Култура / Брой 3 (2952), Ноември 2018

С д-р Мариана Чолакова разговаря Митко Новков

Като представител на гражданската квота, напуснахте организационния комитет на „Пловдив – европейска столица на културата“. Защо?

Най-напред е важно да се знае, че тъкмо граждани създадохме целия проект. Много преди да има юридическо лице „Пловдив – европейска столица на културата“ и много преди фондацията „Пловдив 2019“. Това е проект, който стартира като граждански и първата му цел беше да бъде подписан меморандум за политическа ненамеса в проекта.

Тоест партийна?

Да, защото смисълът на проекта „Европейска столица“ от 1985 г., когато е създаден, е хората, гражданите да са активните. И нашето решение като граждани да напуснем групово, всички заедно Управителния съвет, бе продиктувано и от това, че квотата на политиците в УС се увеличи, неглижира се гражданското участие. Самият проект е много добър лакмус за диалога между граждани и политици. Когато седнахме да разсъждаваме върху начинанието „Пловдив – европейска столица на културата“ през октомври 2010 г., бяхме 5–6 души, не повече: дискутирахме какво представлява проектът, как да бъде подготвен, накрая спретнахме много дебела папка. Преведохме голяма част от документите и отправихме предложение как да се подготви кандидатурата на Пловдив.

Предложението ви беше ли взето предвид?

Първоначално не. След един рязък спор с тогавашния кмет на Пловдив, който реагира доста блокиращо, аз си тръгнах с дебелата папка. Но след два дни ми се обадиха. Отидох и говорихме, че това е много важно за града, тъй като беше важно Пловдив да бъде изваден от статуквото, да се раздвижи. „Европейската столица на културата“ и спечелването на тази титла бе прекрасна възможност да излезем на международната писта, да дадем възможност на този град да се развива с изключително бързи темпове. Всички скептици, които повтаряха: „Културата само гълта пари!“, разбраха, че това е клише. В момента имаме 42 % ръст на туристите в Пловдив. И само 3,2 % безработица. Откакто Пловдив стана европейска столица на културата, това е допълнителен фактор, влияещ на инвеститорите. Откъм студенти градът „се пука по шевовете“ – има 7 ВУЗ-а, всички места са заети, интересът на чуждестранните студенти да следват в Пловдив става все по-голям. И още преди години аз започнах да мисля какво ще остане след това, след европейската столица…

Най-важното – устойчивостта.

Да, устойчивостта. Струваше ми се, че е важно да има специалност в Пловдив, която да позволи на хората, занимаващи се с културни проекти, да се научат как да ги управляват.

Културен мениджмънт.

Да. Такава специалност беше открита в Музикалната академия и в Пловдивския университет – аз преподавам там. Чисто практическа – как да се създаде културен продукт, как да се разпространи информация и как проектът, ако е възможно, да покрие всичките си разходи.

Имате ли достатъчно студенти?

Имам.

Тоест мнението, че културата само харчи пари, се е преобърнало като мислене.

Все повече хора надмогват този предразсъдък. Второто важно нещо, от моя гледна точка, беше да оставим по-компетентни културни институции. Държавните, общинските и частните културни институции трябваше да получат възможност да повишат компетенциите си, да си създадат повече партньорства. Представата „и сам воинът е воин“ не е смисълът на „Европейската столица на културата”. Смисълът е да се създадат нови гнезда на културно мислещи хора, които са в конкуренция, които искат и постигат повече за този град.

Да се генерират ядра на култура, на правене на култура.

Точно така. Третото важно нещо беше да подобрим културната инфраструктура. Голяма част от хората казват: „Ааа, Пловдив, Старият град!...“. Нека сме наясно: европейска столица на културата не се става с това, което имаш, а с онова, за което мечтаеш. Това е смисълът. И трябва не само да мечтаеш, но и да напишеш концепция, план как ще го направиш. Да покажеш, че имаш капацитет, за да постигнеш този резултат и той да се развива. Затова културната инфраструктура е много важна. Става дума и за Стария Пловдив, и за други части на града. Да се създадат нови центрове, нови точки на култура, нови културни пространства, открити културни пространства, приобщаване на места, „забравени от бога“ в Пловдив.

Открихте ли такива?

Например река Марица. Един град е щастлив град, когато има река. Целта беше и Марица да се приобщи. Има там един остров Адата, който е много важен. Имаме прекрасен Тютюнев град, който поради стечения на обстоятелствата сега е в частни ръце. Димитър Кудоглу е оставил завещание, в което пише, че завещава сградите в Тютюневия град на българския народ. Българският народ обаче се е превърнал в българската държава, която обявява всички сгради за продан. Те се купуват от хора, които са имали възможности, но сега сградите си стоят и се разпадат. Знаете, че два пъти имаше пожари. Затова си мисля, че четвъртото важно нещо, което трябва да остане след приключването на проекта, са някои промени в законодателството – за опазване на паметниците на културата и за финансирането на културните институции. Щом един частен собственик на сграда, паметник на културата, няма възможност да я ремонтира и поддържа, трябва да има механизъм за финансиране, ако тя е от държавен или общински културен интерес. Или друг пример – защо се наказва културна институция, която има много приходи, включително от спонсори, като на следващата година ѝ намаляват бюджета с количеството пари, получени като спонсорство? Трябва да има правила, които да подпомагат културата, не да я ощетяват.

Все добри намерения, но както посочи и Емил Миразчиев, в последна сметка политиците превзеха „Пловдив – европейска столица на културата“.

Да, не е лесен диалогът между политиците и гражданите по отношение на културата. Ала процесите на израстване на гражданското общество са в голяма степен необратими. Това е голямо постижение. За първи път в някои решения на нашите общински избраници се повиши културата на диалог. Те вече са наясно, че все пак има граждански – да го наречем не точно контрол, но интерес, силен интерес. И тези избраници трябва да се съобразяват с факта, че са избраници на хората.

Казахте „граждански интерес“, но ето че наскоро архитекти излязоха в Пловдив с декларация по повод общинско решение за жп гарата и строителство срещу нея. Въпросът ми е: само с протестни декларации ли могат гражданите да отстояват интересите си?

Добър въпрос. Мисля, че хората от различни граждански сдружения често си го задават. Какви са инструментите за въздействие на гражданското общество по отношение на важни за един град или за една държава решения? Кажете ми как да узрява гражданското общество, как да се чува неговият глас при вземането на важни решения, ако не като се организира, работи и заема принципни позиции – даже и с протестни декларации?! Аз мога да ви разкажа цяла сага – един път за „Европейската столица на културата”, втори път как накарахме общинския съвет да вземе решение, че предоставя Партийния дом за сграда на Пловдивската опера. Две години усилия! Две години! Концертната зала в Пловдив още не е ремонтирана, защото е държавна собственост, и все не се взима решение от Министерството на културата. Партийният дом е общинска собственост, Концертната зала е държавна собственост – тях ги разделя една фуга! А може ли една фуга да разделя културно пространство, което е едно. Ние в разделение ли ще живеем, или ще правим нещата заедно? Много хубав лозунг, между другото, има Пловдив – Заедно!

Впрочем Заедно ли сте?

Направихме няколко фокус групи още преди да имаме фондация. Искахме да разберем от какво не са доволни хората. Къде са „дупките“ на тоя град? Оказа се, че може да сме много мултиетнически град, но етносите трябва да подобрят комуникацията си. Че имаме хилядолетна история, безценна археология, но всичко това не участва активно в нашето съвремие, в лошо състояние е и изисква културна интеграция. Решихме да сме честни в назоваването на онова, от което сме недоволни. И заедно да решаваме проблемите.

Манол Пейков говореше за това: не да се залага на красивите фасади, а и „Столипиново“ – това изоставено от бога място, да се превърне в пространство, където се прави култура…

Аз по служебни причини имам много работа там и често ходя. Даже когато идва журито, отговарях за посещението в Столипиново: от „а“ до „я“ – всичко! И пак честността изигра роля, защото казахме: тук имаме сериозни проблеми и за тях не са отговорни само ромите. Когато дойде журито, аз дълго се готвих какво да кажа, как ще разрушаваме стените, защото от мен се очакваше да говоря нещо за стената, не точно Берлинската, но горе-долу… Отивам предишния ден отново да мина маршрута и гледам – ромите пак изграждат стена около онова място, където трябва да посрещаме журито. Три метра стена! Питам ги: „Момчета, какво правите?“. А те: „Нали другите крадат, та решихме…“. Бях шокирана, напълно се разби концепцията ми да разрушаваме стените, да правим мостове… Излезе, че в Столипиново сами градят стени помежду си. Като дойде журито, така и започнах: „Вижте, аз се подготвих да ви разкажа какво ще правим. Но истината е, че в самите етноси има изключително големи разлики и разграничавания. Тази чисто нова стена тук е пример за това. Трябва да помислим как да го преодолеем – чрез образователни и културни процеси. Или поне да завъртим колелото“.

Завъртяхте ли го?

Ние често генерализираме. А трябва да се вглеждаме в детайла, да влезем навътре, защото животът е много динамичен. Вървим все хоризонтално, по повърхността, а трябва да влезем вертикално, дълбоко в проблемите. И хубавото на Пловдив 2019 e във всички процеси, които ще започнем. Тези процеси ще трябва да продължат и през следващите години. Въпросът е и как реагира държавата към „Пловдив – европейска столица на културата“. Имате ли усещането, че държавата разбира, че това е национален проект?

За жалост, не. Макар че аз също мисля, че това е национален въпрос. Този проект не е само на Пловдив.

Именно! Хиляди пъти го повтарям, но оставам с чувството, че се разбира само като: „Там пловдивчани правят един проект…“. Необходимо е държавата да покаже, че това е държавен приоритет в сферата на културата през 2019 г. Политиците трябва да разберат, че и диалогът с гражданите е също въпрос на култура, на политическа култура. Случаят с Манол Пейков е емблематичен – за политическата нетърпимост към гражданската критичност. Създадоха му интрига и му отнеха по недостоен начин мястото в УС на фондация „Пловдив 2019“, което той заслужава абсолютно безспорно и като издател, и като присъствие. Ние застанахме зад него заради принципа, че никой не бива да бъде очернян незаслужено – не сме съгласни с това. Това е нашата гражданска позиция, нашата култура на поведение, това са нашите ценности. „Европейската столица на културата“ е академия за важните неща – за онова, което създават хората на изкуството, но също така и за другото – как се отнасяме към тези ценности и как се отнасяме помежду си.

Мариана Чолакова е завършила философия в СУ „Св. Климент Охридски“, доктор по философия от Лайпцигския университет. Почетен консул на Федерална република Германия със седалище в Пловдив. Представител на Германо-българската индустриално-търговска камара за район Южен Централен, собственик на агенция за връзки с обществеността „Сол Комюникейшънс“. Член на Съвета на учредителите на фондация „Дом за пловдивската опера“, член на УС „Пловдив 2019“ до юли 2017 г. Хоноруван преподавател по „Културно продуцентство“ в АМТИИ – Пловдив, и Пловдивския университет.