„Границите на дивдядовския стадион са границите на моя свят“… Всъщност тя каза „на твоя свят“ и за пореден път ми припомни, че интуицията ѝ е безпогрешна. Бе изчислила, че разгърнат ли се в права линия, двайсет обиколки са осемкилометровият радиус, около който се върти моят свят. Можех да ги разделя на две по четири и да превърна живота си в едно пътуване до Шумен и обратно[1]. А можех да тръгна право напред, да бягам накъдето ми видят очите… и да стигна до Салманово.
 

– Вероятно защото след четиридесетминутен крос вече си на края на света – усмихна се загадъчно тя и ме попита откъде идва името „Салманово“.

– Ако вярваме на Борхес[2], от саламандрите, тоест от онези безкрайно студени същества, които могат да оцелеят единствено в огъня. Необяснимо защо, говорейки за тях, той си спомня за св. Августин и XXІ книга на „За Божия град“, където саламандрите са приведени като доказателство, че може да се живее в ада. Между другото, нелоша алегория за моето Дивдядово.

При все че възможно е думата да е развила ново, особено значение в българския език. Казват, „салман“ на прабългарски означавало „майстор на подкови“. И защо не, нали за степните народи няма нищо по-важно от конете, а за конете – нищо по-важно от подковите. И понеже връзката между обработката на желязото и огъня е несъмнена, защо да отхвърляме етимологията?

– А може би Салманово е Салам-работа? И идва от еврейската дума за мир и за сигурност? Може да се родее с библейския Ерушалаим? Да не се окаже, че за половин час стигаш от Дивдядово до Ерусалим, а? – Гласът ѝ, необяснимо защо, напомняше за звънчетата в смеха на Малкия принц. Слушах ги и си мислех, че трябва да тръгна след него. Можех да обиколя цялата египетска земя и пешком да премина през Юдейската пустиня. И някъде там, по пътя, щях да открия забравеното значение на Салманово.

При все че можех да вляза в шегата ѝ и почти сериозно да отвърна, че коренът на думата – salma – e наистина библейски. Нещо повече, използва се поне 16 пъти в Писанието и значенията му варират от „връхна дреха“ до „цял“, „безопасен“, „непокътнат“, „невредим“... Щях да кажа, че този триконсонантен семитски корен от буквите шин, ламед и мем стига до нас като турска заемка през арабски. И вече означава (Бог знае защо) „изпуснат“, като заедно с това е придобил още две допълнителни значения: за тиха вода и за лудост, но се замислих, че ако една дума означава толкова много неща, не е невъзможно тя да не значи абсолютно нищо. Затова ѝ предложих бавно да тръгнем към селото и да питаме първия срещнат. После – втория, третия… Искаше ми се по пътя към Салманово да измислим нов език. Да е вълшебно-реален като името на селото. И думите да означават само онова, за което си мечтаем; да сме като Адам и Ева, да даваме имената на нещата; и зеленчуковата градина в Мараш[3] да се превърне в новия Едем. Берем пипера на комшиите и си фантазираме, че вкусваме от дървото на живота. После тя ме пита дали думата „Салманово“ и думата „целувка“ имат един и същи корен. Не знам какво да отговоря, затова ми хрумва великото откритие, че „пиперът е хипербола“. Тя слага пръст на устните ми. Задържа го дълго. Всъщност не го задържа, а го движи. Усещам, че изписва думи.

– Не разбрах какво написа – смутено си признавам.

– „Онова, което няма как да бъде“[4] – прошепва тя. И ми припомня, че имаме да вървим осем километра… и че доникъде не сме стигнали…