Култура / Брой 8 (2961), Октомври 2019

Амелия Личева

Нека срещнем в задочен диалог две книги, излезли у нас през 2017 и 2019 г.: „Трансхуманитарната революция“ на Люк Фери (изд. „Колибри“) и „Безотговорният разум“ на Марк Лила (отново „Колибри“)

Първата почти като по учебник представя дебатите около трансхуманизма и по един изключително убедителен начин поставя в контекст новата евгеника, разсъждавайки за телесността и въпроса какво ще остане от човешкото, ако изкуственият интелект действително надделее. Ще бъде ли възможно някой ден (скоро? вече?) – пита Люк Фери – да се „засилва“ по желание една или друга черта на характера, интелигентността, ръстът, физическата сила или хубостта на децата ни, да се избира полът им, цветът на косите или очите им? Повече в САЩ, отколкото в Европа тази вяра, подплатена от научните изследвания, както и от голям финансов ресурс, води до все по-мощното налагане на въпросния трансхуманизъм, който се обявява за употребата на новите технологии на всички нива, за широкото използване на стволовите клетки, за клонираното възпроизводство, за генното инженерство, хибридизацията човек/машина… Неслучайно един от изтъкнатите представители на движението, шведският философ Ник Бостром, отбелязва, че когато дойде ерата на „увеличението“ на всички интелектуални и физически способности на човека, тогава човечеството най-после ще напусне своето детство и ще навлезе в постчовешката ера. Неслучайно заради многото критики към тях представителите на трансхуманизма често пъти обявяват, че всъщност доразвиват идеите тъкмо на хуманизма, че в техните разбирания именно разумът е водещ и целта им е подобряване на човешкото, разширяването на неговите граници, каквато е била целта и на традиционния хуманизъм. Може да се каже, че трансхуманизмът по своеобразен начин е обсебен от четенето на традиционната история на философията в желанието си да преработи философските възгледи за това какво означава да си човек в контекста на развитието на новите технологии. Затова и част от последователите му обявяват, че ги движи тревогата от съдбата на традиционната биология, свързана най-вече с човешкото, и така обясняват вкуса си към новото, оригиналното, към утопиите за бъдещето.

Тази е книгата, вгледана напред, в бъдещето. Втората – тъкмо напротив – се обръща назад, към миналото. Марк Лила се интересува от моралните пукнатини в битието на големи философи от ХХ в. – Мартин Хайдегер, Валтер Бенямин, Мишел Фуко. Споменава залитането по нацизма на Пол де Ман, антисемитизма на Карл Шмит, комунизма на Сартър, левите уклони на Дерида… Като не става дума за развенчаване на митове, макар че Лила многократно например подчертава маргиналността на идеите на Дерида във Франция. По-скоро става дума за нов ключ в разбирането на тези философи, който невинаги е лицеприятен и е много далеч от идеализацията, с която в България сме свикнали. Тук обичаме обилно да цитираме споменатите автори или поне да подпъхваме където става и където не става имената им, за да си гарантираме научност и авторитет. Затова „Безотговорният разум“ на Марк Лила е особено важна книга в български контекст.

Не е за подминаване историята на Бенямин, завоят му към марксизма, до голяма степен употребен от Адорно, макар че Адорно държи позицията, че спасява приятеля си от самия него. Неслучайно Гершом Шолем и Хана Арент толкова съжаляват за свързването на Бенямин с Франкфуртската школа. Нито пристрастността на Фуко към радикалната левица и по-точно – маоистката пролетарска левица, участието в дебати за създаването на народни трибунали, които да „съдят“ „враговете на народа“ и убеждението на самия Фуко, че трябва да се започне с „правораздаване от страна на народа“. Могат да се дадат още много примери, чиято цел не е да се девалвира философията на тези автори. Призивът на Лила е все пак идеите им да се поставят и в този контекст, а не да се превъзнасят безкритично и да се възприемат като безусловни и вечни. В този смисъл първият извод, който налага „Безотговорният разум“, е за отсяване, за нюансираност, за поставяне на теориите в контекст, което може да направи някои от тях неприемливи. Иначе казано, когато работим с Фуко, Дерида или Бенямин, ние работим с конкретни текстове или идеи, а не с някаква цялостна теория и с името, което трябва да е индулгенция за всичко. Вторият извод е още по-тревожен и той говори за онова олевяване на Запада, което като че ли още не е преодоляно. И макар че краят на Студената война и 11 септември поставиха света на други коловози, все още сред интелектуалците (повече на Запад, но отново и на Изток) лявото е модерно и имената, които са го олицетворявали, продължават упоително да се цитират. И най-сетне, книгата на Марк Лила пледира да свикнем да живеем с истината, която рядко може да си позволи идоли. Защото Карл Шмит е голям авторитет, особено за десните днес, но това не отменя да имаме съзнание за антисемитизма му, както и няма как да подминем пронацисткия период на Хайдегер – неговото величие също има своята противоречивост, толкова отблъснала от него приятеля му Карл Ясперс.

За българските интелектуалци, които след 10 ноември прегърнаха теориите на Фуко и деконструкцията, „Безотговорният разум“ вероятно е една много болезнена, а и неприятна книга. Може би затова се подминава с такова мълчание, защото тя не се бои да каже, че царят е гол. Когато разберем това, си даваме сметка колко вляво се наместваше българската хуманитаристика в годините и колко ѝ беше удобно така. И как негласно тържествуваха леви идеи. И най-сетне, как тя премълчаваше темата за противоречивостта на някои големи имена и в родната ни съвременна култура. Достатъчно е да споменем Богдан Богданов и Вера Мутафчиева. Не глупавото отрицание, но нюансираното говорене, което не подминава фактите (в случая обвързаността с ДС), е това, от което имаме нужда, за да осмислим не просто една епоха, а идеите, които са я белязали. Докато избираме мълчанието, отрицанието на фактите и архивите, неудобството, културата ни ще бъде все така осакатена и идеологизирана, без значение в каква посока.

Събирането на тези две книги има още една функция, която също не е за подценяване. Въпреки че говори за миналото, загрижеността на Марк Лила е за бъдещето. Индиректно той пледира за оттласкване от идеологическото, толкова болезнено форматирало ХХ век, и в същото време констатира, че липсват теории, с които да бъде обяснено ставащото. Затова и големият въпрос е може ли да се роди разказ за бъдещето?

Такъв разказ предлага „Трансхуманитарната революция“. Дали той ни харесва или не, няма особено значение, защото епизодите от него вече се случват.

Нека кажем така: следвайки традицията на философи, за които и дотук говорихме – като Мишел Фуко, Жак Дерида, но и Жан-Франсоа Лиотар, Жил Дельоз, Феликс Гатари – в последните десетилетия в литературознанието усилено започва да се говори за постхуманизъм. Достатъчно е да се проследят имената, за да стане ясно, че той като нагласи е много свързан с постмодернизма. Неслучайно в един свой текст за Прометей (Prometheus as Performer: Toward a Posthumanist Culture? – in: Ihab Hassan, The Right Promethean Fire, University of Illinois Press, 1980) представителят на американската деконструкция Ихаб Хасан отделя специално внимание на смесването на въображение и наука, мит и технологии, земя и небе, които характеризират настоящето. И наистина много последователи на постхуманизма възприемат идеята му, когато говори за предстояща епохална промяна. След 500 години – твърди Хасан – хуманизмът може да приключи, тъй като той се трансформира в нещо, което човек трябва безпомощно да нарече постхуманизъм. Катрин Хейлс е една от сериозните последователки на тази идея и едно от важните имена, когато става дума за постхуманизма. Изследването ѝ „Как станахме постхуманисти“ е определено от критиците като завладяващ разказ, наистина енциклопедичен по своя обхват, за развитието на науката, технологиите и литературата, всички те свързани с настъпването на постхуманизма. Хейлс се занимава и с това какво се случва със субектността в епохата на информатиката и кибернетиката, тоест в епоха, характеризираща се с капиталистически режим на гъвкаво натрупване, сливане на телекомуникациите с компютърните технологии, нарастващо значение на базите данни, незабавното им предаване към модели на всекидневния живот и пренастройването на физическите навици и свързването им с новите информационни технологии. В духа на повечето литературоведи и философи Хейлс вижда опасностите, които крие „завладяването“ на човека от машините и постепенната му дехуманизация. В същото време за нея постхуманизмът не е задължително негативен, защото той е залог за радикална промяна, включително политическа. И не на последно място, за изследователката вълнуващите възможности, присъщи на трансхуманизма, са онези, които говорят за преодоляване на обезсмислянето на знанието.

Сред важните авторки, които работят по дефинирането на понятието постхуманизъм, е Роузи Брайдоти, която в книгата си „Постчовешкото“ задава посоките в неговото развитие. Първата тя определя като „реакционен постхуманизъм“, в чиято аргументация е убеждението, че единствено хуманистичните идеали осигуряват работещ модел за адаптиране към глобализираната икономика. Това, което е проблематично тук според Брайдоти, е приемането на универсализираното разбиране на индивида. Или, както отбелязва тя – няма място за експерименти с нови модели на себе си. Втората е свързана с аналитичния постхуманизъм, обвързан с науката и технологиите. Този подход дава продуктивна представа за решаващи етични и концептуални въпроси за състоянието на човека, но не е склонен да подходи към разработването на теория за субективността. Самата Брайдоти предлага да се полагат усилия за реинтегрирана постхуманна теория, която включва както научна, така и технологична сложност и нейните последици за политическата субективност, политическата икономия и формите на управление. Имайки предвид това, тя се обръща към третото направление на постхуманизма, а именно – критическия постхуманизъм. Брайдоти се самоопределя като част от него и заявява, че целта на критическия постхуманизъм е да премине отвъд аналитичния постхуманизъм и да развие утвърдителни перспективи за постхуманната тема. Критическият постхуманизъм, твърди тя, се корени в традицията на постструктуралистите, както и на антиуниверсалистичните феминистки и постколониални изследвания, тъй като всички те се занимават с мястото на всеки субект в структурата на човечеството като цяло. Тя припомня виждането на Едуард Саид, че поучен от злоупотребите на евроцентризма и империята, човек би могъл да създаде различен по вид хуманизъм. Тази идея изглежда централна за проекта на Брайдоти. За нея е важен животът отвъд аза
в посока на едно мултиетническо, мултимедийно общество, когато
трансформациите не засягат само полюса на другите: дислоцират се и позицията, и прерогативът на бившия център. С други думи, това е проект за разработване на нов вид постнационалистическа, номадска идентичност, която предполага и де-идентификация от установени национални идентичности.

Мнозина поддръжници на трансхуманизма лансират идеята, че опорите на трансхуманизма не са свързани с някакво заслепено преследване на съвършенството, в каквото често са обвинявани последователите му, а че напротив – заради многото и сериозни проблеми на съвремието – нелечимите болести, глобалното затопляне, замърсяването на околната среда, човекът трябва да опита да увеличи своите морални и интелектуални способности. Като добавим към това и знанията за миналото, които могат да ни предпазят от зловещи повторения, струва си да полагаме усилия за една нова хуманитаристика, която гледа едновременно в много посоки.