Култура / Брой 8 (2961), Октомври 2019

Малките къщички между блоковете една по една ги бутаха. Разчистваха храстите и дърветата. Идваше багерът и започваше да копае. За няколко месеца вдигаха цяла кооперация.

С пространствата между големите стари блокове се случваше същото. Някъде тези пространства бяха по-облагородени, другаде гъсталакът между високите дървета беше завзел всичко. И там за няколко дена орязваха зеленото. И идваше багерът.

Само тази градинка кой знае как беше оцеляла досега. Може би защото от едната страна граничеше с големия двор на стара масивна къща, превърнат в красив парк с алеи, с екзотична растителност. Къщата беше наета за офис на чужда фирма и имаше будка за охрана на входа.

От източната ѝ страна беше градинката. В нея растяха дузина стари дървета, достигащи височината на околните кооперации. Дебелите им грапави стволове веднага те пренасяха в друг свят. Освен няколкото импровизирани кучешки колибки от шперплат, дело на милостиви жители на района, в средата на градинката имаше поставено бюро със столче, явно изхвърлени от някого. Тук всяка сутрин пристигаше и сядаше един човек с молив и тетрадка. Той седеше с часове на бюрото. Оглеждаше се и се ослушваше и се виждаше как силно стиска молива. Но винаги си тръгваше, без да напише и една буква в тетрадката.

Този човек живееше в блока в съседство. Живееше тук отдавна, от дете. Майка му и баща му бяха починали. Беше се женил веднъж, но за кратко, жена му го остави и отиде да пее по корабите в Норвегия. Той беше работил какво ли не, сегашната му работа беше като охрана в едно училище. Казваше се Орфей. Смените му бяха такива, че една седмица работеше и една почиваше. И когато не беше на работа, той се отдаваше на любимото си занимание – да сяда на бюрото в градинката и да чака стиховете.

Защото този човек беше издал една тъничка стихосбирка навремето, като млад, и без значение колко добри бяха стиховете вътре, той беше разбрал най-важното – какво представлява поезията. Беше разбрал, че стиховете не се появяват по принуда, а трябва просто да ги чакаш. И ето, той сядаше на бюрото в средата на градинката и чакаше.

Сигурно изглеждаше странен за минувачите, за тези, които не знаеха какво прави. Възрастен мъж, седнал на малко, почти детско бюрце, по цял ден зяпа в клоните, сякаш се намира в стаята си и зяпа по тавана. Но тук не беше стаята му, тук беше навън. Наистина странна работа.

Добре че за спокойствието му се грижеше Белчо, едно от трите кучета, живеещи в колибките. Този Белчо веднага скачаше, ако някой квартален пияница се запътеше към поета и го пропъждаше. По същия начин той преследваше и големите двайсеттонни камиони, които минаваха по улицата, пълни с пръст от поредния изкоп наоколо. Дебнеше и момчетата, които трупаха мускули на близката спортна площадка, а после, в ръце с кенчета с енергийни напитки, тръгваха на шумна група по улицата, да не би да свърнат към поета и да започнат да го закачат.

Някъде към два следобед поетът се надигаше от бюрцето. Свиваше на руло тетрадката и я пъхаше в джоба си. Отиваше до кафенето в един от близките блокове, с масички отпред на тротоара, където Влади, момчето вътре, му правеше без пари две кафета. Тях поетът изпиваше бавно с пет цигари една след друга, това му беше дневната дажба от цигари, за повече пари нямаше.

Сега, през есента, градинката е особено красива, с нападалите пъстри листа, с тайнствения сумрак, който винаги цари в нея. Само дето Белчо го няма, беше подгонил един от големите камиони, хвърляше се към голямата гума, шофьорът се ядоса и завъртя колелото и го премаза.

Един ден, тия дни беше, в градинката влязоха два буса с работници. Те кашляха, дълго пиха кафета, пушиха. После извадиха бензиновите резачки. И се започна.

Сега градинката е празна, светла. Огромните стволове са натъркаляни в единия край и чакат да ги извозят.

А после ще дойде багерът.