Мария Митева е родена в София. Завършила е българска филология в СУ „Климент Охридски“ през 1980 г. От 2008 г. е дипломиран магистър по „Филмово и телевизионно изкуство“ в НБУ. От 1981 г. публикува свои разкази в периодичния печат. От 1986 г. работи като журналистка на свободна практика. Издала е книгите с разкази „Снежният човек плаче“ (1992), „Каквито изглеждахме“ (1993) и „Понеже лудостта се поема на глътки, отбих живота от себе си“ (1997); публицистичната „Всеки се бои от времето“ (2008), пиесите „Различно от вчера“ (2012) и стихосбирката „Хербарий от предчувствия“ (2017). Получила е четири литературни награди за отделни разкази. Нейни разкази са преведени на френски, английски и арабски. Член е на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели.
Култура / Мария Митева
Вече живеем в различен свят. Разговор с Крис Шарков
Отвъд клишето „пророк“ романите на Уелбек действително са безпощадни картини на това накъде се е запътило човечеството или по-точно европейската цивилизация през първите десетилетия на XXI в. Уелбек, както никой друг съвременен писател или драматург, усеща субтилните течения в човека и обществото и им дава точен изказ, нерядко обвит във фикцията на много близка във времето антиутопия. Не е ли това смисълът на изкуството – по интересен и вълнуващ начин да се опитаме да разберем света, в който живеем... [...]
Път със заредени капани. Разговор с Николай Поляков
Съвременният начин на „общуване“ е взиране в телефона. За щастие, театърът все още гледа в упор в очите на зрителя. И вярвам, че никога няма да настъпи времето на „виртуална сцена с виртуална публика“. А монологичният театър е като другия театър, само е по-труден. И по-рисков – отникъде помощ за клетия актьор – няма партньор, няма пауза, няма време за съсредоточаване и презареждане. Само миг разсейване и си излетял от вниманието и интереса на публиката като състезателен болид от пистата. [...]
Случайно и неочаквано
Мъжът често прекосяваше градинката с шадравана до Народния театър. Не гледаше наоколо, все бързаше. Но един зимен ден той се загледа в празния шадраван. На черен постамент беше издиганата статуя-фонтан на танцуваща балерина, устремена с ръце към небето. Дъното бе покрито с гранитогрес. Мъжът се усмихна. Днес дъното е безопасно. Само в спомените на порасналото момче тогавашната истина оставаше непокътнато жива. Преди шестдесет години някъде около мястото на днешната статуя имаше открит канал без решетка. [...]
Асен Шопов – Страшният съд е в сърцето
Случка от детството определи интереса ми към моралната същност на хората, а не към социалната им принадлежност. Вълнувала ме е съдбата на обикновения човек, неволно замесен с овластените хора на държавата. Започнало е подсъзнателно. Бях ученик, когато един ден, излизайки от нас за училище, видях върху нашата порта, написано с червена блажна боя: „Тук живее народен враг!“. Разбирате, че след това атмосферата в семейството ми, чисто психологически, е била травмираща. [...]