сме я чистили скоро. Името ѝ едва се чете.

– Вземи тази жилетка, сине – грижовно изрича мама. – Ще настинеш така леко облечен. Гол си направо.

– Гол си, майко – повтаря добрата ми баба. – Сложи я!

Жилетката е светлоотразителна. Червена.

Баба раздава жилетки и на останалите. Стоплят ни.

„Хайде сега!“ – казва баща ми, без да продума. Но аз го чувам.

Той хваща дръжката на вагонетката. Мама също я хваща. И баба. И аз. И момчетата. Всички.

Напъваме се.

Вагонетката се отлепва. Тръгва полека по релсите. Набира скорост.

Колелетата запяват.

… Моите синове си играят. Деца са – на десет и пет години. Весело им е. Разправят си смешки. Разхвърлят. Боричкат се. Дърпат си от ръцете играчка.

На пода се търкаля ключе. Ключ от катинар.