„Златна роза“ 2018
17 нови филма, предопределени успехи и една изненада
Голямата изненада на тазгодишния фестивал на българския игрален филм „Златна роза“ 2018 (27 септември – 4 октомври) във Варна стана дебютният филм на Надежда Косева „Ирина“, който по общото мнение на критиците може да ни представлява достойно на всеки голям европейски кинофестивал. Суперлативите към него бяха: „изключително, чисто и извисяващо изживяване“ и „катарзисно преживяване“. Майсторски направената социална драма, не като за дебют, успя да се вклини в двата предварително сочени за фаворити филма – „Ага“ на Милко Лазаров и „Възвишение“ на Виктор Божинов, и получи три от най-престижните награди – за дебют, за главна женска роля и на Съюза на филмовите дейци. Мартина Апостолова в ролята на Ирина раздели приза с литовската актриса Егле Микулианите от „Чудо“ (копродукция между България и Литва), която вече беше отличена за същата роля от Литовската филмова академия.
Другото откритие на феста бе актрисата Каталин Старейшинска в ролята на безмълвната Анди от „Мълчанието на сестра ми“, позната от постановките „Антигона“ (театър „София“) и „Зимата на нашето недоволство“ (театър „Зад канала“), за която това бе дебют в киното.
В конкурсната програма на 36-ото издание на „Златна роза“ бяха включени общо 38 заглавия, от които 17 пълнометражни и 21 късометражни игрални филми. Основното внимание бе насочено към два от тях, които дойдоха във Варна със завиден бокс офис – „Възвишение“, и респектиращ международен успех – „Ага“. Силно визуално въздействащата притча „Ага“, определяна от някои като снежна приказка, има няколко престижни награди от големи фестивали. Освен това филмът на Милко Лазаров бе удостоен с честта да закрие тази година „Берлинале“, така че успехът му във Варна бе до голяма степен предопределен. „Ага“ взе голямата награда Златна роза, Милко Лазаров – приза за режисура, Калоян Божилов – за операторско майсторство, освен това „Ню Бояна филм“ и Дани Лернер връчиха чек на екипа за 50 000 евро за бъдещ проект, гилдия „Критика“ при СБФД също се присъедини към отличията.
Неофициално наградата на публиката вече си бе спечелила историческата драма „Възвишение“ по едноименния роман на Милен Русков, която само за първите няколко дни, когато излезе по екраните през ноември 2017 г., събра рекорден брой зрители (30 000). На този фон призът на Александър Алексиев за главна мъжка роля (в образа на Гичо) и специалната награда на журито за „Възвишение“ може би изглеждаха недостатъчни за тази прекрасно заснета мащабна продукция, но трябва да признаем, че при операторите конкуренцията бе жестока. Само ще споменем: Емил Христов – в „Чудо“, Веселин Христов – в „Мълчанието на сестра ми“, Борис Мисирков, Георги Богданов – в „Безкрайната градина“, Крум Родригес, Диан Загорчинов, Кирил Проданов, Делян Георгиев – в „8’19“ и отново – великолепна работа на Кирил Проданов в „Ирина“.
Тук няма да се спирам на „Ага“ и „Възвишение“, за които бе написано много, само ще отбележа, че касовият успех на „Възвишение“ даде важен урок – как може да се прави качествено кино, съобразено със зрителския вкус и тенденциите в киното, при това в исторически жанр, което никак не е лесно, а пък „Ага“ – съвременно арт кино.
За пръв път на „Златна роза“ 2018 бяха показани: „Ирина“ на Надежда Косева, „Живи комини“ на Радослав Спасов, „Мълчанието на сестра ми“ на Киран Коларов, „Времето е наше“ („Разруха“) на Петър Попзлатев и „Далеч от брега“ на Костадин Бонев. (Няма да се спирам на мажоритарния „Чудо“, който има страхотни качества, но основният екип не е български, с изключение на операторския, въпреки че е сниман в България и има българско участие.)
Сред тези пет нови филма „Ирина“ се отличаваше с яркия си социален реализъм, който обикновено не е любим на българското кино. Филмът проследява всекидневния живот на едно семейство от Пернишко, живеещо на ръба на мизерията, в който всеки може да открие актуални проблеми и зад който прозира гражданската ангажираност на авторите. В началото имаш чувството, че „Ирина“ е повлияна от езика на новата вълна румънско кино – заради майсторския начин, по който натрупва проблемите на обикновените хора, но по-нататък лентата прави резки завои и взима неочаквани обрати (сценаристи – Светослав Овчаров, румънецът Боян Вулетич и Надежда Косева). Благодарение на това чернилката в началото не служи само за нагнетяване на чувствата, а зрителят успява да преживее катарзис и е изведен до светло чувство, за да осъзнае, че най-ценното в живота са добротата и човешката съпричастност. За това „извисяване“ основна заслуга има изпълнителката на главната роля – Мартина Апостолова, за която Ирина е първа роля в киното, както и великолепната операторска работа на Кирил Проданов. Но силното въздействие на този филм, наречено от някои критици дори „шокиращо“, не би било възможно без цялостната, изключително прецизно изработена концепция и визия на филма, в който няма нито едно слабо звено. На първо място – изключително ясно и умело разказаната история (това обикновено е слабото място на почти всеки български филм) и чисто кинематографичната майсторска игра на всички актьори, без изключение – като започнем от „съпруга“ на Ирина – Христо Ушев, Красимир Доков, Касиел Ноа Ашер, Ирини Жамбонас и Александър Косев. Следващата среща на „Ирина“ с публиката е на 34-тия кинофестивал във Варшава, а през март ще бъде показан на София Филм Фест.
Гражданска ангажираност има и във филма на Петър Попзлатев „Времето е наше“ (вдъхновен от романа „Разруха“ на Владимир Зарев), третиращ отново темата за досиетата и за зачатието на прехода след 1989 г., но въпреки документалните кадри от първите митинги създателите му са избрали по-опосредстван поглед върху изминалите години. Своето отношение към тоталитарната система, която с рафинирани методи упражнява натиск върху инакомислещите творци – в случая известен столичен режисьор (Пенко Господинов), чийто прототип вероятно е Панталей Панталеев, изказва и Костадин Бонев с „Далеч от брега“, но акцентът бе върху екзистенциалните преживявания на героя. Същия подход имат Киран Коларов – „Мълчанието на сестра ми“, и Радослав Спасов в „Живи комини“, в чиито филми няма социален реализъм въпреки избора на героите – роми, клошари, хигиенистка, криминални типове и т.н. Филмите им са по-скоро опит за хумористична гледна точка върху водовъртежа на прехода или мелодраматичен поглед върху съвремието ни.
Случайно ли не, но главната тема във филмите на „Златна роза“ бе проблемът с общуването между хората. Затова повечето филмови персонажи бяха хора с ментални проблеми или поне психически нестабилни, герои със сексуални и здравословни проблеми. С една дума, неудачници и аутсайдери. Най-парадоксалното обаче е, че това не прави филмите социални (с изключение на „Ирина“ и „Чудо“). По-скоро е заложено на разпознаваеми битови персонажи, омесени с метафорична кино поезия а ла Фелини („Мълчанието на сестра ми“), нещо от ексцентричността на творчеството на Рангел Вълчанов („Живи комини“) или на загадъчността на Хичкок („Времето е наше“) и почерка на самите режисьори. Въпреки различията в сюжетите героите много си приличат – търсещи или терзаещи се хора, разкъсвани от съмнения, тормозени от видения, в които се проектират техните страхове и съвестта им („Времето е наше“, „Далеч от брега“, „Вътрешни пространства“). Този тип филми са добре познати в киното ни и виждаме как с годините техните режисьори все повече усъвършенстват стила си.
Главният въпрос е доколко основната фестивална тема и нейната интерпретация ще съвпадне с главната тема и вкуса на зрителите? Защото от това ще зависи гледаемостта на филмите. Предстои да разберем.
НАГРАДИ „ЗЛАТНА РОЗА“ 2018
Международно жури за пълнометражни филми: Диана Добрева (председател), Войчех Тодоров, Илиян Джевелеков, Руди Тайхман (Германия), Хелийн Герицен (Холандия).
Голямата награда Златна роза – „Áга“ (България/Германия/Франция), 2018, реж. Милко Лазаров,
Специална награда на журито – „Възвишение“, реж. Виктор Божинов,
Голямата награда на град Варна – „Далеч от брега“, реж. Костадин Бонев;
Награда за цялостно творчество – Георги Дюлгеров,
Награда за дебют – „Ирина“, реж. Надежда Косева;
Награда за телевизионен филм – „8’19“,
Награда за режисура – Милко Лазаров за „Áга“,
Награда за сценарий – не се присъжда,
Награда за операторско майсторство – Калоян Божилов за „Áга“,
Награда за женска роля – Мартина Апостолова в „Ирина“, реж. Надежда Косева, и Егле Микулианите в „Чудо“ (Литва/България/Полша, реж. Егле Вертелите),
Награда за мъжка роля – Александър Алексиев за „Възвишение“, реж. Виктор Божинов,
Специална награда за оригинална музика – Веселин Митев за „Живи комини“, реж. Радослав Спасов,
Награда за поддържаща женска роля – Ангелина Славова за „Живи комини“,
Награда за поддържаща мъжка роля – Димитър Коцев-Шошо за „Живи комини“;
Почетен диплом за оригинална идея за детски пълнометражен филм – „Смарт Коледа“, реж. Мария Веселинова,
Награда на „Ню Бояна Филм“ и Дани Лернер – „Áга“,
Награда на Съюза на българските филмови дейци – „Ирина“,
Награда на гилдия „Критика“ при СБФД – „Áга“,
Награда на публиката – „Смарт Коледа“.
Международно жури за късометражни филми: Алек Попов (председател), Андроника Мартонова, Рая Пеева, Павел Вучкович (Сърбия).
Златен ритон за късометражен филм – „Гората на Димо“, 2018, 28 мин., реж. Христо Симеонов,
Два диплома: „Брак“, 2018, 21 мин., реж. Слава Дойчева; „Мост“, 2018, 39 мин., реж. Явор Веселинов,
Специална награда на журито (диплом) на „Диагноза“, 2018, 28 мин., реж. Камен Коларов,
Награда на гилдия „Критика“ при СБФД – „Гората на Димо“.
Живеехме, а не играехме в „Ирина“
Разговор с актрисата Мартина Апостолова
Мартина Апостолова е на 28 години, родена е в Благоевград, но живее в София. Професионална спортистка, тренирала е 15 години футбол. Завършила е Нов български университет при Цветана Манева, Снежина Петрова, Възкресия Вихърова, Васил Димитров и др. Две години е работила в Благоевградския театър. От три години е на свободна практика. Съосновател на сдружението „КОMA Ludens“, създадено през 2015 г.
Как ви избраха за ролята на Ирина в едноименния филм на Надежда Косева?
Имах театрална премиера в представление на Десислава Шпатова – „Двама бедни румънци, говорещи полски“. Деси и Снежина Петрова бяха поканили Надя Косева, която вече беше започнала с търсенето. Тя дойде на премиерата и впоследствие разбрах, че изобщо не ме е харесала. Но е останала след представлението и когато ме е видяла как излизам от театъра, нещо ѝ е присветнало. Така, благодарение на Деси Шпатова и Снежина Петрова, се озовах във филма на Надя.
Ролята на Ирина е много трудна от психологическа гледна точка, а дори и чисто физически. Трябваше ли ви специална психическа подготовка?
Няма да ви лъжа – подготвях се много дълго и сериозно. Може би се дължи на дисциплината, на която възпитава спортът, защото съм бивша спортистка. Втората причина е, че съм имала преподаватели, които изключително държат на подготовката, на изработването на образа. Започнах да гледам филми с мои любими актьори, на които се възхищавам. Успях да намеря майсторски класове, записани на видео, отново с актьори, които ме вдъхновяват. Купих си книги за киното. Исках чисто технически да разбера какво се случва пред камерата, защото аз съм обучавана в театъра. Никой не ни е учил какво се случва, когато застанеш пред камерата. Съвсем дребни технически трикове, които отвориха съзнанието ми и ми спестиха излишно мислене. И така освободих място за образа, научавайки някои основни неща в киното. От там нататък връзката, която създадохме с Надя, съвсем естествено помогна на Ирина да влезе в нас и да я разберем. И да заживее чрез нас двете и чрез всички останали актьори, без които просто няма как да стане. Христо Ушев, когото на фестивала гледах за пръв път във филма, ми удари страхотен шамар. Това е метафората, която бих употребила, защото Христо е великолепен актьор и чувствителен човек. А във филма той е един „чук“, както го нарича моята героиня. С актьорите сядахме и разнищвахме отношенията – не за да се подготвим, а за да ги разберем. И просто се получи това живеене. Едва тогава всъщност разбрах какво означава магията на киното.
Направи ми впечатление колко автентично играете жена от бедните социални слоеве – като облекло, държание. Това ваши лични наблюдения ли са, или сте го изграждали по време на работата върху образа?
Едно от нещата, на които ме научи актрисата Цветана Манева, беше да наблюдавам всеки един момент. Не само какво се случва с мен, а и какво се случва около мен. Да разсъждавам, да наблюдавам хората, да се опитвам да разбера историите им през моето въображение. Освен това моите лета преминаваха в град Рила, при баба ми и дядо ми, където стандартът на живот не е по-различен от този на героите във филма. Мога смело да твърдя, че познавам психологията на тези хора. За мен всъщност социалното положение изобщо не е показателно.
Чисто физически беше много по-трудно, особено за периода на бременността. Освен това ние нямахме лукса да снимаме хронологически. Четири сезона, девет месеца бременност, период преди бременността. Беше много, много трудно. Но пък ако подготвиш тялото си физически, на което ме е научила Възкресия Вихърова… Аз просто си мислех как органите ми се изместват, колкото и смешно да звучи.
Четох много за физическия процес – какво се случва с тялото на жената по време на бременността. Говорих с много бременни и раждали жени. И лека-полека, както учи и Михаил Чехов, тялото ми започна да възприема това състояние. Всичко това не е благодарение на четенето, а на учителите ми. Всички инструменти, които съм натрупала през тези четири години, съвсем несъзнателно съм успяла да използвам във филма.
С какво ви помогна опитът на театрална актриса?
Старанието да си тук и сега. И нещата да се случват. Просто да ги живееш, да оставиш момента, в който се случват. Защото една сцена, когато си я прочел в сценария, може да си я представиш по един начин, но в дадения ден, в дадения дубъл се чувстваш по съвсем друг начин. И вместо да се насилваш да го направиш така, както си си го представял – просто да оставиш момента и енергията, която върти точно на това място, да поведат сцената. И тогава някак си се получава този живот, който аз съм много щастлива, че изцяло се вижда във филма. Мисля, че всички успяхме точно това да направим – да живеем, не да играем. Просто да живеем там, в тези условия, с тези хора.
В кои филми ще ви видим още?
В късометражния „Брак“ на Слава Дойчева, който бе показан на „Златна роза“, и в „Хляб“ на Димитър Кутманов.
Вие създадохте своя независима театрална формация – сдружение „КОMA Ludens“, заедно с Констанца Гецова. Как се решихте да оставите щатното място в Благоевградския театър и да изберете толкова несигурно от финансова гледна точка поле за изява?
Аз разбирам театралното изкуство по един начин. Имам своите търсения и своя път, които съвсем не съвпаднаха с държавната структура. И с репертоара, който ми се налагаше да изпълнявам, за да бъда част от трупата. След като видях, че влагайки цялата си енергия, не мога да променя това, разбрах, че трябва да я вложа другаде. Да се постарая да осъществя тези търсения и да правя изкуството такова, каквото го разбирам и както го разбирам. В случая „сама“ е образно казано, защото имам страхотен партньор в това начинание – режисьорката Констанца Гечева, която е и сценограф. Заедно създадохме сдружението „КОMA Ludens“ и ни предстои много интересен проект със забележителни актьори, които ни се довериха. Надявам се и аз да бъда част от актьорския състав. Така че и в театралните си търсения наблюдавам живота.
Въпросите зададе Мариана Първанова
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук