Култура / Брой 3 (2952), Ноември 2018

„Човекът, който уби Дон Кихот” (Испания, Великобритания, Франция, Португалия, 2018); реж. Тери Гилиъм; сценаристи Тери Гилиъм и Тони Грисони; в ролите Адам Драйвър, Джонатан Прайс, Стелан Скарсгард, Олга Куриленко и др. Представен на фестивала Cinelibri 2018.

Тери Гилиъм от начало до край – това се усеща в „Човекът, който уби Дон Кихот“. Без лудешката динамика на „Монти Пайтън“ и утопичната ангажираност а ла „Бразилия“, но точно толкова откачен, премислен, фееричен и изобретателен като цялата основна нишка на Гилиъм, която преминава от „Бандити на времето“ до „Сделката на доктор Парнасъс“.

След като провалът на проекта за Дон Кихот беше официално анонсиран в документалния филм „Изгубен в Ла Манча“ (2002), едва ли някой очакваше възкресение. Но повече от две десетилетия след оформянето на замисъла Тери Гилиъм успя да представи пред публиката своята версия за патилата на най-известния идалго в историята на литературата. И както често се случва във филмографията на режисьора чешит, един сюжет (пък бил той и за вече измислен персонаж) никога не е просто животоописание на героя от А до Я, а минава през поне няколко рамкирания, „отваряне“ и „затваряне“ на скоби. И в голяма степен това е съвсем логично за творба като „Човекът, който уби Дон Кихот“, която не само се занимава с филмов контекст, но е и неизбежно повлияна от трудния си „родилен“ процес и всякакви капризи от зоната на киноиндустрията.

Разглезеният режисьор на рекламни клипове Тоби снима в Испания филм за Дон Кихот или нещо подобно, когато внезапно попада на DVD с дипломната си работа – филм за Дон Кихот, заснет с непрофесионални актьори. Търсейки вдъхновение в същото село, където е снимал преди десетилетие, Тоби се среща с някогашната си „звезда“ – обущаря Хавиер, който е прекарал последните години с абсолютното убеждение, че той Е героят от Ла Манча. Опитвайки се да го спаси от собствените му „зловредни“ илюзии, Тоби се оказва забъркан в злощастните приключения на доблестния идалго, който вече го е „идентифицирал“ необратимо като верния оръженосец Санчо Панса.

Във филма снимат филм, после се озоваваме в друг, вече заснет филм, чиито персонажи са пред нас едновременно днес и преди 10 години, а междувременно, на ръба между илюзия и реалност, главният герой преживява събитията, които познаваме от произведението на Сервантес. Независимо дали става дума са сън, халюцинация или екстравагантно богаташко парти по повод Страстната седмица, рационалният цинизъм на Тоби бавно се пропуква до мига, в който той е готов да приеме очевидната истина – Дон Кихот не може да умре...

„Човекът, който уби Дон Кихот“ съдържа по нещо от всички пластове – литературата, легендата и философията, генерирани от образа на идалгото и конфронтирани с комерса на модерната епоха. Паралелно с фабулата, която набира сюрреалистична скорост, можете да откриете отговори на различни въпроси, тормозещи съвременния човек, що се отнася до образа Дон Кихот, който във филма на Тери Гилиъм живее едновременно в своето и в друго време, преплетени по начин, достоен за перото на Сервантес. Но литературната първооснова и очевидното възхищение на режисьора Гилиъм от испанския писател и неговия герой заемат само част от съдържателната основа на филма, както подобава на всяко постмодерно произведение. Опитът да се изброят всички теми и мотиви, които намират място в сценария, е обречена кауза. А вероятно не е и необходимо, защото много от посланията в „Човекът, който уби Дон Кихот“ действат на подсъзнателно ниво. От друга страна, всеки един от персонажите, били те главни, или второстепенни, е превърнат в знак за някакъв тип житейска ситуация. С присъщата си хаплива ирония Тери Гилиъм „разпердушинва“ както киноиндустрията, така и доста модерни обществени клишета.

Японските инвеститори, дремещи на снимачната площадка; вездесъщият продуцент комплексар; руският олигарх, който може да си купи всичко; фаталната жена (или пък две); постоянната ситуация на „изгубени в превода”; намекът за терористи (или пък обикновени марокански бежанци от XVI век, преследвани от властите!) – всичко е част от сложния механизъм на света, в който живеем. И нито един детайл – от гигантските декори на снимачната площадка до златните монети, намерени в дисагите на мъртво магаре, не е случайна приумица, колкото и абсурдно да изглежда на пръв поглед.

Ролята на Дон Кихот първоначално е отредена за френската легенда Жан Рошфор (починал през 2017), а за Санчо Панса се готви талисманът на Тери Гилиъм – Джони Деп (и това изпълнение щеше да предшества Джак Спароу). Ясно е, че онзи филм би изглеждал различно, не по-добре или по-зле, просто различно. Днес Джонатан Прайс придава британска изтънченост (и безпомощност) на обущаря рицар, а като „оръженосеца“ Тоби, Адам Драйвър излъчва необходимата доза американска арогантност на пораснало хлапе.

През годините доста хора на изкуството са успявали да „убият“ Дон Кихот, но Тери Гилиъм не е сред тях. След толкова години чакане „Човекът, който уби Дон Кихот“ може и да не е мечтаният от режисьора резултат или филмът, който публиката е очаквала да види, но едно е сигурно – това Е стилът Гилиъм (при това далеч от енигматичното зацикляне на „Теорема нула“) и той неизменно подканва към игра на възприятие и интерпретация всички зрители, които са склонни да се включат в нея.