Списание Култура - лого

месечник за изкуство, култура и публицистика

  • За изданието
  • Контакти
  • 02 4341054
  • Уводна статия
  • Тема на броя
  • Интервю
  • Сцена
  • Идеи
  • Изкуство
  • Книги
  • Кино
  • Музика
  • Под линия

Култура / Брой 9 (2972), Ноември 2020

24 11

Биографът Захарий

От Тони Николов 0 коментара A+ A A-

Той е неистово жаден за просвещение и промяна човек, който върви напред, променяйки себе си, но и времето си. Самоук писател и революционен деец, врял и кипял в Априлското въстание от 1876 г., което донякъде обяснява чудодейните обрати в живота му. Ала само донякъде. Без да разбулва тайнственото превъплъщение, което набързо превръща Джендо Джедев в Захарий Стоянов, един малограмотен котленски овчар – в кореспондент на вестник „Таймс“, а бунтовника от 1876 г. – в председател на Народното събрание на съединена България.

Има нещо смайващо в начина, по който Захарий Стоянов изгражда съдбата си, прескачайки стъпалата на социалната стълбица. По своята сгъстеност и вътрешна енергия животът му е невероятен: овчарлък, самообразование, бунт, митарства по затворите, писане, втурване в политиката, резки и противоречиви обрати, Съединението и „Записките“; заставане плътно зад Стамболов, сблъсък и разминаване с довчерашни съмишленици; избран е и за председател на парламента, за да завърши живота си най-ненадейно, едва на 39 години, било от перитонит или от нещо друго, край бреговете на Сена.

Как един толкова наситен исторически отрязък от време се побира в толкова кратък човешки живот? Ала истинската биография е не просто разказ: тя е срез във времето, срещащ личност и епоха. Дали не и поради тази причина именно Захарий Стоянов става баща на българската историческа биография, сякаш търсещ в съдбите на Левски и Ботев отговорите за своя собствен живот?

Само за шест години той създава прочутото си биографично петокнижие („Васил Левски“, „Четите в България“, „Христо Ботйов“, „Чардафон Велики“ и изгубената биография на Любен Каравелов, за която съдим по една публикувана сказка. Без да забравяме основната му и незавършена творба – „Записки по българските въстания“. Книга, която е не толкова опит за колективна история на най-новото време, колкото биография на българския народ. С всичките му възторзи и покруси, предателства и възходи, без авторът да спестява нищо от най-доброто, нито от най-лошото.

Ала истината е, че за него самия, за Джендо Стоянов Джедев, когото всички познаваме с името Захарий Стоянов, продължава да се знае най-малко. Спорна е и рождената му дата, отнасяна някъде към 1850 г. Няма запазено кръщелно свидетелство, нито данни в църковния регистър. Като че ли се е появил на хоризонта изневиделица, ей тъй, отникъде – поредното дете на многобройната селска челяд от котленското село Медвен. Сигурно затова и проф. Иван Станков заявява в интервюто си в броя, че „такава е съдбата на биографите – обикновено остават без свои биографи“.

Работата е там, че „Записки по българските въстания“, при цялата си липса на композиция, стъписват с усета си за свободна проза. Те са възможно най-далеч от онова, което Стайнбек определя като „нафталин на спомена“. Затова и се нареждат до „Под игото“ на Вазов – като алтернатива на романа, дала началото на голямата ни документална проза. По същността си те по-скоро са някакъв опит за разказ. Или неволна памет, речем ли да използваме термина, който Андре Мороа въвежда в прочутото си есе за Пруст.

Що се отнася до фейлетоните и памфлетите на Захарий Стоянов, днес те се четат наравно с Алековите. Парадоксът обаче е, че навремето той лично нарежда уволнението на Алеко Константинов като прокурор, и то по политически причини. Съответно Щастливеца доста го недолюбва и воюва с перо срещу този недодялан селяк и неговия „чардафонизъм“, в който съзира въплъщението на „сопаджийството“. А пък съответно „барон Лулчо“ (Захарий Стоянов) и „Свирчо“ (Димитър Петков) също не му остават длъжни. Някой ден би било добре фейлетоните им да се издадат заедно, та да се видят страстите, които и до ден днешен сякаш клокочат из българската политика. Без да забравяме и въпроса „Кой?“, на който пръв Захарий Стоянов дава отговор, посочвайки с пръст „Русия, нашата фатална освободителка, покровителка, славянската, братската, християнската и великата Русия, с която сме една вяра и една кръв!“. Текст, който има свое място във всяка антология на българската публицистика.

Споделете

Автор

Тони Николов

Коментари

За да добавите коментар трябва да се логнете тук
    Няма намерени резултати.

Архив

  • Архив на списанието
  • Архив на вестника

Изтегли на PDF


  • Популярни
  • Обсъждани
  • Не можех да не поставя „Хага“
    18.09.2023
  • Как мислим Септември ’23? Разговор с Веселин Янчев
    18.09.2023
  • Събиране на камъни, разхвърляне на камъни
    18.09.2023
  • Болката и изкуството. Разговор с Иван Вирипаев
    18.09.2023

За нас

„Култура“ – най-старото специализирано издание за изкуство и култура в България, чийто първи брой излиза на 26 януари 1957 г. под името „Народна култура“, се издава от 2007 г. от Фондация „Комунитас“.

Изданието е територия, свободна за дискусии, то не налага единствено валидна гледна точка, а поддържа идеята, че културата е общност на ценности и идеи. 
Езикът на „Култура“ е език на диалога, не на конфронтацията.


Съобщение

Очаквайте новия, седми брой на сп. „Култура“ в началото на месец септември.

Навигация

  • За изданието
  • Контакти
  • Абонамент
  • Регистрация
  • Предишни броеве
  • Автори

Партньори

  • Портал Култура
  • Книжарница Анджело Ронкали
  • Фондация Комунитас

Контакти

  • Адрес: София, ул. Шести септември, 17

  • Телефон: 02 4341054

  • Email: redaktori@kultura.bg

 

Редакционен съвет

  • проф. Цочо Бояджиев

  • проф. Чавдар Попов

  • проф. Момчил Методиев

Следвайте ни

© Copyright 2023 Всички права запазени.

CrisDesign Ltd - Web Design and SEO