Култура / Брой 5 (3008), Май 2024

Разговор с Лилия Топузова, Красимира Буцева и Надежда Джакова

България ще участва в 60-ото издание на Венецианското биенале (19 април–24 ноември 2024 г.) с мултимедийната интерактивна инсталация „Съседите“ на Красимира Буцева, д-р Лилия Топузова и Джулиан Шехирян. Куратор на павилиона ще е Васил Владимиров, комисар на националното участие –д-р Надежда Джакова. Павилионът на България е в експозиционното пространство зала „Тициано“ в Centro Culturale Don Orione Artigianelli, близо до Моста на Академията

В основата на „Съседите“ са неразказаните истории на хора, които комунистическият режим преследва, лишава от свобода без присъди, обявява за „врагове на народа“ и праща в лагери за принудителен труд. Проектът е насочен към „културата на мълчание“, както я определя Лилия Топузова (вж. сп. „Култура“ 10/2022). В България репресиите при комунизма са известни, но не са предмет на обществен дебат, няма разказ в учебниците, няма „места на паметта“, не се говори за „помирение“. „Съседите“ съчетава устни истории, теренни проучвания, етнография и технологии. Използвани са намерени обекти, видео и звук. Докато разговаряхме в редакцията с част от екипа, останалите опаковаха инсталацията от 2 тона, която на следващия ден трябваше да поеме за Венеция. Както ни обясниха, в тези последни дни преди отпътуването няма как всички да бъдат заедно на едно място.

Как изкуството разказва за травмите от миналото? И в каква степен участието ви на Венецианското биенале надгражда инсталацията „Съседите“ – този разтърсващ разказ за комунистическото минало, който видяхме в София преди две години?

Лилия Топузова: Работим заедно вече десет години над този проект и тази инсталация, аз мисля, че тя се променя всеки път. Правили сме я веднъж в София през 2022 г., след това в Торонто, част от нея и в Принстън, а подготовката ни за Биеналето във Венеция е четвъртият опит да я пресъздадем. И всеки път намираме нещо ново. Една от главните разлики е, че сега се опитваме да представим тази инсталация на небългарска публика. И това е голямото предизвикателство. Когато се опитахме да представим в Торонто направеното в София, преведохме със субтитри интервютата, които са в основата на проекта, направени от мен и Красимира. Хората четяха субтитри и сякаш гледаха документален филм. Идеята ни беше това да не се случва на Венецианското биенале. Направихме кастинг, наехме актьори, преведохме текстовете в цялата инсталация на английски и ги записахме не като буквален превод, а като сценарий. Работихме с невероятни български актьори. В превода винаги нещо се губи от автентичното звучене, но от друга страна, се получава нещо ново. А и българските записи са запазени.

Как тези български записи се съчетават с превода?

Красимира Буцева: „Съседите“ преди всичко е звукова инсталация. Звукът движи публиката и той разказва. Интервютата звучат на английски, като преводите са базирани върху българските записи. Когато някой от оцелелите разказва с много детайли за комунизма, чуждестранната публика не разбира всичко. Затова сме преразказали някои моменти или сме сложили обяснителни изречения. Самите разговори с лагеристите, които си спомнят травмата, са трудни. Споменът не върви линеарно, натрупват се и много детайли, които понякога нямат нищо общо с него.

Преводът няма ли да заличи важни черти на оригиналните записи – мълчанието, което съпътства спомена за травмата?

Красимира Буцева: Оставили сме такива части. В някои моменти интервюто се счупва. Тогава разбираш, че нещо друго се случва там.

Лилия Топузова: Голямата разлика в случая е, че работим с професионални актьори. Когато решихме да работим с професионални актьори, първо им изпратихме няколко откъса от интервюта. Те ги изслушаха и се опитаха да ги пресъздадат. След което Джулиан, Красимира, аз и Любов Череш, която е нашата арт продуцентка, се срещнахме с всеки актьор. Работихме с осем души и се оказа, че двама от тях са имали роднини в лагерите. И това се усеща. Жената, която играеше починалата неотдавна Цветана Джерманова, малко преди да влезем да записваме, ми каза: „Знаете ли, дядо ми е бил в Белене“. И това се чува в интервюто. Така че дори работата с актьорите е някак на предела на неразказаната история.

Това, че Красимира и Джулиан са млади визуални артисти, които познават България само след 1989 г., помага ли ви да предадете този разказ на публика, незапозната с контекста?

Красимира Буцева: Аз мисля, че всеки би се справил, възрастта няма значение. Може би тя помага по-скоро в български контекст. В този контекст аз може би имам в повече обективност. Нямам лични впечатления, защото не съм живяла през бившия режим.

Дали човек разказва по-ясно нещо, което не е преживял?

Красимира Буцева: Мисля, че да, защото си неутрален към бившия режим. И тук идва въпросът можеш ли да работиш по тема, която не си виждал с очите си. Но нали и историците се занимават с неща, които не са лично преживени. Тук идват трудностите при работата с архиви. И този „превод“ е важен за личната ми история. Баба ми беше и си остана горда комунистка, а вуйчо ми беше много радостен, че режимът пада и идва демокрацията. Той мразеше яростно комунизма, живееше на петия етаж, а ние с баба ми – на четвъртия. Всеки ден те се караха. Така премина цялото ми детство в Асеновград. Винаги се караха, а аз не разбирах за какво. Никой не ми обясняваше. И само чувах „преди Десети“ и „след Десети“. Но какво е „Десети“ – месец ли е, година, място, сграда или врата? Представях си, че времето се разпуква и се счупва на „Десети“ и след това се създава ново време. Мислех си, че живея в свят, който се е създал малко след като съм се родила. Това беше за мен „комунизмът“. В училище нещо сме учили, но повърхностно, по-скоро факти – какво се случва и в коя година. И чак когато отидох да уча в университет в Англия и започнах да чета книги, си зададох въпроса какво е това, което ме е изградило. Защото то не е свършило на „Десети“, а си продължава и след това. Тогава започнах да навързвам някакви нишки. Преди това знаех само, че трябва или да го мразя, или да го обичам.

Сякаш съвременните артисти, които живеят в България, повече се фокусират върху социалната проблематика, не върху работата с паметта и миналото. А и тук е невъзможно да отделиш години за задълбочена работа по един проект. Така ли е наистина?

Надежда Джакова: Тук имаме усещането, че програмите за визуални артисти и тяхното финансиране се случват за момента. Кандидатстването е едва ли не със срок за „вчера“. Кратък е и срокът за реализация, фиксиран от Национален фонд „Култура“, една от основните организации, която отпуска грантове. В този смисъл дългосрочност не може да има при планирането, още по-малко при реализацията.

Има такова усещане, че нашите артисти сякаш не се интересуват от темата за миналото. Дори първите коментари след пресконференцията с авторите на „Съседите“ бяха защо пак подхващаме тази тема. Аз не мисля, че в артистичните среди тя е била твърде анализирана или разглеждана. Преди години бях куратор в един проект, „Записани спомени“, на Гьоте институт. Имаше участници от Югоизточна Европа, включително и от България, но акцентът беше върху преживяното през Втората световна война и след нея. Този проект бе показван в Националната галерия – във филиала за социалистическо изкуство. Имаше двама автори от България – Петер Цанев и Никола Михов. Проведе се дискусия, пристигнаха гости от Европа, но отново нямаше особен интерес към темата. Дойдоха историци, литератори, но не и художници.

Но искам да кажа няколко думи и за избора на „Съседите“. Статутът за българското участие във Венеция беше променен през юни миналата година, той следва статута на Венецианското биенале. Има малка разлика с предишните ни участия – комисарят присъства в журито, но само със съвещателен глас, без да има право да гласува. Присъствайки при избора и обсъждането на този проект, установих, че най-силно впечатление на журито направи сериозността на изследователската част, на тези дългогодишни проучвания. Другият впечатляващ момент беше съвместната работа на колектива. Фактът, че тази мултимедийна инсталация сякаш е създадена от един човек. Това не е типично за България. Знаем за големи артистични колективи по света. В миналото и у нас имаше такива – група „Ръб“, „Диско 95“… Инцидентно са се появявали и впоследствие са прекъсвали работата си.

Как ще изглежда мултимедийната инсталация във Венеция?

Надежда Джакова: При обсъждането на избора на проект имаше коментар от журито, че той вече е правен. Но това има и плюсове – всички ние сме изправени пред конкретни срокове, които са много кратки, както винаги. Период за подготовка на практика не съществува. На 2 януари беше обявен спечелилият проект, а на 19 януари трябваше да се подадат всички текстове и визуални материали за включване в големия каталог на Биеналето. Тази година за първи път участваме в каталога, ясно е по какви причини преди това колегите не са успявали да се включат. Форумът във Венеция има много логистични особености. Като се започне от това, че във Венеция не може да се стигне по друг начин освен по вода. Очаквано повечето сгради там, включително и тази, в която се помещава българският павилион, са паметници на архитектурата с много конкретни изисквания. Инсталирането в тези пространства, разрешителните, процесът на подготовка са много тежки, минават през много тамошни организации, което също отнема време и сили, често с неясен резултат. Разсъждавайки върху проекта, аз си го представих първо във варианта, който беше показан в алтернативното пространство на ул. „Георги Бенковски“ 40 в София, след това в пространството на СГХГ, което няма такива специфики. Първият ми въпрос по време на конкурса към участниците беше по какъв начин биха го реализирали в трето пространство, което има съвсем конкретни особености.

Колко голямо е пространството?

Красимира Буцева: Пространството е 120 кв. м, с формата на правоъгълник. Зрителят влиза първо във всекидневната и със самото си влизане вижда части от всички стаи. Не както при пространството на ул. „Георги Бенковски“, което беше Г-образно и едно от помещенията оставаше скрито. Във всекидневната е първата част от инсталацията, там се случват пет минути, следват пет минути в спалнята. Звукът и светлината водят посетителя. Хората са приканени да седнат, за да могат да послушат. Във всекидневната има два зелени фотьойла и много тежък телевизор, на него виждаме кадри, снимани на VHS, от Втори обект на остров Персин, където е бил лагерът, следват много бързи кадри в движение, пътуваме към Втори обект или се връщаме в него… Пътуваме в самата кариера в Ловеч, където е бил другият лагер.

Лилия Топузова: Лагеристите често са изминавали този път пеша. Това не са просто кадри, те винаги пресъздават преживяното.

Красимира Буцева: Чуваме звук от местене на чаши, после гласа на Лили, която пита коя дата е. Човекът отсреща отговаря. Тя го пита дали се съгласява за интервю. Той се съгласява. После чуваме звуци на птици, на вода. После мен ме питат как се казвам, откъде съм, на колко години съм, коя е майка ми, кой е баща ми, кой е дядо ми и кой е прадядо ми. След това някой започва да разказва за Белене, за острова, за насилствения труд. После друг разказва. Това са гласове на актьори. Завършваме с дълъг монолог от Цветана Джерманова, озвучава я актрисата Мира Бояджиева. Всъщност това е началото на интервюто на Лили с Цветана, която държи да прочете заключението от книгата си.

Лилия Топузова: Тогава тя все още пишеше книгата.

Красимира Буцева: Много емоционално заключение, тя казва, че не носи омразата в себе си и не търси отмъщение. Радва се, че е успяла да съхрани себе си и да създаде приятелства с други жени в лагера, да се подкрепят, за да оцелеят.

Лилия Топузова: Мисля си за това, което не можем да предадем. В беленския лагер, особено на обект „Щурчето“, където са били жените, е било по-лесно да запазиш себе си. Но ние нямаме пряко свидетелство от жена в ловешкия лагер. Опитвала съм се през годините да намеря. Една жена в Париж много трудно се съгласи да говори с мен, аз отидох на срещата, но тя не се появи. Имаме записи на други жени, но не и от ловешкия лагер. Съществува обаче запазено интервю от 1993–94 г. и разказът на тази жена от ловешкия лагер е в абсолютен контраст със свидетелството на Цветана Джерманова от „Щурчето“. Говорим за разлика от десетина години – 1952 и 1962 г. Когато тази жена говори за ловешкия лагер, тя казва как най-много ѝ тежи, че „толкова много от нас не издържаха и не можаха да запазят себе си“. „Те станаха част от насилието.“ Това е „сивата зона“ от нацистките лагери, за която говори Примо Леви. Винаги си мисля за това, което не сме успели да преведем, дори и запазвайки тези фрагменти, тези невероятно силни интервюта. Мисля си го като историк и изследовател, но и като човек. Заедно с Красимира сме прекарали толкова време с тези хора, но все остава нещо неизказано.

Вашата гледна точка като изследователи как ще бъде представена в проекта?

Красимира Буцева: В каталога е текстът на Лили „Стаята, в която съм“ – за това, което не може да бъде записано. Кухнята в инсталацията е стаята, посветена на невъзможността да се говори. На хората, които са продължили живота си, но не могат да разкажат онова, което се е случило. В кухнята не се чуват човешки гласове, там са гласовете на щурците, на птиците, на насекомите, на всички създания, които днес обитават тези места, както и звуци от човешко присъствие, някой си прави кафе, премества стола…

Лилия Топузова: Несъстоялото се интервю за мен е също точно толкова важно, колкото и състоялото се. Защото казва нещо изключително важно за нас като общество и като среда. А невъзможността да се пресъздаде този разказ е точно толкова важна, колкото и възможността той да съществува.

Какви съпътстващи събития ще има в българския павилион във Венеция?

Надежда Джакова: Имаме самостоятелен каталог на българския павилион, който не само дава цялостна представа за проекта „Съседите“, но и допълва изложбата. Той ще се раздава безплатно, ще се разпространява и онлайн. Ще има образователни ателиета за ученици от 7 до 14-годишна възраст, които ще се наричат „Странноприемница“, препращайки към мотото на куратора на настоящото издание на Венецианското биенале Адриано Педроза – „Чужденци навсякъде“. Поканила съм Теодора Бахарова, която от години работи за образователни програми във Венеция. Другите съпътстващи събития протичат непрекъснато, вече имаше обсъждане на проекта в Софийския университет. В началото на май ще има обсъждане в Регенсбург, в сътрудничество с тамошния университет и градската галерия. През септември планираме серия от лекции във Венеция, ще ни съдействат и университетите, от които идват авторите на проекта – Принстън, Торонто и Лондон. Срещнах се с проф. Илияна Кръпова от Университета „Ка Фоскари“ във Венеция, която преди време направи международен форум по случай 24 май и сега отново замисля такъв. Участниците ще посетят българския павилион и ще се срещнат с авторите. Имаме партньорство и с училището за куратори във Венеция, което е много авторитетно и кани най-добрите специалисти в сферата на съвременните изкуства. Аз вече представих подготовката на проекта пред студенти от Великотърновския университет, както и пред новоизбраните директори на културните ни центрове в чужбина.

Лилия Топузова: Вече ни посетиха журналисти от „Гардиън“, от Art Monthly.

Красимира Буцева: С Джулиан ще представим проекта в Ню Йорк през август. В средата на юни ще говорим в Лондон. Аз вече говорих на два форума в София за „Съседите“.

Въпросите зададоха Тони Николов и Людмила Димова

Красимира Буцева е визуална артистка, изследователка и писателка, живее между София и Лондон. Тя е старши лектор в Лондонския колеж по комуникации към Университета по изкуства в Лондон. Носителка е на Годишната награда за съвременно изкуство БАЗА през 2022 г. Джулиан Шехирян е мултимедиен артист, изследовател и писател, живее между Филаделфия, САЩ и София. Той е докторант по история на науката в Принстънския университет. Лилия Топузова е професор по история в Университета на Торонто, изследва паметта във връзка с политическото насилие, мълчанието и травмата. Нейни са сценариите на документалните филми „Проблемът с комарите и други истории“ (реж. Андрей Паунов, 2007) и „Сатурния“ (2012), на втория е и режисьор. Д-р Надежда Джакова ръководи Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство към Националната галерия. Васил Владимиров е бакалавър по модерна история и политика в Royal Holloway, University of London, и магистър по политическа социология в Лондонското училище по икономика и политически науки. Куратор и координатор на художествената програма в арт пространството КО-ОП в София.