Списание Култура - лого

месечник за изкуство, култура и публицистика

  • За изданието
  • Контакти
  • 02 4341054
  • Уводна статия
  • Тема на броя
  • Интервю
  • Сцена
  • Дебати
  • Идеи
  • Изкуство
  • Книги
  • Кино
  • Музика
  • Под линия

Култура / Брой 1 (2964), Януари 2020

16 01

Разрязване на себе си

От Катя Атанасова 0 коментара A+ A A-

„Месо и птици“, Белослава Димитрова, Издателство за поезия ДА, 2019 г.

Мислех за начало да ви запозная с Белослава Димитрова. Коя е, какво е писала досега. Отказвам се. След като сте прочели „Месо и птици“, ще го направите сами. Много е възможно да не ви е необходимо.

Мога да се опитам да назова тази стихосбирка поне по няколко начина. Книга за болката. Книга на признанието. Книга за загубите. Книга, в която думите кървят. Радикална книга. Нищо от това няма да е достатъчно, за да я назовем наистина.

Затова ще се опитам да поговоря за нея. Доколкото е възможно да изкажем изрязването. Представете си го – хирург със скалпел, който реже и реже, все повече оголва, изрязва повърхностите и накрая остава човешкото – голо в своите спомени, ужаси, страхове, голо с болката. Голо със собствената си раздвоеност.

Поезията на Белослава Димитрова в „Месо и птици“ е, както пише Ани Илков, „радикален лирически разказ“. Да, тя е радикална, сурова и „необработена“. Тя е честна до бруталност – не е достатъчно да изразиш, това не стига. И тази честност, която се е случвало да я открием другаде, при други писатели, не е художествена честност. Тя е житейска, болезнена, затова и е невъзможно да бъде „заподозряна“. Ако говорим за „разказ“ тук, той е за личната катастрофа, за семейството не като огнище на нашето „заедно“, а като огнище на разпад, място, в което „демонът отключва злото“, където всеки „мрази живота си / мрази душата си...“, където нямаш много възможности. Можеш да се изправиш срещу това „сама вътре в себе си“, да „проявиш“ воля, да „стиснеш себе си за гушата“.

В „Месо и птици“ тялото е призвано да извършва много. То носи болката, „поема удара“, то я и отнема, остава студено и безстрастно, „обезлесено“. То страда, но е и инструмент за преработване на страданието. То е мъртво, но и живо – „Пулсът е тук / Сърцето е тук/ Кръвта се върти / Вдишвам!“

В тази поезия ще открием едновременно драмата да си млад и да те стигне непоносимото, да се опитваш да си обясниш живота в неговата тъмна, ужасна страна, която си мислиш, че не съществува или пък е далеч – далеч във времето, далеч при другите. Но злощастието се стоварва върху теб и ти „лежиш“ премазан. Трупаш „своята болка и срам“, избираш да го правиш в самота. Едновременно с това героинята в „Месо и птици“ е с опита на възрастен, опит, който уморява, не спестява отчаянието. Но позволява хладна отстраненост. Отчуждение. Регистриране на факта, че никога няма да го има предишното ни „ние“. И съзнавайки това, приема тази двойственост – „Дете и старец в мен“...

Времето има странна роля тук. Миналото – по-далечно или по-близко, не успокоява болката, не работи като памет. То по-скоро „удря в гръб“, превзема настоящето и някак отменя бъдещето. То е „минало несвършено“. И това създава някакво чувство за „катастрофичност“, живот на ръба, в който телата ни, сърцата ни са предварително обречени.

Какво могат думите? Писането като акт на изцеляване, на преодоляване на болката, като възможност да „залесиш“ отново тялото. Това бихме очаквали в книгата на поета. Но тук, в стихосбирката на Белослава Димитрова, и не само в „България (песен за мъртвия брат)“ личи, че не това може тя. Тя, ако е честна, прави болката по-силна, връща те към преживяното изписвайки го отново, думите се пълнят с кръв, те са тяло, страдащо, хриптящо, викащо в страданието.

Има един особен парадокс в „Месо и птици“, който още повече усложнява четенето на тази силна, мощна и – пак ще повторя – брутална в своята искреност поезия. При цялата ѝ „катастрофичност“, драматизъм, при цялата ѝ болезненост, в нея има особена жизненост, в нея готовността за живот е преминаване през себе си, откриване на себе си – какво можеш да преживееш, докъде може да влезе скалпелът, когато реже плътта...Тази поезия си разрешава да помисли „къде е мекото легло / къде сърцето тупти най-топло“... Тя въпреки всичко иска за човека място в този свят, тук. Малко лично, съвсем малко и съвсем лично „вграждане в живота“.

За книгата „Месо и птици“ Белослава Димитрова получи Наградата за нова българска поезия „Николай Кънчев“ 2019. 

Споделете

Автор

Катя Атанасова

Коментари

За да добавите коментар трябва да се логнете тук
    Няма намерени резултати.

Архив

  • Архив на списанието
  • Архив на вестника

Изтегли на PDF


  • Популярни
  • Обсъждани
  • Не можех да не поставя „Хага“
    18.09.2023
  • Как мислим Септември ’23? Разговор с Веселин Янчев
    18.09.2023
  • Събиране на камъни, разхвърляне на камъни
    18.09.2023
  • Болката и изкуството. Разговор с Иван Вирипаев
    18.09.2023

За нас

„Култура“ – най-старото специализирано издание за изкуство и култура в България, чийто първи брой излиза на 26 януари 1957 г. под името „Народна култура“, се издава от 2007 г. от Фондация „Комунитас“.

Изданието е територия, свободна за дискусии, то не налага единствено валидна гледна точка, а поддържа идеята, че културата е общност на ценности и идеи. 
Езикът на „Култура“ е език на диалога, не на конфронтацията.


Съобщение

Очаквайте новия, седми брой на сп. „Култура“ в началото на месец септември.

Навигация

  • За изданието
  • Контакти
  • Абонамент
  • Регистрация
  • Предишни броеве
  • Автори

Партньори

  • Портал Култура
  • Книжарница Анджело Ронкали
  • Фондация Комунитас

Контакти

  • Адрес: София, ул. Шести септември, 17

  • Телефон: 02 4341054

  • Email: redaktori@kultura.bg

 

Редакционен съвет

  • проф. Цочо Бояджиев

  • проф. Чавдар Попов

  • проф. Момчил Методиев

Следвайте ни

© Copyright 2023 Всички права запазени.

CrisDesign Ltd - Web Design and SEO