Култура / Брой 3 (2976), Март 2021

Как да подготвим градовете за промените в климата и бъдещите пандемии. Разговор с архитекта Стефано Боери

Дърветата играят важна роля във вашата архитектура. Имате ли любимо дърво?

О, имам много любими дървета. Особено харесвам липата, маслиновото дърво, брезата.

Озеленените кули близнаци Bosco Verticale (Вертикална гора) в Милано ви направиха известен. По техните фасади растат 900 дървета, 50 000 храсти и други 110 000 цъфтящи растения. Работите по сходни проекти и в други страни. Винаги ли успявате да осъществите предпочитанията си към растителността?

Поради климатичните условия някои растения отпадат като кандидати. В Милано или Кайро са подходящи съвсем различни дървета, отколкото в Айндховен. Ние преценяваме и кои дървета как растат – някои по-скоро във височина, други – на ширина, едно расте по-бавно, друго – бързо. Някои през есента изгубват листата си, други не. С много неща трябва да се съобразяваме.

Дърветата по вашите сгради поглъщат въглеродния диоксид, произвеждат кислород и служат за предпазване от жега и студ. Ала за една фасада с вертикална гора трябва да се излее много бетон, това въздейства неблагоприятно на баланса на въглеродния диоксид.

Затова имаше критики срещу Вертикалната гора в Милано. Тя беше ново начало. Там можеше да се появи и един нормален многоетажен блок. Вместо това днес има две кули, на чиито фасади са разположени толкова растения, колкото обикновено върху три хектара гора. При настоящите ни проекти полагаме усилия да намалим въглеродния диоксид по време на строителния процес. Един проект, който скоро ще осъществим в Париж, е конструиран изцяло от дърво.

Жителите на Милано обичат Вертикалната гора. През строгата карантина казваха, че дори само погледът към нея ги успокоява. Вие как преживяхте карантината?

Бях у дома си в Милано. Моето жилище и бюрото ми са в същата сграда, затова работното ми всекидневие не изглеждаше много по-различно от обикновено. Ала с времето ситуацията започна да ми натежава. Наложих си известна дисциплина и имах по една онлайн лекция всеки ден. За мен вторият локдаун, в който Италия се намира, е още по-тежък. Усещането за извънредна ситуация през пролетта на 2020 г. беше по-силно. Сега животът просто продължава, но при сюрреални условия. Особено ми липсват пътуванията в чужбина.

Локдаунът повлия ли на вашата работа?

Да, преди всичко чета повече. „Как да живеем заедно“ на Ролан Барт за идиоритмията, съвместното живеене в отделни пространства и етиката на дистанцията ме очарова като млад. Точно сега ми беше много интересно да взема отново тази книга в ръце и да размишлявам върху бъдещето на нашите градове.

Как ще изглежда то?

Има много работа за вършене (смее се). Старата концепция за град с големи площади, пазари, търговски центрове, стадиони или огромни жп гари, на които се събират хиляди души по едно и също време, вече не издържа. Тази тенденция не се дължи на пандемията. Ала избухването ѝ по недвусмислен начин демонстрира недостатъците. Представям си града на бъдещето като архипелаг от квартали, които функционират като автономни села и на малко пространство човек намира всичко, от което се нуждае: училища, офиси, магазини, ресторанти, здравеопазване. Ломбардия е сред най-богатите региони в Европа, но беше огромна грешка да се унищожи мрежата от домашни лекари и по-малки здравни центрове, където човек първо отива, когато се разболее, за сметка на по-малко на брой болници гиганти. Тези болници станаха епицентър на заразата.

Изпада ли градът в криза на смисъла?

Трябва да преосмислим градските пространства, без да унищожаваме възможността за срещи. Може да се мисли за мрежа от публични места, където хората да се срещат. Сградите с офиси вече не могат да предлагат определен брой работни места, а само места за заседания. Повече дейности трябва да бъдат изнесени навън. Покривите на сградите да играят ролята, която преди са имали задните дворове – на полупублични пространства, където обитателите се срещат, прекарват време заедно, засаждат градина. В бъдеще вероятно хранителните стоки ще могат да се доставят с дронове, а покривите ще се използват като подстъпи. Но на първо място е важно да осъзнаем какво точно се случва. Пандемията е глобална травма, подобна на 11 септември или финансовата криза от 2008 г., всъщност много по-дълбока. Знае се, че има известна връзка с климатичната криза, а положението не може просто да се върне назад. Наистина ваксинацията ще намали заразата, въпреки това трябва да направим нещо срещу климатичните промени и да подготвим градовете за бъдещи пандемии. Много учени са сигурни, че следващият вирус ще дойде.

Няма ли опасност градът във вашия модел на архипелаг твърде много да се фрагментира?

Не мисля. Кварталите ще бъдат свързани чрез зелени коридори и улици, използвани предимно от обществения транспорт. Автомобилът би трябвало да служи по-скоро за напускане на града. Ако изобщо имаме нужда от автомобили, те трябва да са електрически. Точно толкова важна, колкото преосмислянето на частната мобилност, е промяната в ритъма ни на живот.

Какво имате предвид?

Градове като Милано, Лондон или Париж в определени часове са буквално претъпкани, защото имаме безумен ритъм на живот: започване на училище в 8 часа, започване на работа в 8:30, край на работния ден и колективно завръщане по домовете около 16 или 17 часа. Трябва да се сложи край на задръстванията, които се образуват по този начин. Училищата да са отворени не само 8 часа на ден, а по 14 часа през 365 дни в годината. Така голям брой ученици няма да се намират едновременно на едно и също място или по пътя за там. Защо продължаваме да си представяме града като хабитат, в който за работа, образование, свободно време и живеене имаме на разположение само определени времеви прозорци и пространства? Имаме инструменти да променим това. Работата у дома също може да облекчи града. Вече се научихме да работим извън офисите и няма да се откажем.

Как градовете могат да станат по-зелени?

Градовете са сред важните участници в глобалното затопляне. Дърветата и растенията могат малко да го смекчат, защото абсорбират въглероден диоксид. Около градовете могат да се засадят гори, които да бъдат използвани в селското стопанство или като места за отдих. В самия град могат да се създават вертикални гори, а паркингите да се трансформират в зелени площи. И покривите на сградите подлежат на озеленяване. В момента изграждаме в Тирана нов квартал, в който всички покриви ще бъдат озеленени.

Пандемията засили желанието у много хора да се преместят на село. Предложихте алианс между града и селото. Как изглежда той?

Мисля, че градовете трябва да се превърнат в архипелази от села, а селата да си върнат облика на малки градове, какъвто преди са имали. В Италия имаме около 5000 села, които са почти обезлюдени, 2500 са изоставени. Трябва да използваме настоящата ситуация, за да ги съживим и да постигнем демократизация на отношението град – село. Големите предприятия ще продължат да редуцират присъствието на служителите си. Ако се ходи само два или три дни в офиса, животът извън града е възможен.

Не е нужно градовете да се мислят само като места, където пристигаме, те могат да бъдат мислени и като изходни точки. Няма смисъл от преместване на село, ако се стремим към романтична форма на първичност. Нужно е съзнание и желание да бъдеш активен обитател на едно място, иначе нищо няма да се промени в дисбаланса. Работя със студенти върху проект, който да съживи стари села. С учудване наблюдавам, че мнозина от тях си представят своя живот извън метрополията.

Вие проектирахте мобилни павилиони за ваксинация, които да бъдат поставени на публични места. Те имат формата на иглика. Защо? Това цвете не е известно като италиански национален символ?

Игликата е първото цвете, което цъфти след дългата зима. То е символ на надеждата и на новото начало. А също и повтаряща се тема в италианската история на изкуството.

От какви материали се изграждат павилионите?

Предложихме дърво и тъкан – рециклируеми материали, както и фотоволтаични панели на покривите, за да направим павилионите енергийно независими.

Приемате ли пандемията и като на шанс за града?

Трудно ми е да използвам думата шанс. Пандемията струваше твърде много човешки животи. В Милано почти всеки жалее за някого. Ще го кажа така: ние сме свидетели на изостряне на ситуация, която и преди беше налице. Шансът е в това да използваме тегобата на страданието и осъзнаването на проблема, за да променим най-после нещата.

Разговорът е публикуван във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ на 4 януари 2021 г.

Превод от немски Людмила Димова