Култура / Брой 10 (2973), Декември 2020

В София има два дървесни сезона: Липобер и Кестенопад. Кръстник на Липобера е моят приятел Румен Стоянов, чудесен поет и преводач. Кестенопадът е мой кръщелник. Румен умее да измисля причудливи думи и да си играе с тях. Аз му дишам праха.

По време на Липобера градът ухае. Но за има-няма две седмици нежните цветчета се свиват, вехнат и стават на грахови зърна. Ароматът изчезва. Сякаш лятото си отива, преди да е дошло.

Кестенопадът е по-дълъг и по-опасен. Плодовете на дивия кестен валят отвисоко, обстрелват хората. Зелени таралежи бият земята с пукот, могат да ти счупят главата или да те бележат с цицина. Но от бодливите обвивки се излюпват съвършени по форма природни изделия.

Най-пъргавият берач на диви кестени е вятърът. Дъждът му помага. Малки и големи шетат по улицата и събират лъскави топчета. Бабичка със стойка на скършен клон крепи издута торбичка, в която се гушат скъпоценните ѝ придобивки. За какво ѝ са? Не стават за ядене, казват, че отварата им цери. Като деца ни плашеха, че били отровни. Не ща да знам лъжеха ли ни, оставям се на усещането, че красотата може да трови. Иначе пакетче печени кестени, от ония, питомните, струваше нищо и никакви стотинки. Баба Рашел ги вареше и ни даваше да ги ядем с лъжичка. Покрай Кестенопада и мириса на печени кестени разбирахме, че есента е дошла. Обелваш овъглената кора, опарва ти пръстите, става ти жарко, пее отнякъде Далида: „Ла-ла-ла, горещи кестени искам, купѝ ми печени кестени“.

АВТОШАРЖ. Рижи листа, голи клони, бели цветчета. Млад старец? Оксиморон? Не. Есенно цъфнал див кестен.

Навън е циганско лято. Гледам от прозореца два цъфнали кестена посред Кестенопада. Един млад и един възрастен, за който писах, но пак ще пиша.

Обърнатото време ги настройва различно. Младият е ентусиаст. Побързал е да се освободи от рижите листа. Източил е снежни Айфелови кули към тънкото слънце (да, кули са, от тях великият конструктор е заимствал творението си). Вижте ме! – пъчи се дръвчето, сили се да създаде поколение.

Старият кестен бавно се разделя с вехтите си листа, пази всяко, украсява го с пастелни бои. Този уморен творец удължава чрез раждане удоволствието от умирането. Филизи има само по връхчетата на вейките му, помежду им цветчета, преднамерено временни, едва забележими от земята. За да им се насладиш, трябва да се възвисиш.

Не съм виждал хора да се замерят с кестени като със снежни топки. Грехота е. Крием ги в джоба си, стискаме ги в юмрука си, все заради поверието, че носят здраве и още куп добрини. Налива в нас кестенът мощности, докато силица не му остане и се спаружи като мушмула. А ние вярваме, понеже подир Кестенопада идва зла зима, която не знам как да прекръстя. Напролет, докато разтребваме ланшните дрехи, намираме сгушен жалкия остатък от отминалия сезон. Марш в кофата за боклук!

Долу две женици, издокарани в отразяващи лъчите жилетки, метат кестеновата шума от булеварда. Бъбрят, димят с цигари, мотаят се в краката на минувачите, принудени да ги заобикалят. Сбират на купчини листата жениците, турят ги в чували, отвътре грейва някой див плод. Сетне изсипват чувала в контейнера за отпадъци. Е, правилно ли е това действие, моля ви се?!