Яра Бубнова: Националната галерия трябва да стане видима

„Отваряне“ за мен е почти магична дума, обозначаща много неща. От една страна, отваряне към публиката и посетителите. Хората трябва да искат да влязат в Галерията, което означава, че публичният ѝ образ трябва да е приятелски. Знаем, че по принцип хората искат да ходят в музеи и дигиталните възможности не са убили това желание, то дори се трансформира в усещане за общност и присъствие на конкретно място, с конкретно изкуство. [...]

Квадратурата на кръга в родна редакция

Особен род незаинтересованост се простира над така наречения „Квадрат 500”. С малки изключения, няма почти никакви коментари, да не говорим за задълбочени анализи или оценки! Като че ли онези, които биха могли и всъщност би трябвало – най-малкото по силата на професионалната етика – да изявят определено отношение към Националната галерия, негласно са си дали обет за мълчание, сякаш в сила е някаква своеобразна омерта. [...]

Фотография и архетипи. Разговор с Роджър Балън

Повечето от хората, които се занимават с фотография сериозно, се занимават с това да документират света наоколо по специфичен начин. Малцина от тях са успели да създадат изображения, които носят непреходност в себе си. Става дума за това, когато през различни периоди от време хората видят снимката, да не кажат: „Не разбирам тази снимка. Къде е това?“. Няма много фотографи, които да го постигат. [...]

Носталгия по космополитизма

Още от пръв поглед проличава, че изложбата „Елиезер Алшех и естетиката на безобразието“, представена в СГХГ, във всяко едно отношение отговаря на световните музеологични стандарти. Замисълът, осъществен от екипа организатори, е в тон с основната тенденция в съвременните хуманитарни науки, според която изследванията върху изобразителното изкуство следва да се „отворят“ към културологията. [...]

За какво ни е Националната галерия?

За какво ни е наистина Национална галерия? Имам усещането, че от цяла вечност нещата с нея не са съвсем добре. Спомням си постоянната експозиция на НХГ в залите на Двореца в самото начало на 90-те години. Бяха първите ми години в Художествената академия и женските фигури на Любомир Далчев около дворцовите камини силно ме бяха впечатлили. Тази много остаряла, демодирана и опърпана експозиция имаше паметно въздействие върху разбиранията ми за българското изкуство. [...]

„Неизговорено, неартикулирано време“

Музеите в другите бивши социалистически страни, свързани с времето на тоталитаризма, доста ясно определят периода като „комунистически“ – с което отварят разговора в обществата си за същността на режима и неговата идеология. За разлика от тях в нашия „музей на социалистическото изкуство“ единствената идея е сякаш да се избяга максимално от идеологията, белязала периода, и той да бъде сведен просто до минало време между годините 1944–1989. [...]