Култура / Брой 8 (2961), Октомври 2019

Когато си допаднете с някой сериал, трудно се разделяте – това се отнася и за зрителя, и за производителя. Можем да си представим икономическото изкушение, което изпитва съответната телевизия (или продуцентска компания) да продължи едно успешно начинание или още по-добре – да го прехвърли от малкия на големия екран, пък било то и за единичен „гастрол“. Най-важен в подобни случаи е „самоконтролът“, тоест да пренебрегнат алчността в името на качеството и да спрат навреме. Иначе се получава отлив на зрители и завръщане при оригинала (което пък може да е рекламна стратегия). Риск, който за момента не заплашва кинопътя на „Имението „Даунтън“.

През септември преди девет години телевизионните зрители за пръв път се срещат със семейството на лорд Грантъм и целия персонал на наследственото имение „Даунтън“. Предстоят шест сезона на интриги, страсти и обрати в господарските салони и сервизните помещения, разказани с умение и деликатност от Джулиан Фелоуз, автор на сценариите на филми като „Младата Виктория“ (2009) и „Госфорд парк“ (2001) и режисьор на „Лъжи на разделението“ (2005). Аудиторията постепенно се пристрастява към „най-гледания британски сериал на всички времена“ и когато след 52 епизода продуцентите приемат, че сагата е достигнала до своя логичен финал, вероятно хиляди зрители са били разочаровани и натъжени, че се лишават от аристократичния финес на тази многопластова история.

Между 2010 и 2015 г. тв сериалът „Имението „Даунтън“ предлагаше едва по 8–9 епизода на година – скромни, но наситени дози емоция, „префърцуненост“ и драма, оформени в интелигентен и увлекателен разказ, който би могъл да впечатли както любителите на благороднически сюжети, така и зрителите, които предпочитат по-реалистични житейски ситуации. Успехът му безспорно се коренеше в детайлното познаване на британските нрави от епохата, тънкото чувство за хумор и достоверните взаимоотношения между персонажите. И не на последно място, в подбора на актьорския състав, изградил сложни образи, които „пораснаха“ и помъдряха пред очите на зрителите.

Именно актьорският състав е първото, което вълнува феновете, пристъпващи към игралния филм „Имението „Даунтън“ четири години след края на сагата от малкия екран. Спокойно, всички са на линия, без изключение! И няма да ви разочароват! Защото кинотворбата на телевизионния режисьор Майкъл Енглър може и да не предлага изненади, но ние не сме я очаквали толкова нетърпеливо заради това. Джулиан Фелоуз стои зад сценария, героите са в пълен състав, познатата атмосфера не е изгубила нищо от очарованието си.

Петнайсет години след въвеждащите събития от първия епизод на първия сезон имението „Даунтън“ се приспособява към новите времена и продължава напред със своите всекидневни радости и тревоги. Разбира се, за нуждите на киноинтригата е въведено конкретно събитие – предстои кралско посещение, което възбужда духовете и преобръща живота на обитателите в кухнята и салона. На фона на подготовката и протичането на височайшето гостуване, редом с високомерното нашествие на кралската прислуга във владенията на госпожа Хюз и мистър Карсън, което предизвиква малка революция, почти всеки от персонажите получава собствено сюжетно предизвикателство (в рамките на конкретната фабула и като завършващ щрих към образа). И въпреки че са включени няколко нови действащи лица, това не променя общия дух на познатия ни живот в имението. Може би някои каузи, които защитаваше сериалът, са изгубили от остротата си в патетиката на повторението, но грижливо изпипаните диалози и острата размяна на остроумия (лейди Вайълет на Маги Смит отново е ненадмината в това отношение) подчертават ролята на междуличностните взаимоотношения като ключ към същността на „Имението Даунтън“. Общото усещане наподобява завръщане към уютния интериор пред горящата камина в студена зимна нощ.

В един ретро стил, логично породен от съдържанието, но с енергичност, присъща по-скоро на съвременния ход на времето, „Имението Даунтън“ изплете мрежа от основните елементи, необходими за поддържане на зрителското любопитство, изпълни я с изисканост и човещина и се превърна в достоен конкурент на зрелищните спектакли от малкия екран. Днес кинонаследникът му се вписва достойно в традицията, без изобретателни лични постижения, но с аристократично достолепие – немалка доза удоволствие за всички натъжени от приключването на сериала.