Култура / Брой 1 (2964), Януари 2020

За да започне новата година, за да се очертаят посоките и пътищата в нея, за да прогнозираме и строим хипотези, е нужно да се осмисли отминалата и да се види какво от нея може да продължи или да се трансформира. Разбира се, подобна констатация засяга най-вече политическото и социалното, но тя не е лишена от смисъл и когато говорим за културата. Нищо че от нея изискваме най-вече нови и оригинални творения. Ако отнесем казаното към книгоиздаването и литературната продукция, спокойно можем да заявим, че 2019 г. беше добра година и в този смисъл тя не просто зарежда с очаквания новата, но и маркира онова все по-нарастващо професионализиране, което е толкова важно, когато говорим за среда, писателство и читатели. Поддържането на едно високо ниво на книгоиздаването, работата на редица издателства в сферата на елитарното, е онзи залог, който обещава, че масовизацията и фейсбук авторството не могат да изместят нито високите стойности, нито потребността на читателите да търсят качествени четива.

И така, кои бяха някои от онези романи – български и преводни, които държат сетивата будни и доказват, че литературата продължава да е важна или защото култивира ценности и памет, или защото е онази основа, заредена със знания за другия и за себе си, без която никакви разговори за бъдещето (личното, но и общото) не могат да се състоят. Именно това показаха два от най-важните български романа, появили се през 2019 г. – „Поразените“ от Теодора Димова и „Чекмо“ от Момчил Николов. Първият се обръща назад, към деветосептемврийския преврат, Народния съд и метаморфозата, която се случва в България и която от една нормална европейска страна с елит я превръща в територия на неуките, озлобените, простите, несвободните, идеологически изкривените. За тази трагедия, за травмите в поколения българи, за днешното безпаметство, което също пречи да се преходи към една нова нормалност, разказва този роман-трагедия, написан на завладяващ, многопластов, самият той задъхано трагичен език. Затова и „Поразените“ не само много високо вдигна летвата пред всички, които ще продължат да четат и осмислят българското травматично минало, но и изкупи мълчанието по тази тема, а и колебливостта и страха от ясна, категорична, заклеймяваща случилото се позиция. Вторият, „Чекмо“, също гледа назад, но в много по-близкото назад – към периода от средата на 80-те докъм средата на 90-те години – времето на късния социализъм и началото на прехода. Този период като че ли повече е бил обект на романовото българско писане, но Момчил Николов успява да задълбочи идеята за глупостта и сивотата на социализма, наред с неговата пагубност (специален акцент е „Възродителният процес“, на говоренето за който литературата ни също е длъжник), през хаотичността на прехода, отприщените далавери и пребоядисвания, към същинските промени, най-вече езиковите, щрихирани от този много симптоматичен, весел, но и дълбоко прозорлив разказ за времето. Така събрани, двата романа са и сред най-сериозните равносметки на миналото и настоящето, които гарантират територия, в която да се родят и текстове, които да започнат да осмислят бъдещето. Защото българската литература е длъжник и на всички онези читатели, които биха искали да разпознаят утрешния ден с предизвикателствата, които трансхуманизмът предвещава пред човешкото.

Този недостиг обаче в годината беше запълнен от преводната литература, която за пореден път ни показа колко повече вижда и колко много стъпва на въображението, а не на действителните преживелици, които миметично да възпроизведе. Затова и голямата световна литература не подминава проблемите на момента – тероризма, бежанските вълни, крехкостта на Европа, социалните и климатични катаклизми, и най-вече – все по-нарастващата обърканост на човека в един свят, който той все по-малко може да си обясни. Сред знаковите текстове, онагледяващи споменатите линии, ще откроим няколко от съществените заглавия, появили се на български – „Франкенщайн от Багдад“ от Ахмед Садауи, „Жената от „Йерусалим“ от А. Б. Йехошуа, „Отрова“ от Саманта Швеблин, „Машини като мен“ от Иън Макюън, „Вечно чужда“ от Стефан Хертманс, „Нормални хора“ от Сали Руни, „Странните преживявания на един пощальон“ от Дени Терио, „Лисица“ от Дубравка Угрешич, „Серотонин“ от Мишел Уелбек, „Назови ме с твоето име“ от Андре Асиман.

Първите два – „Франкенщайн от Багдад“ и „Жената от Йерусалим“, са обърнати към съвременния тероризъм, към анонимността на извършителите, която допринася за онази аналогия на днешния тероризъм с античната съдбовност, така добре изведена от Жак Дерида в опита му да обясни взривяването на нормалността, човешките устои, сигурността и перманентното усещане за страх. „Франкенщайн от Багдад“ е и великолепна реплика към романа на Мери Шели, като тук чудовището е още по-зловещо, защото е изградено от трупове – първоначално на невинно убити, когато все още иска просто да отмъщава за сторено зло, но и от останки на убийци, когато действията му стават неконтролируеми, а волята за справедливост се размива и то се оказва вездесъщ убиец, „инструмент за масово унищожение“. „Жената от Йерусалим“ пък е съвременна кафкианска версия, в която обаче имаме не пътя от човешкото към анонимната бюрократичност, която го смазва, а обратното – бюрократичността, която съумява да се трансцендира, да възвърне човешкото в себе си, да се отвори към другия, да намери сили за обич, състрадание, взаимопомощ.

Изключително интересен и необичаен е останалият напълно незабелязан у нас роман „Отрова“ от Саманта Швеблин, с неговата смразяваща сила, с желанието да бъде книга предупреждение, която говори за един свят, в който природата е враждебна, медицината безсилна, а бъдещето е на едни обезобразени деца. Светът навън – казва тя – причинява щети, обезобразява, разболява; и човешките същества, дори майките с цялата си любов не са способни да защитят онези, които обичат. Затова и не съществува нещо, което бихме могли да наречем „спасително разстояние“.

С настоящето са свързани и романи като „Вечно чужда“ и „Лисица“. Първият на пръв поглед разказва една история от миналото, защото героинята му е християнка от XI в., която се жени за евреин и това ѝ коства не само прогонване от семейството, но и вписване в една нова общност, подложена на гонения и унищожение. И все пак това е роман и за днешното заради аналогиите с бежанците, които прави Хертманс, заради историята на тази своеобразна Медея, захвърлена в света, изоставена, обречена, която се решава да унищожи дори децата си, за да не търпят нейното страдание. Нещо подобно разказва и „Лисица“, като акцентът отново е настоящето – на Европа, на Балканите, на света, минирано, лишено от памет, изплъзващо се от историите, разстилащо се като бележките под линия, които никога не могат да оцелостят разказа.

За разлика от тях „Машини като мен“ на Макюън се обръща към бъдещето. Романът е своеобразна трактовка на трансхуманистичните идеи, но разбира се, при голям писател като него, превърната в пълнокръвно четиво, в което става някак трудно читателят да избере на чия страна да е – на хората или на робота, успял да се сдобие не само със знания, но и с емоции. Факт е обаче, че литературата през такива романи си гарантира място дори там, където иначе традиционно би била загърбена. Защото, както казва и един от големите литературоведи на днешния ден – Франко Морети, съвременните млади хора трябва да бъдат убедени, че книгите са вгледани не само в миналото, но те има много какво да кажат и за бъдещето. И то не само по линия на опита с човешкото, който е тяхна запазена територия, но дори и като равноправни партньори в разговора за границите на медицината, изкуствения интелект, евгениката.

И най-сетне, през 2019 г. важни бяха и онези романи, които се вглеждаха в човешкото и способността или неспособността му да преживява в света. „Серотонин“ от Мишел Уелбек е едно завръщане към индивидуалната драма, към идеята за опустошената личност, която губи всички опори без някаква рационална причина и се оказва обречена на едно съществуване на ръба на самоубийството; „Странните преживявания на един пощальон“ от Дени Терио говори за преплитането на живот и въображение, на любов и литература (по-специално писането и четенето на хайку) и за неведомите пътища, по които може да поеме човешката идентичност; а „Нормални хора“ от Сали Руни е апология на възможната и едновременно невъзможна любов, взривявана от усещането за неизлечима самота.