БИТЕФ 2018
От политическия театър до театъра като екзистенциално преживяване
По утвърдена традиция през втората половина на септември в Белград се проведе 52-рото издание на БИТЕФ (13–22.09.2018) – един от най-старите и най-авторитетните международни театрални фестивали в Европа.
Фестивалът е основан през 1967 г. от известната режисьорка и дългогодишна директорка на „Ателие 212” Мира Трайлович (1924–1989) и театроведа Йован Чирилов (1931–2014). През 70-те и 80-те години на ХХ в. той се утвърждава като най-престижния театрален форум в Източна Европа, поставил си за цел да показва емблематичните спектакли и имена на театралната сцена от двете страни на Желязната завеса. След политическите промени от края на 80-те години на ХХ в. БИТЕФ запазва мястото си на фестивалната карта на континента. През 2015 г., след смъртта на Йован Чирилов, артистичен директор на БИТЕФ става една от най-значимите фигури в съвременния сръбски театър – театроведът Иван Меденица (род. 1971), който в сътрудничество с драматурга на фестивала Филип Вуйошевич днес е негов селекционер.
Фестивалът има състезателен характер. Специално жури, формирано за всяко от изданията му, раздава две основни награди – Голямата награда „Мира Трайлович“ за най-добър спектакъл и Специалната награда „Йован Чирилов“ за изключителен принос към театралното изкуство.
БИТЕФ 2018: Свят без хора
Това беше слоганът на 52-рото издание. Поставен върху не по-малко стряскащия плакат на фестивала, представляващ снимка в едър план и в тъмни черно-сини цветове на грубо маймунско лице, той поражда несъмнени катастрофични асоциации. Видени в логиката на културната и естетическата политика на форума да провокира и събужда съзнанието на обществото за проблемите и заплахите на съвременния свят, този слоган, както и цялостната визуална реклама на БИТЕФ 2018 не са просто едно песимистично внушение за случващото се днес, а имат ясен концептуален смисъл и цел. Те са добре обяснени в „Думите на артистичния директор“, публикувани в каталога на фестивала. Преди всичко Иван Меденица заявява, че слоганът „свят без хора/светът без нас“ не е формулиран предварително, а пътят към него е точно обратният. Мотото се ражда като обобщение на автентичното лично усещане на селекционерите за несигурност, заплаха и страх, които излъчват много от гледаните спектакли в процеса на подготовката на фестивалния афиш. Самото словосъчетание „свят без хора/светът без нас“ отключва множество асоциации, но при избора на представленията Меденица и Вуйошевич се фокусират върху три от тях. Те са: светът без добри и честни хора; светът на приближаващ (социален, политически, природен) апокалипсис; феноменът на смъртта. Между тези отделни тълкувания на слогана в същото време има близка връзка, доколкото едно настояще, лишено от отговорни, състрадателни и справедливи хора, е лошо, зле протичащо настояще и постепенно води до глобална катастрофа. „Подобно виждане за един свят без истински хора, който е предвещание за глобално разрушение, се основава на конкретни и много опасни тенденции, типични за Европа и днешния свят – десния популизъм, ксенофобията, нетолерантността, авторитарните режими“, уточнява Иван Меденица. Тематичната посока на избрания слоган, обединяваща първите му две тълкувания, бе представена в основната програма от различни форми на съвременния политически театър.
Другата посока на тълкуване на слогана „свят без хора(та)“ напуска полето на политическото и социалното и се насочва към максимално лично, интимно преживяване, каквото е смъртта за всеки човек. Какво става със света, когато нас вече ни няма в него; как се сбогуваме с този свят; какво остава и какво бихме искали да остане от нас; свършва ли светът с нас, или се разширява и продължава в нови измерения? Тази вечна тема беше представена на фестивала от три театрални инсталации.
По правило фестивалът се стреми да открои новите тенденции и развития в областта на театралната форма. Миналата година фокусът беше върху т.нар. представления с голяма продължителност (durational performances). Този път това е театралната инсталация. Акцентирането върху нея при подбора на спектаклите подчертава все по-широкото присъствие днес в театралното пространство на една специфична междинна форма между сценичните и визуалните изкуства, в която активно участват новите технологии и все повече отсъства живият изпълнител, заместен от технически възпроизведени записи на гласове и на автентични разкази и истории. Така че, ако темата на 52-рото издание на белградския фестивал беше „свят без хора“, то неговият естетически фокус може да бъде наречен „театър без актьори“.
От политическия театър до театралната инсталация като интимно преживяване
Основната програма включваше 10 спектакъла от 9 страни – Словения, Франция, Сърбия, Германия, Хърватия, Естония, Израел, Швейцария и Белгия. Седем от тези спектакли изграждат голямата ниша на политическия театър в афиша на фестивала, вгледан в проблемите на днешния свят и провокиращ, понякога радикално и остро, публиката и обществото като цяло към съпричастност и съпротива – копродукцията на няколко словенски театъра „Одило. Помрачение. Оратория“ от Петер Млакар, режисьор Драган Живадинов (Словения); „Сюита № 3 Европа“, четвърта част от проекта Encyclopedie de la parole на Жорис Лакост (Франция); „Боливуд“, авторски trash мюзикъл на режисьорката Мая Пелевич и Народния театър в Белград; двата спектакъла на хърватския режисьор Оливър Фрлич „Горки – алтернатива за Германия“ в театър „Максим Горки“, Берлин, и „Шест лица търсят автор“ от Луиджи Пирандело в Сатиричния театър „Керемпух“ в Загреб; „NO43 Мръсотия“ на Ине-Лиз Семпер и Тийт Оджасо, Театър NO99 (Естония) и „Вечната Русия“, авторски спектакъл на руския театрален критик и продуцент Марина Давидова в театър „Хебел”, Берлин. Останалите три спектакъла очертават територията на различни форми на театралната инсталация, предлагаща интимно преживяване на темата за смъртта на отделната личност и нейното продължаващо пребиваване в света чрез оставените следи и спомени – „ПА’АМ“, авторски спектакъл на Надав Барнеа (Израел); „Завещания, пиеси без хора“, концепция на Щефан Кеги и Доминик Хубер („Римини протокол“), продукция на театър VIDY–Лозана (Швейцария) и „Реквием за Л.“ на сценографа и режисьор Ален Плател и композитора Фабрицио Касол, Les ballets C de la B, Гент (Белгия).
Най-доброто на БИТЕФ 2018
От този интересен и провокативен афиш гледах няколко спектакъла, а част от останалите вече познавах от други международни форуми. Сред видяното за мен безспорно се откроиха три представления: „Реквием за Л.“ на Ален Плател и Фабрицио Касол, който не само потвърди мощното впечатление, което направи, закривайки в края на май тази година Международния фестивал „Контакт“ в Торун, Полша, но и покори публиката в Белград с нова креативна енергия и развитие; изключително финият, неочакван и вълнуващ спектакъл „Завещания, пиеси без хора“ на Щефан Кеги и Доминик Хубер и политическата инсталация „Вечната Русия“ на Марина Давидова, която е дебют в режисурата на известната руска театрална критичка. Този мой личен избор беше потвърден от наградите, присъдени от журито на БИТЕФ 2018. Голямата награда „Мира Трайлович“, както и наградата на в. „Политика“ получи „Завещания, пиеси без хора“, Специалната награда „Йован Чирилов“ си поделиха „Реквием за Л.“ и „Вечната Русия“, а с наградата на публиката беше отличена „Сюита № 3 Европа“.
Ненапразно швейцарската театрална инсталация „Завещания, пиеси без хора“, създадена от Щефан Кеги и Доминик Хубер от известната германска компания „Римини протокол“, се открои като едно от двете големи събития (заедно с „Реквием за Л.“). Представлението спечели както театралните експерти и гостите на фестивала, така и публиката с деликатния и вълнуващ обект на своето изследване – чувствата, желанията и очакванията за онова, което ще оставят след себе си няколко реални непознати личности, по различни причини подготвящи се да напуснат света на живите. Щефан Кеги и неговите сътрудници събират техните истории в продължение на две години, посещавайки хосписи, болници, медицински лаборатории, погребални агенции и адвокатски кантори. След това заедно със сценографа и режисьор Доминик Хубер изграждат много находчива театрална среда, в която да ги съхранят. Тя представлява нещо като специфична капсула на сгъстено време и пространство, пътуваща в необятната вселена – овално преддверие с врати към осем малки стаи, с минималистична точност възпроизвеждащи автентични кътчета, запазили „наследството“ на наскоро напусналите ги обитатели (маса, легло, снимки, молитвен килим, книга, телевизор). Зрителите влизат на групи в тези стаи и от оставени на различни места в тях компютри и таблети слушат гласовете и историите на доскорошните им собственици.
Политическата инсталация-променада „Вечната Русия“ на Марина Давидова, подготвена в сътрудничество със сценографката Вера Мартинов, използва сходна естетическа стратегия. Публиката се движи от едно голямо помещение в друго, попадайки в различни периоди от историята на руската държава – от времето на Петър I през годините на социалистическата революция и сталинизма до днес. Интериорът, портретите и политическите символи се сменят, но авторитарните правила на управление и организация на живота остават неизменни. Авторитаризмът – това е „вечната Русия“, интелигентно и с горчивина, скрита зад умела самоирония, внушават авторките на спектакъла.
Елегантното, едновременно екстатично и омиротворено представление на Ален Плател и Фабрицио Касол „Реквием за Л.“, с което завърши БИТЕФ 2018, беше всъщност много точен и естествен финал на тазгодишната програма от спектакли и дискусии, фокусирани върху тревожни въпроси както на днешния свят, така и въобще на човешкото съществуване. В продължение на един час и четиридесет минути „Реквием за Л.“ прикова погледите на публиката в огромната зала на Сава център в сръбската столица към лицето на една умираща жена в нейните късни 60, позволила на екипа на спектакъла да заснеме в едър план минута по минута всеки трепет на лицето ѝ в последните дни от живота ѝ. Изправени пред полъха на смъртта в реално време, зрителите в началото на представлението са едновременно уплашени и притеснени от присъствието си на толкова интимно екзистенциално преживяване, докато постепенно се настроят на вълните на една друга, междинна реалност, в която човешката душа постепенно се прощава със земното и поема своя път извън света на живите. Следвайки едва уловимите потрепвания и светлосенки по успокоеното лице на умиращата Л., Фабрицио Касол прави по Моцартовия „Реквием“ и автентични африкански погребални песни една невероятна партитура от блъскащи се в болка и съжаление и след това устремяващи се нагоре в радост и тържество звуци, изпълнени от африкански музиканти, които се движат по сцената, сякаш натискат невидимите клавиши на отправилата се в неповторимо космическо пътешествие човешка душа.
Едно ярко и противоречиво издание на БИТЕФ, което впечатляващо и със замах изпълни програмното намерение на своите организатори – да предизвиква и провокира, да тревожи и отваря дебати.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук