Култура / Брой 6 (2979), Юни 2021

В разказа Deutsches Requiem от сборника „Алефът“ Борхес заявява: „[…] за да се освободя от едно влияние, което щеше да се окаже потискащо, написах статия под надслов Abrechnung mit Spengler („Разплата с Шпенглер“), в която посочвах, че най-безспорното свидетелство за онези черти, които авторът нарича фаустовски, не е хетерогенната драма на Гьоте, а една поема, създадена преди двайсет века – De rerum natura („За природата на нещата“)“. В своята книга „Отклонението: как светът стана модерен“ американският историк на литературата и изтъкнат шекспировед Стивън Грийнблат (Stephen Greenblatt, 1943 г.) посочва същото, но без да се позовава на Борхес. Обяснявам го с леко конфузното впечатление, което би се създало, ако това позоваване бе налице: героят на Deutsches Requiem е нацистки офицер, гаулайтер на концлагер, лишен от каквото и да е състрадание (смята го за „последния грях на Заратустра“). Борхес обяснява, че написал разказа, защото „едва ли някой е почувствал по-дълбоко от мен трагизма на немската съдба: Deutsches Requiem е опит да се вникне в тази съдба“…

Амбициозно начинание на аржентинския писател, не по-малко амбициозно е и начинанието на американския учен. То покълва неусетно още от младите му години, докато е студент в Йейл, когато в ръцете му попада поемата на Тит Лукреций Кар, купена само за 10 цента: „За природата на нещата“ докосна много дълбока струна в мен“. Впоследствие осъзнава, че античното съчинение изгражда всъщност модерния възглед за света: „Зад мирогледа, който признавам за свой собствен, се крие една древна поема – поема, изгубена някога като че ли безвъзвратно и след това открита“. Открита, за да се превърне във възвисяване на човека: „Може би по-изумително е прокарваното от всяка страница на „За природата на нещата“ внушение, че научната представа за света – представа за атоми, произволно движещи се в една безкрайна вселена – е вкоренена и пропита от авторовото усещане за чудо. Това чудо не зависи от богове и демони или от мечтата за задгробен живот; при Лукреций то произтича от осъзнаването, че сме направени от същата материя като звездите, океаните и всички останали неща“. Чудо за Грийнблат обаче са не само прозренията на Тит, поклонник на Епикур, чудо е и самият факт, че мъдрата книга все пак не е била загубена; и историкът като същински детектив тръгва по следите на това чудо, реализирайки едно блестящо интелектуално разследване, което му носи „Пулицър“ (2011 г.).

Но разследването на учения не е праволинейно като на Холмс или Поаро; разследването му се основава върху главното понятие, което определя ядрото на „За природата на нещата“, идеята за отклонението: „Авторът на въпросната поема не е вярвал в чудеса. Той смятал, че нищо не може да наруши законите на природата. Вместо това той постановява онова, което нарича непредвидимо „отклонение“: основната латинска дума за това при Лукреций е clinamen – неочаквано, непредсказуемо движение на материята“. Този clinamen, между другото, е най-важната разлика между разбиранията на Демокрит и Епикур за движението на атомите: ако жителят на Абдера е вярвал, че атомите се движат в пустотата по неотклонима траектория, то обитателят на Градината е твърдял, че движението им е произволно и свободно; атомите сами „решават“ за преместването си из пустотата. Тит излага точно възгледите на Епикур, а в своето „Отклонение“ Стивън Грийнблат стриктно следва отклонението, clinamen-а на мъдреца от атинското предградие Гаргет.

Отклонение, откровяващо отклонение, което не би могло да се случи от друг щуращ се насам-натам atom hominum, наречен Джовани Франческо Поджо Брачолини, живял в епохата на Ранния италиански ренесанс (1380–1459). Грийнблат го квалифицира като „Ловеца на Книги“, тъй като тъкмо той изважда от манастирската прах труда на Кар. Не е много ясно къде става това, най-вероятното местоположение е манастирът Фулда, имперското абатство в Централна Германия. „За природата на нещата“ не е първото древно съчинение, което Поджо дава на света, сред тях са още основополагащи за знанието произведения, като пълния текст на „Обучението на оратора“ на Квинтилиан, две речи на Цицерон, латинския превод на три книги и част от четвъртата на „Аргонавтика“ на Гай Валерий Флак… Към имперските манастири Поджо потегля от град Констанц след края на знаменития събор там, свикан от император Сигизмунд, сложил края на продължилата близо половин век схизма в Католическата църква (1378–1417). Поджо присъства на събора като папски секретар на един от тримата папи, подвизавали се по това време – римския Йоан ХХІІІ със светско име Балтазаре Коса, неаполитанец, за когото се носели слухове, че на млади години заработвал като пират. Той е свален, подобно на други двама понтифекси – Григорий ХІІ, който сам се отрича, и Бенедикт ХІІІ, обявен за антипапа. На тяхно място съборът избира представителя на древния римски род Колона, Одоне, който под името Мартин V е ръкоположен за предстоятел на Римската курия. На същия събор са осъдени възгледите на Джон Уиклийф (ок. 1330–1384), английския църковен реформатор, и изгорените неговите последователи, чешките проповедници Ян Хус (6.VІІ.1415 г.) и Йероним Пражки (30.V.1416 г.). Поджо не отразява кладата на Хус в бележките си, но смъртта на Йероним го впечатлява: „За модерния читател – пише Стивън Грийнблат – има нещо почти абсурдно във възхищението на Поджо от „избора на думи“ на Йероним и от въздействената сила на неговата „заключителна реч“ – сякаш обект на обсъждане било качеството на латинския език на затворника; но точно качеството на латинския език на затворника било това, което обезпокоило Поджо и го накарало да се усъмни в основателността на обвиненията срещу еретика. Защото той не могъл, поне в онзи странен момент на ужас, да скрие от себе си напрежението между бюрократа, който работел за зловещия Йоан ХХІІІ, и хуманиста, копнеещ за по-свободния и по-чист въздух (поне както той си го представял) на републиката в древния Рим“.

Резултат от снемането на това напрежение било отпътуването към манастирите и потъването в техните библиотеки, където станало знаменателното откриване на „За природата на нещата“; снемане, което от своя страна внесло напрежение в цялата дотогавашна научна и мирогледна представа за света. И ако продължим изповядваното от Стивън Грийнблат твърдение, излиза, че не толкова прочутото съчинение на Николай Коперник „За обръщението на небесните сфери“ (De revolutionibus orbium coelestium), публикувано след смъртта му през 1543 г., колкото трактатът на Кар е в основата на радикалната промяна. Живо свидетелство за това бил Томас Джеферсън, вкарал в американската конституция правото на човека за стремеж към щастие – нещо, към което зовял и самият Лукреций: „Томас Джеферсън притежавал поне пет латински издания на „За природата на нещата“ заедно с преводи на поемата на английски, италиански и френски. Това била една от любимите му книги и тя потвърждавала убеждението му, че светът представлява само и единствено природа и че природата се състои само от материя. Нещо повече, Лукреций помогнал за това у Джеферсън да се оформи увереността, че невежеството и страхът не са необходими компоненти за човешкото съществуване“.

Не всички обаче са така въодушевени както Томас Джеферсън; Паскал например е ужасен от пустотата и clinamen-а, пред които го изправя поемата на Кар. В „Сферата на Паскал“ Борхес разказва „В този малодушен век (ХVІІ в. – б.м.) абсолютното пространство, вдъхновило хекзаметрите на Лукреций, абсолютното пространство, което за Бруно било освобождение, се превърнало за Паскал в лабиринт и бездна“. И да, в тази точно бездна ние живеем, ние, мислещите тръстики, но и пак ние решаваме как да четем „За природата на нещата“ – дали като ужас, или като избавление.

Стивън Грийнблат държи категорично на второто…