Култура / Брой 8 (2981), Октомври 2021

Преди да се опитаме да си отговорим, нека първо се запитаме: а кой всъщност я пилотира? Както мога да констатирам, съвсем скоро вие, скъпи мои европейски приятели, ще откриете, че никой около вас не знае това, нито има идея от кого би могъл да го узнае: кой е този човек, кой му е дал мандат, накъде ви води и наясно ли е с това той самият? И има ли кой да ви каже: какво е Европа и къде се намира тя в глобалната схема, доминирана от печелившия екип на хилядолетието, единайсетте истински „сили“: САЩ, Китай, Германия, Русия, Обединеното кралство, Израел, Турция, Иран, Катар, Саудитска Арабия, Северна Корея. Волята за власт и господство е вътрешноприсъща черта на всяка такава сила.

Въпросите са именно тези: веднъж пуснати, те се надвикват помежду си с трескава прибързаност. На определено равнище на невежество и разочарование сме склонни да си въобразим най-лошото, а най-лошото никога няма край. В изгубената територия, намираща се между Мароко и Тунис, откъдето бия тревога с това мое послание, най-лошото мина през нас и не остави зад себе си нищо, нищо. Ето защо всеки е длъжен да е наясно със следното: кое е най-лошото при него и на какъв стадий то се намира?

Можем да спорим още и още, но в даден момент би трябвало да спрем и да признаем реалността: Европа има всички привидности на нещо, което не съществува и никога не е съществувало като Европа – на богинята с големите очи от гръцката митология, дала името на континента. Нека пътьом отбележим, че Арес, богът на войната, който е бил определен да я съпровожда, е надарил със сила рожбите на хубавицата. Войната и славата – в тази връзка има нещо вярно, тъй като изкуството на воина е да направи всичко, за да спечели; а в случай на съмнения в крайния успех – да стори дори невъзможното, докато вятърът не се обърне в негова полза.

Нека забравим за малко тази Европа, митичната, която Зевс е отвлякъл и от която се е възползвал, а сетне я е поднесъл като брачен дар на един смъртен, който не се е прославил с кой знае какво – царя на Крит (предаден от своите и оставен на чудовището). Днес нещата са по-различни: макар и реалност, Европейският съюз си остава търговска колония, без народ и без митология, но със знаме и химн, с институции на всеки ъгъл и сложна композиция на всеки етаж, където досадните и арогантни чиновници теглят в различна посока: „Ще ви администрираме отдалеч, не е необходимо да ви посещаваме, нито да ядем един и същи хляб с вас“. Чували ли сте това? Аз, да, като то ми напомня за време, което най-младите със сигурност не познават…

Кой френски крал – от Хлодвиг, през Франсоа I или Наполеон I – би приел някакви безконтролни лица да му отправят подобни упреци, да му диктуват драстични мерки, а той да се съобразява с казаното от тях? Кой крал, кое британско величество би ги приело? Бог и моята десница, такава е била вярата им. Германците сбъркаха и платиха репарациите, наложени от победителите. Ала никой не им е забранил да мислят днес; те платиха, за да възстановят икономиките на своите жертви и да се обогатят наново на техен гръб. Победителите обаче невинаги проумяват хитростите на победените, които в крайна сметка печелят, имайки подръка инструментите за победата: радикалната виктимизация, моралното преследване и Божия съд. „Горко на победителите!“ – бе писал Борис Сирюлник.

Ако следвате разсъждението ми и се замислите какво означава да вкарате в едни и същи граници латинци, германци, викинги, славяни и маджари, както и съответните им имигранти – африканци, магребинци, турци, азиатци, ще стигнете до същото заключение, до което стигам и аз: ядрената реакция е програмирана. Дали ще дойде денят, в който някои ще се кълнат, че никога не е имало Европа, нито местни жители, нито нещо наоколо, защото всичко ще е отнесено от циклона, оставил място за други заселници и други истории?

И ако не знаем как да отговорим на поставения въпрос, може би трябва да го зададем по друг начин, понякога това помага. Тоест вместо „накъде отива Европа?“ да се запитаме „Накъде не отива Европа?“. Видени по този начин, нещата се опростяват, а отговорите и думите, с които го изказваме, ни идват по-лесно на езика: фалит, регрес, гараж без изход, стена, крайно салдо, черна дупка, ликвидация преди затваряне, смяна на собственика… Думи, които са антоними на понятията, които са на употреба в Брюксел: успех, прогрес, мир и растеж, светъл хоризонт, щастливо човечество и т.н.

Добрата идея би била да се промени всичко: корабът, пилотът и митът за щастливата Европа в света на варварите. Ала понякога разрешаването на един проблем може да създаде друг, по-голям, добре познато на всички, майсторящи нещо в неделя. Затова е най-добре да се отдалечим, да премислим възгледа си за света и полезността на присъствието си на тази земя.

Всъщност разсъждението е проблемно още от самото начало. „Накъде върви Европа?“ не е въпрос, който може да се зададе: бъдещето не е дестинация, нацията не е кораб, а пилотът не е личност, а система, студен разум, обслужван от електрически машини. Въпросът експериментира с търсения отзвук, с глухата тревога, която се сплита с диханието на хората, с вибрациите на земята, със странното поведение на животните, с климата, който раздира сърцата.

Преобръщането на полюсите е на път, трябва да сме наясно. Хиперорганизацията премазва човешкото като индивид, като семейна двойка, група, общност, нация, то потиска живота и признава само юридическо-административните категории: наемни лица, потребители, предприемачи, данъчни огнища, мигранти, пенсионери, LGBT, безработни, други… Хората са в основата на това, но не го знаят, промиването на мозъците ги е стерилизирало, те вярват, че са номерата върху социалната си осигуровка, тайни кодове, отбелязани върху твърд диск, емотикони, върху които трябва да се кликне, за да се извлече звук. Европа не съществува, но не е забранено да се мечтае за нея, за да бъде изградена тя, както някога са издигали общ дом в центъра на селото с добри материали и чувства, кристализирали в течение на вековете – братство, доверие, взаимно зачитане.

Трябва да си дадем време, за да се замислим и над окаяната машинация, на която стана жертва т.нар. арабски свят, претоварен с непонятен месианизъм, който изхожда от скромни народи без никаква амбиция: бербери, египтяни, ливанци, палестинци, йеменци, йорданци, саудитци, оманци, катарци, всеки от които има своя идентичност и двухилядолетна история. Днес това са 430 милиона араби, обзети от апокалиптичната фикция, съчинена за тях… да, от кого?

И ако те продължат да упорстват в заслеплението си под мрачния поглед на Арабската лига и под бдителното око на Ислямската лига, много малки са шансовете им да се освободят от магията и да си върнат идентичността и спомените преди обръщането им към катаклизма.

За момента, слава богу, французите и техните малки съседи – белгийци, италианци, испанци и т.н. – все още съзнават кои са и откъде идва насъщният им хляб. Въпросът обаче е знаят ли какви ще бъдат – и ще я има ли паметта – когато обвързана Европа стигне до дестинацията си?

Превод от френски Тони Николов