Култура / Брой 3 (2976), Март 2021

130 години след рождението на Никола Танев – „и в буквалния, и в преносния смисъл – един от най-колоритните български художници“ – кураторът Иво Милев представя оригинален поглед към географията на неговите пътувания, въплътена в творчеството му. Изложбата е подредена в Националната галерия до 28 март, съпроводена е с албум

Няма друг български художник, пътувал колкото Никола Танев, още повече – превърнал пътуването в начин на живот. Жизнен, лъчезарен, пълен с любопитство, воля и енергия – толкова различен от често дезориентираните, объркани, повече мрачни, меланхолични, сантиментални съвременници от неговото поколение. „Спомените“ му, написани увлекателно, живо, с лекота, всъщност така, както той рисува, губят жанра си и се превръщат по-скоро в пътепис. Танев не е пътешественик от рода на Борис Георгиев например, склонен да изследва нови, далечни, незавладени територии. Той се движи около познатото и винаги се завръща. Силно привлечен от европейската култура, европоцентричен, Танев пътува и се движи винаги в кръга на европейското пространство. За него не съществува нищо интересно и достойно за внимание вън от границите на Европа. Той остава винаги дълбоко в нейния център. За него пейзажът е културен пейзаж. Езикът, на който се изразява – културен език, т.е. историчен, с хоризонт дълбоко в миналото.

За приблизително четиридесет години Танев обикаля значителна част от Европа: Париж, Венеция, Рим, Милано, Брюксел, Амстердам, Берлин, Мюнхен, Бон, Кьолн, Хамбург, Лондон, Стокхолм, Виена, Варшава, Краков, Прага, Загреб, Белград, Будапеща, Букурещ и т.н., и т.н., стига най-много до периферията на Ориента. Преброжда цяла България: Подбалкана, Тракия и Родопите, Черноморието и Добруджа, навсякъде, където има нещо достойно за наблюдение, всяко едно старинно градче или запазено село, той е там, за да види, да рисува, да документира. Българският пейзаж винаги ще си остане за него най-близък, интимен, познат, винаги нов и различен. Танев пътува всякак: стотици километри пеш, с кон, с муле и катър, с велосипед и автомобил, с военни камиони и обози, с влакове и самолети, с лодка и параходи… Няма транспортно средство, което той да не е използвал за своите ежегодни пътувания. Докато пътува, наблюдава, рисува, скицира, живописва, пише дневници, изпраща стотици писма, много от тях чудесно илюстрирани, води подробни визуални дневници, фотографира, а после старателно реди и надписва снимките в албуми. Документацията на неговите пътувания е винаги внимателна и подробна. Ненапразно, всичко това му служи през дългите, спокойни зимни месеци, когато крои планове за нови пътувания. Тогава с неговата обичайна спътница Миша се отдават на спомени, а когато ги налегнат несгоди, двамата намират упование в преживяното: А помниш ли…

Танев пътува, за да вижда, да се учи и образова, да общува с хора, да посещава театри, опери, циркове, галерии и музеи; интересът и любопитството му към света на Европа и нейните хора са безкрайни. Той пътува, за да работи, за да излага и продава картините си – пътуванията са неговият основен източник на вдъхновение и доходи; пътува, за да се забавлява, понякога пътуването е бягство, опит за започване начисто, повечето пъти то е радостно, понякога тъжно връщане към отминалото.

Пътуванията му започват твърде рано: роден в Свищов, ненавършил три години той се мести заедно със семейството си в Шумен, после в София. И тук не спират, движат се: Княжево, Захарна фабрика, центърът на София, година след година движението от място на място продължава.

Преди още да завърши гимназия, предприема първото си самостоятелно пътуване до Париж. Провалила се е мечтата му да стане моряк (преди да потегли за Франция, от Русия пристига потвърждение, че е приет за стипендиант в императорската морска школа). В Ноази льо Гран, в професионалното печатарско училище Сен-е-Оаз, прекарва няколко години и заедно с още няколко момчета се връща изненадващо в София. Изостанал в гимназиалното си образование, остава у дома, рисува сред „музея“ си от археологически ценности, намерени около некропола на стара Сердика, сред книгите си, „утихнал и тъгуващ“. Страдал доскоро от дълбока носталгия по домашна София, сега е потънал в дълбока меланхолия. Разбира, че всъщност Париж е заседнал дълбоко в душата му и той на всяка цена трябва да се върне там или да умре.

Още малолетен, заедно с братчето си Методи, с неуредени документи, отново тръгва на път. Дребно, мургаво момче с багаж, състоящ се от „Клетниците“ на Виктор Юго, римски и византийски монети, глинени статуетки от неговия „музей“, блок за рисуване и цветни моливи, минава през Лом, Будапеща, Виена, Лозана с крайна цел Париж. Рисковано, но и изпълнено с щастливи случаи, сякаш една добра съдба направлява пътя му, това ранно пътуване е образец за всички останали. На австрийския параход по Дунав се запознава с капитана на кораба и неговата съпруга. Танев е общително и чаровно дете, говори свободно румънски и френски, а те, вече застаряващи, нямат собствени деца. Възхитени и завладени са от него: от таланта му (изкуството му винаги ще му помага – и сега, и в бъдеще), от смелостта му, от зрелостта му, нетипична за годините. Капитанската двойка припознава двамата братя като свои и те тръгват с тях – Сегедин, после Будапеща и най-сетне във Виена, в големия и красив капитански дом на Дунав. Те ги глезят, отрупват ги с подаръци, повече от един месец малките Таневи остават с тях, но нито хубавата Виена, нито любовта на тия мили хора, които ги отрупват с ласки и внимание, нищо не може да спре волята им за Париж. От съпругата Никола получава първите си истински акварелни бои и блокче за рисуване с хубава ватманова хартия. Той ще търси и ще знае как да получава любовта на хората, любов, която съвсем рядко с такава благодарност е приемал от майка си. Одобрението на околните, тяхната искрена възхита от него и способностите му, вярата в тяхната спечелена благосклонност ще бъдат винаги стимулите му, а загуби ли ги – светът се смалява, става сив, студен и неприветен за това малко момче, каквото Никола ще остане цял живот. Светът за него е едно добро и благосклонно място, пълно с хора, които са готови да помогнат, вярата му в една ръка, която направлява към удачен край, на чиято кротка благословия трябва да се осланяш, е безгранична.

В Ноази печатарското училище има вече други собственици – семейство Реноар. У това семейство след време Танев пак ще срещне благосклонност, ще попадне не след дълго в тяхната интимна среда и тази връзка ще бъде за него съдбовна. Той трудно и настойчиво ще влиза в тесния кръг на затвореното буржоазно семейство, но преди това, отново на път, ще срещне своята истинска първа покровителка – тант Жанет. Тази млада, стройна, красива жена, вдовица на 35 години, задълго ще стане негова вдъхновителка, стимул за посвещаването му в изкуството и в крайна сметка негова любовница. Когато те се виждат за пръв път, той е 16-годишен – дребно, набито момче, с детски чар и игриви сиво-зелени очи, наивен, като че ли безпомощен, човек, на когото ти се иска да помагаш. Той познава своя чар и се осланя на него. В красивия и богат парижки апартамент на тант Жанет ще прекара най-щастливите си юношески години. От нея ще получи първия си комплект маслени бои, тя ще го следва навсякъде в неговите първи художнически похождения из кейовете и крайбрежието на Сена, ще бъде пръв негов ценител и меценат. Отново музите, покровителки на изкуството, ще го дарят с добра съдба. И сега – както винаги ще бъде – любовта и изкуството остават трудно различими. Още преди да получи школното си образование по изкуство, той придобива навици, които ще запази за цял живот: да остава дълго „самозабравил“ се пред един и същи мотив, който познава прекрасно, и да го рисува часове наред във всичките му менящи се състояния; да полага – първоначално инстинктивно – върху палитрата само няколко цвята, с които да изгражда полутоновете на своите картини – тези нежни, на пръв поглед прости, но богати преходи, които структурно изграждат живописта му. Тази вълшебна връзка на съпричастност между конкретното природно състояние и спонтанната, искрена човешка емоция винаги ще определят същността на изкуството му. Той запазва като първоосновна съществената връзка на субекта със света и неговите разпознаваеми, познаваеми очертания.

Той носи вече дълги коси и мека шапка, държанието му е уверено и свободно – всичко го отличава от неговите съученици в Ноази; има самочувствието, че познава живота и той му е подвластен. Получил и благословията на своя патрон, мадам Реноар, Танев кандидатства в Академията за приложни изкуства, където е приет. С финансовата поддръжка на семейство Реноар той има вече самостоятелна квартира в Париж, свое ателие, както го нарича, в близост до Академията, където обикновено вечер го чака любимата Жанет.

В Академията Танев е старателен, ловък и сръчен, но дългото щудиране на статични модели и архитектурни детайли бързо отегчава този темпераментен младеж. Като че ли неговата стихия са улицата, кеят, тълпите от хора. Множество бележници се изпълват с непосредствени скици от натура на движещи се, заети с делата си хора. До края на живота си той ще води този визуален разговор със света – скиците и наброските ще преминат в подробни визуални дневници, ден след ден – случка след случка, типаж след типаж, ще се прехвърлят и в писмата му до приятели, а после и до жена му Миша.

В края на 1911 г. Никола Танев напуска Франция и се завръща триумфиращ в България. Ако в милионен Париж той може да смае няколко самотни, фрустрирани жени, в милионна България може да смае всеки: с прическата си, с перфектния си френски, с облеклото си, с образованието си, в крайна сметка с картините си… Само тук, в България, на собствен терен, той винаги ще се чувства у дома си: това е страната, където той може да докаже себе си и да бъде на върха, единствено достойното място за него; затова тя е неговата родина; той предпочита, вместо да бъде ратай в чужбина, да бъде цар, макар и над „гмеж от покойници“.

С малки, инцидентни изключения, той не стъпва повече в Париж – оценява добре ситуацията, Париж определя модите, но той не е добро място за получаване на признание и за откупки. А Танев живее чрез и от изкуството си.

Тук, в родината си, отново на път, му се случва нещо съдбовно – запознава се с една млада учителка от пловдивските села, Миша – експанзивен, решителен в такива моменти, още същата вечер ѝ предлага да се омъжи за него, а тя приема. Тя е на 19, а той на 23. Скоро тя става негова съпруга, спътница, предстои им дълга и сложна връзка, в центъра на която е неговото изкуство, което става техен начин на живот. До средата на 40-те години прекарват по-голяма част от съвместния си живот на път – из България и в Европа. Чужбина, вниманието, което получава Танев като художник, успехите му бързо ги разглезват. В спомените си той често представя съвместния им живот като бохемски, те са пътуващи, безгрижни, незаинтересовани от битовите страни на живота, а всъщност семейство Таневи винаги са искали само едно – да бъдат буржоа: да отсядат в скъпи хотели или изрядни пансиони, да бъдат в ложите на европейските театри и опери, да бъдат приемани в аристократични салони, да ядат и пият избрана храна и напитки, да се обличат в скъпи дрехи, да се завръщат в България с нов автомобил, заради който всички да завиждат, да са в центъра на вниманието, да са успели… И това му струва цяло състояние, което Танев невинаги има на разположение и може да си позволи.

През 1926 г. Танев и Маша плануват и осъществяват едно голямо пътуване из България: Шумен, Мадара, Търново, Елена, Арбанаси, Дряново, Дряновски манастир, Трявна, Габрово, Шипка, Казанлък, Калофер, Калоферски манастир, Пловдив, Копривщица. Резултатът е около 300 маслени картини, множество скици и рисунки и голямата изложба в София „Едно българско лято“.

На следващата година семейство Таневи искат да наваксат един пропуск от голямата си българска обиколка: Карлово и Сопот. Когато попада за пръв път в Карлово, Танев е подготвен: неговото чувство към онова „старинно хубаво, което си отива с времето и не се връща никога вече“, е събудено. Те тръгват в началото на март, но когато преминават Хисаря и село Баня, пред тях се открива чудна гледка към долина, където пролетта вече е дошла, отзад са меките очертания на Балкана, освобождаващ се от последните петна сняг. Всичко за тях е толкова ново, разликата така рязка и очебийна с всичко, което са оставили преди малко зад гърба си, че Маша възкликва: „Като че ли влизаме в рая на земята“. Срещата с Карлово е наистина съдбовна. Много лета предстои Танев да идва тук и да взема своите сюжети, все познати и все различни: пазарите, чаршията, дворовете, бели стени, саксии, улички, кръчмички, воденици, кестенови дървета, всичко огряно от изгарящо слънце, което прави контурите като изрязани. Колоритът му за пръв път е толкова ярък, „цветист“. Най-после Танев успява да схване начина да предаде изобилната от слънце атмосфера на Юга, за което преди само се е догаждал. Карлово за Танев е жив музей на един отмиращ бит и начин на живот: бавен, отмерен, уютен и закътан зад високите дувари. Той има силно изострено чувство за старината и миналото, за архитектурата, свързана и отговаряща на нуждите на един опростен, но пълноценен начин на живот, който вече отмира.

Срещите с местата, където попада Танев, са като срещи с жени: понякога отдаването е бързо, любов от пръв поглед, откритията следват едно след друго, без усилия, радостно и спонтанно, друг път ухажването и опознаването са бавни, нужно е търпение (както след години в Цариград: обхожда го и го приласкава постепенно, дълго прави само скици, сякаш го докосва с леки милувки); понякога отчуждението никога не се стапя и те остават недостъпни един за друг.

През 1931 г. семейство Таневи най-сетне се сдобива със собствен дом. Станало е след дългото настояване на Миша, а той продължава да вярва: ние сме прелетни птици, идваме, оставаме за малко и пак пътуваме. Финансирането на скъпата покупка става с приходите му от изложбата в Милано от същата година, която има невероятен и неочакван за него успех. Убеден е, че всичко се дължи на Карлово.

За пръв път през 1939 г. Танев е в Карлово през зимата. Всичко е толкова необичайно, но пак домашно и пълно с живот, вятърът отвява последните листа, оголва кестените и орехите, целият град мирише на свински пържоли и суджуци, на варена ракия, на мента.

Живописта на Танев съдържа два рязко отличаващи се корпуса: Севера и Юга. Географски, за Европа, тяхната граница е Алпите, за България – Стара планина. Различията са, разбира се, в колорита, в сюжетите, в мотивите, но основно в чувствителността. Роден на север, Танев се оформя и остава художник на Юга. От друга страна, на север се търсят неговите слънчеви пейзажи – в Германия, в Швеция, в Полша… Там той бърза да ги занесе след летата си в България. Макар да израства във Франция, да познава добре Германия, след 1922 г. той не рисува никога вече там, не рисува и никога повече в Париж. След (и наред с) Карлово България винаги има с какво да го изненада, да държи будно любопитството му, да го изкушава и предизвиква. Връзката му с нея е подобна на тази с Миша – дълга, сложна, понякога колеблива, пълна с прошка, вездесъща, трайна, в крайна сметка винаги побеждаваща.

Карлово остава любимо място за Танев, където той ще продължава да се връща, но то вече няма да е същото. Променя се пред очите му и това го измъчва. Заради „благоустройството“ на градчето е разрушена старата чаршия, часовниковата кула, на местата на кривите романтични сокаци, застлани с калдъръм и засенчвани от високите дувари и еркерите на къщите, се прокарват прави улици. Карлово, а с него и светът на Танев се рушат. В края на 30-те години на ХХ в. той открива село Свежен. Във възторг е от красотата на това запазено като по чудо селище и околната природа – работи радостно и с увлечение, пише множество прекрасно илюстрирани писма. Същата година възможностите му за търсене и намиране на нови сюжети се увеличават като по чудо – към територията на България е върната Южна Добруджа, а през следващата година са присъединени Беломорска Тракия и Македония.

На 26 септември 1944 г. той е арестуван, никога не се разбира точната причина за това. За шест месеца негови пътувания ще бъдат единствено преместванията му от затвор в затвор. Преживяното в килиите дава трайно отражение върху здравето на този чувствителен, свободолюбив човек. Няколко години по-късно той се парализира – единствените му излизания ще бъдат мъчителните слизания по стълбите до инвалидната количка и – тикан от вярната Миша – кратките разходки из квартала. Но той ще продължи да си спомня (има за какво), ще диктува мемоарите си и ще ги илюстрира с чудесните тушови и моливни рисунки на своите спомени.