Мария Митева

Мария Митева е родена в София. Завършила е българска филология в СУ „Климент Охридски“ през 1980 г. От 2008 г. е дипломиран магистър по „Филмово и телевизионно изкуство“ в НБУ. От 1981 г. публикува свои разкази в периодичния печат. От 1986 г. работи като журналистка на свободна практика. Издала е книгите с разкази „Снежният човек плаче“ (1992), „Каквито изглеждахме“ (1993) и „Понеже лудостта се поема на глътки, отбих живота от себе си“ (1997); публицистичната „Всеки се бои от времето“ (2008), пиесите „Различно от вчера“ (2012) и стихосбирката „Хербарий от предчувствия“ (2017). Получила е четири литературни награди за отделни разкази. Нейни разкази са преведени на френски, английски и арабски. Член е на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели.


Владимир Пенев: Добрият театър не подценява публиката

Гледах „Бащата“ от Флориан Зелер в Ню Йорк, на Бродуей. Прочетох превода от френски на Снежина Здравкова и той страхотно ми хареса заради възможността да се отмести гледната точка на зрителя от обикновен воайор в съпреживяващ човек, поставен на мястото на Андре, главния герой. Съпреживяването и съавторството на публиката, когато тя не е поставена в позиция да бъде пасивен зрител, а участник с емоциите си, за мен е много привлекателно и важно. Непременно исках да реализирам тази пиеса. И наистина успях. [...]

Преодоляване на гравитацията. Разговор с Николай Василев

Мисля, че неправилно търсим Бог отвън. Той е във всеки от нас и му говори според възможността ни да го слушаме и понасяме. Аз балансирам в живота си, като изповядвам философията, че „няма зло, а има нееволюирало добро“. И нямам никакъв проблем да възприемам „злото“ като нещо, което има потенциал да еволюира, без да го заклеймявам. Давам му моите енергии да се развие и търся обяснение защо в даден момент е с лоша проява. Иначе човек може да изпадне само в отрицания, без да знае същността на феномена, наречен „зло“. [...]

Близо до думите. Разговор с Бойко Ламбовски

Светът за мен би бил много по-непоносимо място, ако го нямаше българския. Който ми позволява да си формулирам отчаянието или насмешката, или удивлението, или обобщението пред случващото се със същия този свят и с мен в частност. А когато назовеш нещо успешно, вече не си сам, не си изоставен. Имам чувството, че някакъв Бог на думите тихо изръкоплясква някъде наблизо в такива случаи. И тогава отстъпва не просто самотата, ами самото чувство за безсмислие се стапя – като лед през март. [...]

Спомени и пепел. Разговор с Коста Биков

Рангел казваше: „Каквито и да сме, ние вече сме спомени“. Двамата с него се опитахме да представим неговите незаснети, сънувани филми, към които се отнасям със страхотно преклонение. Но искам да подчертая, че не съм единственият, който му се възхищаваше. Георги Данаилов приятелски се шегуваше с името му: „Той е едно вълшебно съчетание между шоп и ангел и така се е получава Рангел“. Йордан Радичков, с когото беше много близък, на премиерата на „Лазарица“ му каза: „Прегръщам те със сърцето си, Рангеле!“. [...]