Култура / Брой 6 (2979), Юни 2021

По произход – еврейка, по образование – философ, по призвание – мистичка и Христова невеста, по благодат – мъченица и светица... А преди това още – радикална суфражетка, ревностна феминистка, осъзната атеистка, ученичка на Хусерл и негова асистентка, жена, която, „макар и напълно предана на работата си, храни в душата си мечтата за голяма любов и щастлив брак“. От гледна точка на психологията, разглеждаща личността като относително постоянен, вътрешно стабилен, консистентен и специфичен „конструкт“ в контекста на променящи се условия, личността на Едит Щайн е твърде динамична, твърде радикално късаща с генетично зададените фактори, които би трябвало да регулират поведенческия ѝ репертоар, твърде „предизвикателна за всяка нормалност“[1]. Но щом става дума за психологията, още съвсем младата Едит заявява, че тази наука е застинала на едно рудиментарно ниво, че ѝ липсват ясни и базисни определения, каквито всъщност е неспособна да изработи сама. Признава, че я привлича философията и най-вече феноменологията, вдъхновява я стремежът за връщане „към самите неща“, снемането на покривалата, които скриват истинното им значение, оттласкването от наложените рутинни съждения и стереотипи към онова, което действително съществува. Действително съществуващото пък ще я отведе „отвъд“ предметите и тяхната видимост, насочвайки я към божествената първопричина на всички неща.

Едит Щайн е родена в Бреслау в голямо еврейско семейство на най-свещения ден от еврейския календар – Йом Кипур. На 12 октомври 1891 г. сънародниците ѝ отбелязват своя празник на празниците, наричан още „шабат на шабатите“, „ден на изкуплението“, „време за пост и очистване“, сочещо не миналото, а бъдещето, отварящо пред човека възможност да се завърне при Бога, изповядвайки греховете си. Родителите ѝ отдъхват с облекчение – след като детето (единадесето поред) се е родило на такъв ден, значи греховете им са изкупени и семейството може да се надява на добруване. Ала не минават и две години и бащата на Едит умира. Майката, Августе, осъзнава колко важно е децата ѝ да получат добро образование и насърчава учението им. Още преди да навърши четири години, Едит слуша стиховете на Гьоте и Шилер, които ѝ чете по-големият ѝ брат. Когато е на шест, заявява, че не иска друг подарък, освен да ходи на „училище за възрастни“. И наистина, щом тръгва на училище, се отличава като най-добрата и старателна ученичка. „Още в детството си постигнах такова ниво на самообладание – признава по-късно, – че можех да запазя спокойствие без каквито и да е усилия.“ Впоследствие ще демонстрира неведнъж силата на волята си и невероятното умение да се справя с бушуващите емоции.

Когато навършва 13 години, заминава при омъжената си сестра и попада за пръв път в дом, в който царят светски порядки. Тогава разбира какво ненужно бреме е сляпата религиозност и престава да се моли напълно съзнателно, по свое желание. През 1911 г. постъпва в университета в Бреслау, където изучава немски език, история, психология и философия. Майка ѝ, която остава вярна до края на дните си на религията на своите предци, се тревожи, че философията ще откъсне завинаги дъщеря ѝ от юдаизма. Ала Едит държи на своето. През ваканциите все още посещава синагогата, но на 21-годишна възраст е вече завършена атеистка и ревностна феминистка. Обожава танците, харесва ѝ да пие кафе и да пуши цигари. Бидейки единственото момиче в курса, предизвиква огромен интерес, който се подхранва и от факта, че притежава изключително дълбок и неординерен философски ум. През 1913 г. се мести в Гьотингенския университет, където преподава знаменитият Хусерл. Три години по-късно защитава дисертация, посветена на Проблема за вчувстването. Основателят на феноменологията я кани да стане негова асистентка, възлага ѝ задачата да подреди и систематизира архива му. Едновременно с това Едит Щайн пише статии и книги, през деня преподава, а вечер превежда съчиненията на св. Тома от Аквино. Малко по малко си извоюва репутацията на видна представителка на феноменологичната школа. Но остава все така равнодушна към религията. Подобно на своя учител, счита, че християнството е твърде далеч от философията и интелектуалния труд. Хусерл обаче никога не се определя като атеист. Както свидетелства Хедвиг Конрад-Марциус, също негова ученичка и кръстница на Едит Щайн, той се обръща веднъж към студентите си с думите: „Виждате ли моя Нов завет? Той лежи винаги на бюрото ми, ала аз не го отварям никога, защото знам, че ако започна да го чета, ще бъда принуден да се откажа от философията“. Години по-късно учителят ще отбележи, че католическата философия на неговата ученичка е най-чистото въплъщение на идеите му. А през 1934 г., когато Едит Щайн приема името Тереза Бенедикта Кръстна, ще ѝ изпрати поздравителна телеграма. За да се потвърдят по-сетнешните думи на някогашната феминистка, че всеки път съгласието на жената определя съдбата на човечеството, защото както жената бе първо изкушена, така и първом до нея стигна Божията вест на благодатта.

Към размишления за вярата я подтиква смъртта на Адолф Райнах, ученик на Хусерл и неин наставник, убит във Фландрия по време на Първата световна война. Всъщност най-силно я поразяват мъжеството и упованието, с които неговата вдовица Анна приема своята загуба, сякаш раздялата е съвсем кратковременна. „В този момент неверието ми рухна, моят юдаизъм избледня, а Христос започна да сияе... Това бе първата ми среща с Кръста и с божествената сила, която се дава на ония, които го носят на раменете си“. Този ден е повратен за нея, започва да чете Новия завет, а малко по-късно попада и на „Книга за моя живот“ на св. Тереза Авилска, изиграла ключова роля в живота ѝ – устремена с цялото си същество към истината, Едит ще възкликне най-сетне с облекчение: „Това е истината“. От тук нататък следват кръщението, превръщането ѝ в духовна писателка (този том с духовни съчинения е първото издание на Едит Щайн на български език), влизането в манастира и кръстната смърт. Впрочем още през 1919 г. тя описва божествения покой в съчинението си „Психическа каузалност“: „Съществува състояние на покой в Бога, на пълно освобождаване от напрежението на всякаква умствена дейност, в което човек не прави никакви планове, не взима никакви решения и изобщо не прави нищо, а предоставя всичко бъдно на Божията воля... Единственото условие за такова духовно възраждане, изглежда, е една особена възприемчивост, която възниква в освободената от психичния механизъм структура на личността“. Освободената личност разбира, че свободата ѝ се основава на възможността да предаде всичките си грижи и надежди в Божиите ръце. Молението Fiat voluntas tua[2] е всъщност знак за богосиновство. Доверието в Бога обаче е истинско само ако включва готовността да приемем от Неговата ръка всичко без изключение. Ако някога нуждата и лишенията или неуспехът и унижението се окажат по-уместни, трябва да бъдем готови и за това. И Едит Щайн е готова – когато през август 1942 г. нацистите нахлуват в кармилския манастир в Холандия, където е намерила убежище, тя убеждава ръководството на духовната обител да не се опитва да я освободи, защото, ако не може да сподели съдбата на своите братя и сестри, животът ѝ би изгубил всякакъв смисъл. Тя знае, че който принадлежи на Христос, трябва да преживее целия Му живот до пълната възраст на Христовото съвършенство и все някога да поеме по Кръстния път, да тръгне към Гетсимания и Голгота. „Мисля си за царица Естир, избрана от своя народ, за да ходатайства за него пред царя. Аз съм една малка Естир, бедна и немощна, но избралият ме Цар е безкрайно велик и милосърден. И това е голяма утеха.“ Тези думи Едит Щайн пише почти четири години преди кръстната си смърт в газовата камера, но пророческото им звучене препраща към непоклатимата вяра, че Христос е Бог и човек, и този, който участва в Неговия живот, трябва да участва в Божествения и в човешкия живот. И ако човешката природа му дава възможност да страда и умира, то Божествената природа придава на страданията и смъртта му безмерна стойност и спасителна сила.