Людмил Димитров

Проф. д-р Людмил Димитров (1967) преподава руска класическа литература в СУ „Св. Климент Охридски“. От 2005 до 2010 г. и от 2014 до 2019 г. е лектор по български език, литература и култура в Люблянския университет, Словения. Член е на Съюза на преводачите, на Българския ПЕН и на Международното общество „Достоевски“ (International Dostoevsky Society). Автор на множество статии в български и чужди специализирани издания, на монографиите за руската класическа драматургия: „Четвероевангелие от Пушкин. Опит за изучение на драматургичния цикъл “Малки трагедии” (1999), „Да бъдеш шут в играта на съдбата. Руската драматургия от ХІХ век. Херменевтика на канона“ (2006), „Да разсмиваш Мелпомена, или Чехов на големия път към драмата“ (2013). Преводач от руски и словенски език, претворява на български „Опасният съсед“ на Пушкин, „Дебнейки Годо. Пет съвременни словенски пиеси“ (Людмил Димитров е и съставител на сборника), „Тази нощ я видях“ на Драго Янчар и др. Лауреат е на Голямата Лавринова награда на Съюза на словенските литературни преводачи (2017) и на Награда за цялостно творчество на СПБ (2020).


„Идиот“: в търсене на оригинала

Както подсказва заглавието, този текст ще се опита да надникне под външната обвивка (беловата) на романа „Идиот“, за да потърси дълбинните пластове (черновите), от които се формира поредната завладяваща и твърде загадъчна история у Достоевски. По мое убеждение читателят обикновено следи и съпреживява външната и най-незначителна линия на сюжета – фиктивния любовен триъгълник между Мишкин, Настася Филиповна и Рогожин, разпаднал се с финалното жертване на жената – но затова пък категорично му се изплъзват далеч по-важните екзистенциални начала и архетипи, на които залага художественият наратив. [...]

Йерней Лоренци: Моят театър е екипно изследване

Режисьорът в един момент трябва да съгради собствен свят. И да успее да се отлепи от всякакви модели. Да се отърси от всичко задържащо го: учители – ученици, да си измисли ритуал, с който да напусне този омагьосан кръг и да развие вътрешния си свят, да намери темата си; би било чудесно, ако същевременно открие собствен театрален изказ, свой сценичен дискурс. И да не позволява да циментира това свое говорене, а да го прекрачва: не толкова да го модернизира, колкото да поставя подвъпроси. [...]