Култура / Брой 9 (2972), Ноември 2020

Той е неистово жаден за просвещение и промяна човек, който върви напред, променяйки себе си, но и времето си. Самоук писател и революционен деец, врял и кипял в Априлското въстание от 1876 г., което донякъде обяснява чудодейните обрати в живота му. Ала само донякъде. Без да разбулва тайнственото превъплъщение, което набързо превръща Джендо Джедев в Захарий Стоянов, един малограмотен котленски овчар – в кореспондент на вестник „Таймс“, а бунтовника от 1876 г. – в председател на Народното събрание на съединена България.

Има нещо смайващо в начина, по който Захарий Стоянов изгражда съдбата си, прескачайки стъпалата на социалната стълбица. По своята сгъстеност и вътрешна енергия животът му е невероятен: овчарлък, самообразование, бунт, митарства по затворите, писане, втурване в политиката, резки и противоречиви обрати, Съединението и „Записките“; заставане плътно зад Стамболов, сблъсък и разминаване с довчерашни съмишленици; избран е и за председател на парламента, за да завърши живота си най-ненадейно, едва на 39 години, било от перитонит или от нещо друго, край бреговете на Сена.

Как един толкова наситен исторически отрязък от време се побира в толкова кратък човешки живот? Ала истинската биография е не просто разказ: тя е срез във времето, срещащ личност и епоха. Дали не и поради тази причина именно Захарий Стоянов става баща на българската историческа биография, сякаш търсещ в съдбите на Левски и Ботев отговорите за своя собствен живот?

Само за шест години той създава прочутото си биографично петокнижие („Васил Левски“, „Четите в България“, „Христо Ботйов“, „Чардафон Велики“ и изгубената биография на Любен Каравелов, за която съдим по една публикувана сказка. Без да забравяме основната му и незавършена творба – „Записки по българските въстания“. Книга, която е не толкова опит за колективна история на най-новото време, колкото биография на българския народ. С всичките му възторзи и покруси, предателства и възходи, без авторът да спестява нищо от най-доброто, нито от най-лошото.

Ала истината е, че за него самия, за Джендо Стоянов Джедев, когото всички познаваме с името Захарий Стоянов, продължава да се знае най-малко. Спорна е и рождената му дата, отнасяна някъде към 1850 г. Няма запазено кръщелно свидетелство, нито данни в църковния регистър. Като че ли се е появил на хоризонта изневиделица, ей тъй, отникъде – поредното дете на многобройната селска челяд от котленското село Медвен. Сигурно затова и проф. Иван Станков заявява в интервюто си в броя, че „такава е съдбата на биографите – обикновено остават без свои биографи“.

Работата е там, че „Записки по българските въстания“, при цялата си липса на композиция, стъписват с усета си за свободна проза. Те са възможно най-далеч от онова, което Стайнбек определя като „нафталин на спомена“. Затова и се нареждат до „Под игото“ на Вазов – като алтернатива на романа, дала началото на голямата ни документална проза. По същността си те по-скоро са някакъв опит за разказ. Или неволна памет, речем ли да използваме термина, който Андре Мороа въвежда в прочутото си есе за Пруст.

Що се отнася до фейлетоните и памфлетите на Захарий Стоянов, днес те се четат наравно с Алековите. Парадоксът обаче е, че навремето той лично нарежда уволнението на Алеко Константинов като прокурор, и то по политически причини. Съответно Щастливеца доста го недолюбва и воюва с перо срещу този недодялан селяк и неговия „чардафонизъм“, в който съзира въплъщението на „сопаджийството“. А пък съответно „барон Лулчо“ (Захарий Стоянов) и „Свирчо“ (Димитър Петков) също не му остават длъжни. Някой ден би било добре фейлетоните им да се издадат заедно, та да се видят страстите, които и до ден днешен сякаш клокочат из българската политика. Без да забравяме и въпроса „Кой?“, на който пръв Захарий Стоянов дава отговор, посочвайки с пръст „Русия, нашата фатална освободителка, покровителка, славянската, братската, християнската и великата Русия, с която сме една вяра и една кръв!“. Текст, който има свое място във всяка антология на българската публицистика.