Видях го да седи на пейка насред гората, някъде между Семинарията и Телевизионната кула. Беше свежа априлска сутрин, дърветата се раззеленяваха, птички се разпяваха по клоните, из алеите любители на спорта тичаха за здраве, а любители на кучета разлайваха любимците си. Откъм булеварда бучеше автомобилният трафик, а откъм поляната с беседката, където отрано се събират дъновистите за своята „паневритмия“, свиреха цигулки. Четящият човек сякаш не чуваше шумовете около себе си... [...]
Бях дете, когато гледах в кино „Култура“ (на пл. „Славейков“ имаше такова кино) документалния филм „Спомени от бъдещето“ с режисьор Ерик фон Деникен. В него се твърдеше, че извънземните цивилизации вече са били тук, на Земята, че кой иначе ще построи египетските пирамиди, дворците на инките и маите, кой ще побие камъните в Стоунхендж и ще вдигне великанските фигури на Великденския остров? Към тия доказателства на Фон Деникен аз добавях и едно свое: релефната карта на България. [...]
Йорго, който цял живот лови риба, не казва никога „ловя“ – той „взима“ рибата от морето. А то е добро да му я „дава“. „Морето и днес ни даде!“ – се прекръстваше всеки път на излизане, когато връзвахме лодката на пристана. Дори и уловът да е нищожен – пак бе благодарен. Не беше човек книжовен или писмовен, но си водеше дневник – всеки Божи ден записваше в дебела тетрадка къде сме хвърляли въдиците и какво сме хванали. Неговият живот е затворен между кориците на тази тетрадка, кодиран с разкривен почерк и малко думи... [...]
Знам го от дете, бях чувал неведнъж името му, преди да го видя в писателската станция край Варна. Баща ми и неговите приятели често го споменаваха: „Радой каза това, Радой написа онова…“ В техните разговори долових и тревожното: „Удариха Радой и Борето за лютите чушки“. Не знаех какви са тия чушки и защо заради тях удрят хората. Разбрах, когато баща ми донесе вкъщи изгорена страница от книгата на Радой и Димовски. Властта не само я бе забранила, бе заповядала и да се изгори в пещите на Полиграфическия комбинат. [...]
